Няма как да си Никой и да останеш Достоен

Преди време бащата на децата ми, алжирец, бербер по етническа принадлежност, арабин и французин по културна такава, влязъл в някакво софийско магазинче да пазарува. Продавачката му чула акцента и го попитала откъде е.

– От Смолян – отговорил той.

И не, не е шегичка, ако и да беше шегобиец.

Родопската музика го беше грабнала от първо чуване, Смолян го беше омагьосал от пръв поглед. Знаеше български стихове наизуст, възхищаваше се на интензивността на културния живот у нас. Без да престава да се гордее със своите арабски и берберски корени. Без да се отрича от миналото си на борец за свобода в родината си – Алжир. Вечер редуваше берберската песен “Разкажи ми, дядо” с традиционни арабски речитативи, с Жак Брел и с “Девойко, мари хубава”.

Ако към една идентичност прибавиш друга, ставаш само по-богат. Но с едно условие: ако не се отречеш от онези идентичности, с които си се родил: род, народ, родина.

А ако се откажеш от тях, губиш всичко. Не ставаш нещо ново, а ставаш Никой. Като Одисей, който се самонарича Никой пред Циклопа, за да мине между капките на рисковете. Но и той не пропуска после да каже истинското си име, с което си навлича немалко беди. Защото няма как да остане Никой и да бъде достоен човек.

Гледам, напоследък пак точат нож срещу “Аз съм българче”. Тоя път обаче старият шлагер е с нов аранжимент! Аргументът е неочакван: видите ли, дядо Вазов пречел на интеграцията на мигрантите. Необходимостта България да приема мигранти е обоснована не с това, че другаде не ги искат и ни ги прехвърлят като горещ картоф, а с решаване на демографския ни проблем. А мигрантите не искали при нас не защото страната е бедна и не дава особени възможности, а защото в училище се учи “Аз съм българче”. Сиреч, ако бързичко се откажем от себе си, те ще дойдат с радост и ще ни оправят набързо демографската катастрофа – това ще е прекрасно. Ние сме Никои, елате и вие да се присъедините към никой-ността ни.

Аз от миграционна политика не разбирам, но от стихове имам някакво понятие. И препрочитам за кой ли път стихотворението, което знам наизуст от дете. Имам въпроси:

– Къде в “Аз съм българче” се говори, че да си българин, е най-доброто за всекиго, и който не е българин, няма на какво да се радва? Не, “първа радост е за мене” – за този, който се е родил българин и се чувства такъв.

– Къде в стихотворението има дори и намек за превъзходство над други етноси и раси, пренебрежение към другите, представяне на Другия като враг? Четох под лупа: не намерих. Към чистата радост и гордост не е добавена лъжица катран.

– И къде в “силната майка” и “юнашкото племе” има заплаха към когото и да било? Или неуважение към когото и да било?

И най-сетне – кой ще ми даде дефиниция какво значи да си българче? Кръв, раса, почва и прочее – за това ли пише Вазов? Не, разбира се. Всеки, роден на нашата земя, е българин. И онези, които имат и още една етническа и верска принадлежност, но са порядъчни граждани на родината ни – също. И българите, заминали за чужбина и останали там по каквато и да е причина – също. Нищо не пречи да си гражданин на света, това е въпрос на избор. Но има неща, които не са въпрос на избор, колкото и да се опитват да ни убедят, че се раждаме като бяла дъска. И уж можем не само да пишем по нея каквото си щем, но и да трием? Не можем. Можем да избираме поведение, но идентичност – не. Тук битката е за едно стихотворение, а войната – за идентичност.

Представете си сега, че мигрантът сте вие и се намирате в чужда страна. Кога ще уважавате тази страна и ще сте готови да се интегрирате в народа й – когато видите, че този народ е горд с историята си и обичаите си, влюбен е в природата на земите си, предава на децата си това, което е получил от дедите си? Или когато народът е готов да се отрече от себе си и да се натика в миша дупка, само и само да го потупат по рамото господарите на света? Ние себе си не уважаваме, те ли нас за уважават и зачитат? Ако мигрантът среща тук хора, които не се самоопределят като българи, а, примерно, като марсианци – нито ще се преизпълни с уважение, нито ще напира да се присъедини към тях. А ако се държим достойно и отстояваме себе си – може и да поиска да стане един от нас.