Нешка Робева: Олимпиадата са спортистите, а не разлигавените кретени, които се чудят как да станат по-интересни

Защо не пишете, госпожо?
Защото не знам, Ади… Не знам какво и защо, и точно как, и за кого…
Ти казваш, че чакате? И всички вие – моите момичета, очаквате това, което ще напиша, да бъде потвърждение на вашите мисли и чувства…
А ако не е така? Ако ви разочаровам? Ако сте очаквали…?
Да, става дума за Олимпийските игри-24 г.
Става дума за откриването на Олимпийските игри в Париж…
Париж!!!
Десетки пъти сме били там… Заедно!… Побеждавали сме. Аплодирали са ни… Френската публика ни обичаше… Обожаваше ни, беше луда по нас…
Помня сълзите от радост… Във вашите очи. След поредната победа. Моите си оставаха все така сухи.
А след поредния триумф:
Химна, Трибагреника, нечовешката умора, празнотата… И разходките из улиците на Париж, екскурзиите до Версайл, Живенши с градините на Моне … Елисейските полета, Триумфалната арка, Обелиска, Лувър и задължително шедьовъра на Леонардо – “Мона Лиза”. Импресионистите, музея на Роден, Живенши – градините на Моне… О, да, обезателно Айфеловата кула… „Парижката Света Богородица“. Пантеона… Любимото ми “Пер Лашез”… Мон Мартър. Мостовете над Сена, букинистите, малките корабчета, които французите с любов наричат „Бато Муш“.
И още и още и още…
И накрая презяпали, сядаме в някое бистро – за вас – сладолед, за нас – чаша шампанско…
Израстнахме с Жюл Верн, четяхме Екзюпери, Мопасан, Балзак, Юго… Паскал.
Слушахме без насита Равел, Дебюси… Жак Брел, Едит Пиаф и Азнавур, и Жо Десен…..
И приятелите. Незаменимите, прекрасни искрени в обичта си френски приятели..
Жако! Рьоне, Анри, Ан Валери… Чичко Шовире, ооо… и още десетки прекрасни… Французи.
Отплеснах се…
Вчера изпратихме състезателките ни по худ. г-ка за Париж. Не знаех какво да им кажа. Защото знам какво чувстват. Защото познавам невероятното напрежение, защото знам как им се иска да избягат, как мечтаят да се скрият някъде, да заспят и се събудят, когато всичко е свършило… И всичко са изиграли, и са взели медалите, и са в прегръдките на най-близките…
Как може това да се обясни на когото и да е, ако не е излизал на голямо състезание, ако не е броил, мъчително бавно, течащите минути до старта. Как да се обясни очакването на оценката.
Впрочем, моята прекрасна Жако, е отново в България. Жако обожава България – онази от 70 – 80-те години… И аз обичам Франция, също, като нея – онази – другата…
По същество.
Аз съм българка и славя Господа за привилегията.
Обичам Франция, както обичам и Русия. И Япония. И света… Аз съм ФИЛ! Русофил и франкофон…
Странен човек съм. Странна съм за много хора, но не и за моите момичета. Те ме познават. И когато кажа, че ненавиждам лъжата, значи е така.
Какво мисля за откриването? Няма да изчетете фермана, който би се получил, ако не се съобразя с фейсбук – читателите и злоупотребя с търпението им.
Откриването бе очаквано – грандиозно, пищно, с много динамика, музика, танци, цветове, фоерверки, пушек, светлини, намеци, препратки, послания, символи и … лозунги… С желание или по-скоро, претенции за модерност и авангардизъм… Контапорен. На места – откровен кич. Невероятна фантазия… Огромен труд, ентусиазъм и… пари…
И смелост!
Защо смелост?
Защото така откровено, талантливо, разголено и без никакви скрупули, да покажеш Истината за лъжата в света, в който живеем и още по-важно, Истината за бъдещето към което ни тласкат извратените ни водачи, Истината за безогледното налагане на една идеология, която няма нищо общо с Олимпизма… Антихуманна… Сатанинска. Която застрашава човечеството…
Това се нарича Доблест! Това се нарича Смелост!
И те го направиха. Те – французите!
А дали?
Може би щяхте да повярвате в това, което казвам, ако не ме познавате. Ако сте наивни до глупост, ако нямате сетива, ако познанията ви са само от телевизионните екрани.
Ще кажа, каквото мисля, ще говоря Истината, както и да ме наричат.
Откриването се прави в чест на Олимпийските игри, на спортистите, заради, които се пълнят зали, стадиони, басейни… Заради, които се прекосяват океани, строят се зали и стадиони…
И ги правят спортистите, които нямат нищо общо с това, което пропагандира джендър идеологията. Която пропаганда, безспорно добре заплатена, върви като червена нишка през целият спектакъл...
Имате ли представа за труда, за лишенията, за болките, които търпят, за похабените нерви, за травмите, които ги съпътстват цял живот… И ако някой си въобразява, че това се прави само за пари или някаква тенекия, наречена медал, значи нищо не разбира. Спортистът е особен човек, спортистът вижда върхът и се стреми да го достигне, дори ако това коства живота му, ако остане завинаги там… Това е спортистът, а не разлигавени кретени, които се чудят, къде да се почешете и с какво да станат по-интересни, дори за самите себе си.
И който поне малко уважава този труд, ще разбере, че подобно откриване е най-обидно за тези млади хора, които нямат нищо общо нито с вакханалиите на отвратителния шкембелия уж Дионис, нито с драг менадите, нито със сатирите и най-малко с паралиите извратеняци, обожествили и решили, че с пари могат да закупят всичко – политици, журналисти, интелектуалци, писатели, артисти, радия и телевизии…

Градове, държави…
А може би могат?
И с две тъжни думи за финал.
Цялото шоу беше невероятен празник за очите.
И огромна, безсрамна, безскрупулна лъжа, дори за неразвит интелект, що се отнася до така красиво изписаните слова, като Свобода?! Равенство??! Братство?!! Мир??? Толерантност???
Не мога да забравя десетките хиляди, огромни тъжни очи на гладуващи деца, изтерзаните им родители, разрушените жилища, градове, държави, килими от бомби, осакатени хора…
Пред очите ми са горящи книги, разрушени паметници, забранени писатели, поети, горящи партитури… Опустошени поля… и души… Пред очите ми са…
Написах го, Ади. Заради теб и момичетата, които знаят, че може и трябва да има равен старт, но не толериране под формата на равни права… Пък дори това да се отнася за жени.

Да пожелаем успех на всички спортисти. Заслужават го!