Никола Корчев – спасителят на Самарското знаме
Има ли в новата българска история „юнак като от приказките” – човек с исполински ръст и сила, безумна смелост и ярост? Думата „юнак” идва от фолклорната митология, но в нашия случай става дума за съвсем реален човек. Името му е Никола Корчев и е роден през 1836 година в село Горна Диканя, днес в община Радомир, област Перник.
Благодарение на една уникална снимка на Регионален исторически музей – Перник, може да се убедите в големия му ръст, както се пошегува един мой познат историк, „до Корчев кончето изглежда като голямо куче, изведено на разходка” (според някои е бил висок 2 метра и 9 см).
Но не ръстът и нечовешката му сила са най-важното в неговата изумителна биография, а неговият буен и непокорен дух. Той буквално „не цепел басма никому”. Още в Горна Диканя „затрил двама сербез османлии”, които искали да останат насаме в къщата с жена му. Властите започват да търсят „извършителя” и той се преселва бързо в Самоков, но там пък не изтърпял своеволията на един гръцки духовник покрай борбите ни за църковна независимост. Според преданията една нощ влязъл в дома на „гръцкия владика”, метнал го на рамо и го изнесъл извън града, като му „намекнал”, че е нежелан в града.
Разбира се това си имало последствия, Никола пак трябва да поеме по трънливите друми на съдбата си. Има кратък период на „благовъзпитано поведение”, когато успява да усвои професията на локомотивен машинист и да започне работа в „Барон-Хиршовата железница”. Според спомените на един от преките му наследници – Константина Корчева, той превозвал в специален тайник във влака дори Апостола на свободата – Васил Левски. За зла участ, по време на панаир в Русе, заможен грък закачил жената на Никола – Парашкева, станало спречкване и „мераклията се споминал”, а Никола Корчев пак трябвало да поеме по нов път, вече към Букурещ.
После виждаме героя на този разказ като опълченец в Трета опълченска дружина. В кървавите боеве при Стара Загора той ще е човекът, който ще успее със сетни усилия да спаси Самарското знаме. Според някои изследователи го откъснал от дръжката и го предал на друг опълченец, според други – сам увил знамето около тялото си и успял да го изнесе от сражението. Каквито и да са версиите, едно е факт в тази страховита битка, той получава общо 11 огнестрелни и прободни рани, но оцелява.
След Освобождението живее във Варна и се занимава със строителна дейност. Свободата поукротява буйния му нрав. От града на морето има една забележителна фотография как заобиколен от приятели явно опитват бира. Снимката носи хубаво заглавие: „Никола Корчев сред съмишленици”. При честванията на 25-ата годишнина от Шипченската епопея през 1902 година всички са смаяни от огромния достолепен възрастен мъж, който носи Самарското знаме пред строя. Девет години по-късно чешкият художник Ярослав Вешин го кани да му позира за емблематичната му картина „Самарското знаме”. По време на рисувалните сеанси самият Иван Вазов идвал да си „хортува” с „дядото юнак” и да слуша разказите му за онези смели и смутни времена.
Никола Корчев си отива от този свят на 29 август 1921 година на почтените 84 години, а цяла Варна излиза, за да изпрати „Спасителя на Самарското знаме”. Години по-късно първородният му син Иван пренася костите му на Шипка, там където може би ветровете шумят и препращат „славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век”.
От Фейсбук
