Ода за количката за храна на г-жа Джонг
Момиче с азиатска външност плачеше с глас на летището в Доха, докато чернокож служител й обясняваше, че няма как да качи на самолета в ръчния си багаж голяма тубичка с хидратиращ крем от лотос.
Чувството беше малко странно, защото около седмица по-рано бях правил (доста несръчно) лотосов цвят от хартия в будистки храм в центъра на Сеул. Когато си тръгвах, го оставих в стаята, където бях прекарал една нощ на тънък дюшек на пода, както спят монасите.
Малко жертвоприношение за благополучно напускане на това място, странно за мен, но неразделна част от културата на Южна Корея – страна, която е сравнително слабо посещавана от българи поради своята отдалеченост, но която е представена практически във всеки български дом благодарение на продуктите, които изнася за цял свят. Например мониторът, на който виждам какво пиша, докато набирам този текст, е на гиганта в електрониката “Самсунг”.
Южна Корея е с 10 хиляди кв. километра по-малка от България, но е почти с 10 пъти по-голямо население от нашата страна. И двете държави са били под чужда доминация, и двете страни са създали собствена азбука, територията им е била разделяна, Корейският полуостров е разделен и до днес, познават диктатурата и гражданското общество.
Тези географски и политически факти обаче не могат да обяснят сами по себе си защо двете страни са така различни към днешна дата – дори на пръв поглед – динамиката на устремените към небето стройни и модерни жилищни комплекси на сеулския метрополис и очевидната гетовизация на жилищните комплекси край софийското летище – лицето на страната за чужденците, влизащи по въздух в България.
Всяка сутрин г-жа Джонг* отваря павилиона си за продажба на най-популярната южнокорейска улична храна – токбоки. Пред сергията й се намира метална количка, под която има газови горелки. Отгоре – няколко дълбоки четвъртити тави, които тя пълни с вода, която се загрява. После изсипва в тях основата на токбоки – оризови цилиндри, подобни на плътни макарони, примесени с плоски рибени крокети, различни зеленчуци, големи количества от местната люта червена паста кочуджанг и лют пипер кочукару. Редом, в друга тава се задушава местната кървавица – сунде. Сервира се в пластмасови тарелки на клиентите.
Г-жа Джонг става по-тъмно, за да работи край огъня от 9 часа сутринта до 9 часа вечерта.
– Трудна ли е работата?
– Да. Но вече свикнах.
Г-жа Джонг върши тази работа от 30 години. Изкривени от работа хора, казват за такива у нас.
Тя, както и стоте собственици на търговски павилиони и сергии на общинския пазар в сеулския район Джунгнанг, неговите 400 хиляди обитатели, както и повечето от 10-те милиона жители на Сеул, се намират в обсега на севернокорейската артилерия.
И това е белязало тези хора завинаги.
Бодливата тел край реката Имджин се точи с километри покрай луксозния микробус на Асоциацията на корейските журналисти, който превозва група от четирима български журналисти, организирана от Съюза на българските журналисти и пристигнала в Южна Корея по покана на Асоциацията. Тя е най-голямото сдружение на корейски журналисти и наброява 15 хиляди души от общо 100 хиляди журналисти в страната. В момента се ръководи от пряко избрания президент Парк Юнг Хюн.
Групата български журналисти, пътуваща с микробус на Асоциацията на корейските журналисти. На преден план авторът, зад него Таня Глухчева от в. “Дума” и Десислава Петкова от БНТ. Вляво от автора нашият гид и преводач Джеймс Канг, зад него Стоян Илков от в. “24 часа”
На всеки 100 метра покрай оградата има караулна кула с електронно оборудване, прожектор, вероятно и с картечници. Предвид честите в миналото диверсионни нападения от Северна Корея мярката е оправдана.
Имджин-ган, т. е. река Имджин, води началото си от Северна Корея и се влива в река Хан, малко след Сеул, за да се излеят след това смесените води на двете реки в Жълто (Западно в Ю. Корея) море. По време на големия глад в Севера през 95 – 99-а година на XX век реката е носела към Юга трупове на умрели хора.
Там където се срещат Имджин и река Хан, широкото водно пространство, недокоснато от корпусите на корабите, разделя Севера от Юга. Върху 99-метров хълм от южнокорейска страна е разположен Екопаркът на мира “Егибон”, с обзорна площадка, от която с далекогледи може да се наблюдава Северна Корея. Това е единственото място със свободен достъп по границата между двете страни, но и тук военните ви проверяват.
В оризищата отсреща видях 1 (един) човек. Зад гърба ни преливаше от живот – същински крепостни стени от високи жилищни блокове, бизнес сгради, всевъзможни по предназначение постройки, обрамчват бреговете на Хан и Имджин. Контрастът е поразителен и поучителен.
