Но­ва Ру­сия – ед­на го­ди­на по-къс­но

Дмит­рий Ба­ви­рин

Как­то ви­на­ги и ка­то всич­ки, ко­га­то ста­ра­та 2022 г. си оти­ва­ше, и ние се ста­ра­ех­ме да бъ­дем сред на­ши­те близ­ки. В то­ва вре­ме зад про­зо­ре­ца – в Ев­ро­па, аб­со­лют­но чуж­ди хо­ра сла­дос­т­рас­т­но де­ля­ха ко­жа­та на рус­ка­та меч­ка, т. е. на­ша­та, и раз­би­ра се, още не­у­би­та. Це­ли­ят свят си мис­ле­ше, че то­ва е лес­на ра­бо­та.

Най-бо­га­ти­те и тех­но­ло­гич­но раз­ви­ти стра­ни съб­ра­ха ог­ром­ни сред­с­т­ва с един­с­т­ве­на­та цел: да пос­тиг­нат во­ен­но­то по­ра­же­ние на Ру­сия, да я сма­жат със сан­к­ции. Ико­но­мис­ти със све­тов­на из­вес­т­ност ни пред­с­каз­ва­ха мрач­ни вре­ме­на. В на­ча­ло­то на 2022 г. прог­но­зи­те им зву­ча­ха уве­ре­но, но се­га ве­че омек­на­ха. Оне­зи, ко­и­то из­бя­га­ха и на­пус­на­ха стра­на­та – т. нар. ре­ло­кан­ти, пред­в­кус­ва­ха как ро­ди­на­та ще за­поч­не да се кае, да пла­ща ви­со­ка це­на и да стра­да.

Всич­ки те ис­ка­ха да се бо­им от тях. Но ние не се бо­ях­ме, са­мо чув­с­т­вах­ме ом­ра­за­та им към нас. Пре­ди го­ди­на – в края на 2022 г., ня­ма­ше сми­съл да се че­тат из­да­ни­я­та на САЩ, Фран­ция, Ан­г­лия и дру­ги на­тов­с­ки стра­ни. То­ва мо­же­ха да пра­вят са­мо жур­на­лис­ти­те и оне­зи, на ко­и­то им е нуж­но по ра­бо­та. При­чи­на­та: без­по­лез­но е да че­теш сце­на­рии за соб­с­т­ве­но­то си и на стра­на­та си пог­ре­бе­ние. За­то­ва то­га­ва ние се стре­мях­ме да зат­во­рим кол­ко­то се мо­же по-плът­но про­зо­ре­ца към вън­ш­ния свят. Пос­ре­ща­не­то на то­га­ваш­на­та Но­ва 2023 г. не мо­же да бъ­де сбър­ка­но с ни­кое дру­го. Да­же тра­ди­ци­он­но­то но­во­го­диш­но поз­д­рав­ле­ние на пре­зи­ден­та пре­ди го­ди­на бе­ше осо­бе­но – зад гър­ба му сто­я­ха рус­ки вой­ни­ци и офи­це­ри.

Се­га, го­ди­на по-къс­но, нас­т­ро­е­ни­я­та от­въд на­шия про­зо­рец се про­ме­ни­ха до не­уз­на­ва­е­мост. В са­ма­та Ру­сия из­ме­не­ни­я­та не са мно­го – всич­ко вър­ви по ре­да си, но пред­с­та­ви­те на чуж­ден­ци­те ве­че са съв­сем дру­ги. Ня­къ­де се дя­на “стра­на­та бен­зи­нос­тан­ция”, чи­е­то ико­но­ми­чес­ко смаз­ва­не “ис­тин­с­ки­те сто­па­ни на све­та” опис­ва­ха ка­то ра­бо­та за два ме­се­ца.

Не се чу­ва ни­що и за пла­но­ве­те “на­ро­дът аг­ре­сор” да бъ­де при­ну­ден да жи­вее в ус­ло­ви­я­та на на­ту­рал­но сто­пан­с­т­во, ед­ва да оце­ля­ва в ми­зе­рия, да не му се да­ват ни­как­ви но­ви тех­но­ло­гии, за да не мо­же по­ве­че да зап­лаш­ва ни­ко­го. Всич­ко се по­лу­чи не­о­па­ки: в ев­ро­пей­с­ки­те сто­ли­ци се по­чув­с­т­ва лип­са на не­ща от пър­ва не­об­хо­ди­мост, при­каз­ни­те ня­ко­га гра­до­ве овех­тя­ха, свет­ли­ни­те им пом­рък­на­ха и не из­дър­жат на срав­не­ни­е­то с ви­со­ко­тех­но­ло­гич­на­та ци­та­де­ла Мос­к­ва.

Рус­ка­та кул­ту­ра, въп­ре­ки уси­ли­я­та да бъ­де “от­ме­не­на”, по­лу­чи нов тла­сък, от­к­ри но­ви из­во­ри на вдъх­но­ве­ние, на­ме­ри но­ва пуб­ли­ка и но­ви по­чи­та­те­ли, ста­ри­те и здра­ви ко­ре­ни да­до­ха но­ви къл­но­ве. В края на 2023 г. Ру­сия ве­че е стра­на със зна­чи­тел­но вли­я­ние, с го­ля­ма вът­реш­на си­ла и с но­ви въз­мож­нос­ти. Оне­зи, ко­и­то я не­на­виж­дат и до­ри я бя­ха пог­ре­ба­ли, са при­ну­де­ни да приз­на­ят, че тя е ум­на, кра­си­ва, бо­га­та, гор­да и опас­на за не­на­вис­т­ни­ци­те си.

На За­пад не мо­жа­ха да пред­ви­дят по­доб­но раз­ви­тие на съ­би­ти­я­та, за­що­то не зна­ят ста­ра­та ис­ти­на, из­вес­т­на на все­ки рус­ки чо­век от дет­с­т­во­то: “В Ру­сия тряб­ва прос­то да се вяр­ва”. И ние вяр­вах­ме, не си поз­во­ля­вах­ме апо­ка­лип­тич­ни­те прок­ля­тия от­вън да ни от­в­ли­чат и про­дъл­жа­ва­ме да очак­ва­ме от вся­ка Но­ва го­ди­на са­мо доб­ро за все­ки един от нас и за ця­ла­та ни стра­на. Уве­ре­ност вдъх­ва и об­ра­зът на Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец от гер­ба на Мос­к­ва, сра­зя­ващ страш­ния змей.

Чу­до­ви­ще­то има мно­го гла­ви и те са ни из­вес­т­ни – от Джо до Ур­су­ла. Пом­ним всич­ки. Ако но­ва­та го­ди­на по­ис­ка но­ви жер­т­ви, ще ги да­дем, во­де­ни от ста­ра­та си и твър­да вя­ра, че на­ша­та си­ла е в на­ше­то един­с­т­во, че на­ша­та по­бе­да е близ­ка, че на­ша­та не­от­мен­на ми­сия е да за­щи­тим сво­и­те. А де­мо­ни­те в Ев­ро­па не­ка кол­ко­то ис­кат зад на­шия зас­к­ре­жен про­зо­рец да шеп­нат злос­т­ни­те си клет­ви. Ние ще ка­жем са­мо: Чес­ти­та Но­ва го­ди­на! И ще про­дъл­жим по пъ­тя си, кой­то свър­ш­ва с по­бе­да.

(По пуб­ли­ка­ции на ав­то­ра във “Взгляд”)