Нешка Робева: Не чоплете в раните…
Бях убедена, че сме длъжни да затворим някои страници от историята, за да продължим напред. Така както направиха испанците след смъртта на Франко
Не чоплете в раните, г-жо Бенатова…
Това не е защита на П. Волгин!
Харесвам перото Ви, г-жо Бенатова и смелостта да казвате неща, които колегите Ви премълчават. Понякога мненията ни не съвпадат – намирам го за нормално. Мисля, че сте принципен човек. До момента, в който поискахте обяснение и разкаяние от деца и внуци за живота и деянията на техните родственици до девето коляно? До момента, в който така силно развълнувана подкрепихте иска на 102-годишната Ценка Горанова и нейния син, които били обидени на Петър Волгин за изказването му за Народния съд? В същото време разбираме, че става дума за безследно изчезнал съпруг през 1944 г.? Т. е. без съд.
Не бих си разрешила да пиша, ако животът ми не беше преплетен със съдбите на други хора, които също са имали правото на справедливост и щастие. Имали са право на живот, любов, семейство и деца… И пак българи.
Бях убедена, че сме длъжни да затворим някои страници от историята, за да продължим напред. Така както направиха испанците след смъртта на Франко. Бях убедена! Вие не сте съгласна?! Тогава в интерес на истината, към която и двете сме пристрастени, да започнем прочита на историята, която новоизлюпените демократ-либерали, без собствени биографии, зачеркват…
Да бъде!
Ще си разреша да започна с цитат от “Хоро“ на А. Страшимиров, чийто брат Т. Страшимиров е убит (заради словото) без съд и присъда. Ще продължа да разказвам и цитирам съвременници, на онези, също страшни времена, които не могат да бъдат обвинявани в лъжа и комунистическа пропаганда…
…“Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.
И кървите миришеха
…………..
Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата.
Изтегли полковникът сабята си и разля стоманен глас:
– Проклятие и храчки върху родоотстьпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място!
…Плюеха.
Камшици подкараха и жените.
Още малко – ще почнат и те.
Но зафуча над всички глави – полудя може би! – висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците.
– У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!
Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът и беше прегракнал, но изрева отчаяно:
– Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хай така сме ги късали от себе си!
Камшиците замряха над потръгналите жени. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грамадата от трупове – възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно!
Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление.
– Добре… И ти имаш право… Така да е: няма да плюете… Добре…
После потресе глава и разля тънък глас:
– Музиката! Да дойде веднага! Не-медле-но!
Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти.
Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:
– Хоро! Пайдушката! Веднага!
Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си.
– Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя!
Но Капанката – разкрачена, снажна, чорлава – залюля се като пияна. И изпищя:
– Убий, куче! Убийй!
Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар.
– На хорото, твоята…
– Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си наново шия, поколеба се… Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника:
– Хайде, г-н офицееер! Скачаай!
Капанката скачаше – полковникът я ритна и се откъсна, – но тя скачаше: играе…
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
– Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари – иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-и-и…“
„ХОРО“ – Ант. Страшимиров. Чели ли сте тази книга? Годините са 1923 – 25 г…
Една толкова малка книжка…
Ще продължа с една друга – „По дирите на безследно изчезналите“. И със съда над убийците през 1954 г…