– Как смятате в Европа, ще има ли война между Северна и Южна Корея?
Мъжът, който ни задава въпроса, е изпълнителният директор на Сеулската туристическа организация Ки Йон Кил. Той е един от малкото южнокорейци, които са посещавали легално Северна Корея. Г-н Кил е убеден, че съединението между двете Кореи е напълно възможно в рамките на следващите седем години.
“Ким Чен-ун е висок 162 см и тежи 140 кг”, пресмята г-н Кил, с прозрачен намек, че предполагаемите здравословни проблеми на севернокорейския лидер ще разрешат и проблема с обединението на Корейския полуостров. Изглежда прекалено просто.
Темата за разделението и обединението минаваше като червена нишка през повечето ни разговори както с официални лица, така и с колеги от местни издания. Сега-засега обаче двете Кореи се гледат пред дулата.
“Отсреща са тунелите, в които крият оръдията”, казва екскурзоводката ни в “Егибон”. Оптималните позиции на артилерията на севернокорейска територия са разположени на около 40 – 45 км от центъра на Сеул. До северната част на града разстоянието е още по-малко.
“Оттук до Синия дом в Сеул е точно 67 км”, добавя нашият преводач, гид, приятел и просто ангел-хранител д-р Хван Джон Джеймс Канг, преподавател по корейски език в държавните вузове в Пловдив и Велико Търново. Това разстояние не е проблем за тежките реактивни системи на Севера.
Синият дом е със сини керемиди. Това е бившата вече резиденция на южнокорейските президенти. Синият дом се намира на гърба на най-големия кралски дворец в Корея – “Кьонбок”, подслонявал семейството на кралете от династията Чосон от 1395 до 1897 г.
По време на японската доминация в Корея, започнала още в края на XIX век, той е изоставен от кралското семейство, което е отведено в Япония с цел прекъсване на кръвната линия. От началото на японската анексия на Корея – 1910 г., започва систематичното унищожаване на комплекса от сгради, като на централно място е построен дворецът на японския генерал-губернатор.
Днес той е разрушен, а павилионите на двореца постепенно възсъздадени. Сред тях е и павилионът “Кончонгунг”, в който на 8 октомври 1895 г. група японски дипломати, журналисти, охранители на японското посолство под ръководството на посланика Миура Горо нахлуват призори и с мечове убиват кралица Мьонсонг.
В наскоро открити писма на японския дипломата от това време Кумаити Хоригути директно се посочва, че дипломатите са влезли в ролята на убийци. През 2021 г. писмата на Хоригути, помощник на консула в Корея, до неговия приятел Тейсе Такеши са публикувани: “Като се качихме на стената и стигнахме до задната част на кралската резиденция, ние убихме кралицата… Бяхме потресени колко неочаквано лесно се оказа това (убийство)”.
Предполага се, че то е заради опита на Мьонсонг да потърси в Русия защита от пълзящата японска инвазия.
Тази версия се потвърждава и от факта, че няколко месеца по-късно съпругът й крал Коджон заедно с принц Соджон бягат в руското посолство, откъдето една година управляват поданиците си.
Опитът Корея да бъде заличена в културно отношение от японците е другата червена нишка, която видях да минава през страната.
Освен дворецът в Сеул, този в Сувон, на краля реформатор Чонджо, е бил унищожен от японците – пореден опит за Damnatio memoriae – заличаване на паметта. След 35-годишна реставрация, плод на голям патриотизъм, този дворец също е възсъздаден, а последните му обекти са завършени само няколко месеца преди нашето посещение.
Казаха ни, че в Корея имат различно отношение към японците, сред корейците има японофили, но се набива например на очи практически пълното отсъствие на японски автомобили по корейските пътища.
В сеулския район Джунгнанг, побратимен с Казанлък, се намира малката планина Мангу, цялата оформена като мемориален парк-гробище, за над 7000 корейски борци срещу японската окупация. Хората се разхождат по алеите, а сред поляните са разположени гробовете на националните им герои.
Прави впечатление колко много поети, романисти, литератори, дори автори на книжки за деца са участвали в тази съпротива не с оръжие в ръка, а защитавайки със словото си корейската култура от чуждото поглъщане.
Оказа се, че българите са първите чужди журналисти, които посещават това място след реконструкцията му.
От кралският дворец “Кьонбок” бързо е стига пеша до един от най-известните будистки храмове – “Джогеса”, център на ордена Джогйе, който практикува дзенбудизъм.
Храмът предлага услуга, корейците я наричат по английски Tample stay – Престой в храма, която ви дава възможност да преспите една нощ в него и да участвате в някои церемонии и молитви, да опитате монашеската храна, срещу 80 000 вона, или малко над 60 долара.
Преживяването си струва, защото, макар и мимолетно, се докосваш до практики, тъй чужди на европееца. Освен това, докато обикаляш в 4 сутринта около пагода в чест на будистки светец, разбираш защо наричат Корея Страната на утринната свежест.
Но Южна Корея е все по-християнска страна. 25% от населението се обявява за християнско и дори чисто визуално, броят на църквите по улиците на Сеул и сателитните му градове впечатлява. В страната вече има и мюсюлмани, основно от Азия, наемни работници, за чиито духовни нужди в Сеул е построена голяма джамия.
В Корея има 30 чебола – семейни финансово-промишлени групи, които определят лицето на местната икономика. Чужденецът, който за първи път влиза в страната, се сблъсква директно с три от тях – “Хюндай”, чиито коли доминират по пътищата на страната, “Самсунг”, чиито продукти доминират в офисите и жилищата, и “Лоте”, чийто фирмен орел се рее от фасадите на стандартните 30-етажни жилищни блокове на сеулския метрополис.
Градът изглежда все едно е построен вчера. И това усещане не е измамно. Цели райони се застрояват наново, по единни планове, с цялата нужна инфраструктура.
Това видяхме в сеулските райони Сочо и Джунгнанг, последният с по-голям процент стари жилища, които с времето ще отстъпят под напора на новото.
Особено впечатление прави социалната инфраструктура. В Сочо – планински парк, достъпен за хора с увреждания и възрастни лица, на изхода на който има обществена прахосмукачка, за да си почистите дрехите и обувките, или пък център за услуги “на едно гише”, където издаването на документите става без досег със служител.
В Джунгнаг – общинска поликлиника, оборудвана с център за обучение на гражданите за първа помощ. В центъра – двайсетина манекена на възрастни и деца, оборудвани със сензори, имитиращи жизнена дейност.
Корейските ученици са едни от най-натоварените в света – по 16 часа на ден. Много от тях носят очила, и то с дебели лещи. Посетихме център за извънкласно обучение в община Джунгнанг, където в почти професионални телевизионни и радио студия корейските ученици могат да развиват уменията си.
Този център архитектурно е интегриран в нов жилищен район, заедно с магазини, центрове за услуги, парк, възможности за спортуване и отдих.
По фасадите на сградите климатиците са подредени в строги линии. Вратите в обществените сгради се отварят с натискане на бутон, фотоклетките са минало. Кошове за боклук няма.
Как живеят без кошове за боклук? Ами живеят и е чисто, поне по основните градски улици и площади. Ние как живеем с толкова много кошове за боклук и се оплакваме, че е мръсно?
Корейският идел за красота е различен от нашия. Има култ към бялата кожа, порцелановите форми на лицето. Казват, че този идеал се сформирал през вековете – по-бяла кожа имат богатите, които не работят на полето. По-бялата кожа стои по-високо в йерархията на обществото.
Поради това жените ходят с огромни чадъри в слънчево време, а корейската козметика е достигнала големи висоти и международно признание.
Но това е суета. Истинската красота на корейския народ не е в кукленските физиономии на младежите или в изваяните от скалпела на пластичния хирург форми, а в потъмнелите от работа лица на техните родители.
Истинската красота е в тази отдаденост на работата от страна на обикновения човек, който е истинският творец на корейското икономическо и технологично чудо със своето ученолюбие, трудолюбие, почтеност, дружелюбност.
Хората, с които се срещнахме по пътя си – от куратора на експозицията в Националния етнографски музей в Паджу Чой Синди Мьок, с три висши образования, през иконома на “Джогеса”, посветил целия си живот в служба на търсещите спасение и просветление, към моите колеги от сувонския областен вестник “Кьонгин Илбо”, с влюбената в българската шевица коментатор Канг Хи, както и колегите ни от телевизия МВС, чрез която корейски сериали стигат до България, през всички гидове, които ни разказваха за историята на страната и нейните постижения, та чак до г-жа Джонг, с количката й за храна – това е солта на корейския народ.
Малко преди да отлетим от летище “Инчон”, съпровождащият ни през по-голямата част от времето директор по международната дейност на Асоциацията на корейските журналисти Ли Уон-хи нанесе последния щрих в картината на нашето пътуване. Подари ни залез край брега на Жълто море.
Когато си тръгвате от Корея, направете малко жертвоприношение, за да се завърнете отново в това място. Не е нужно много, само оставете частичка от сърцето си.
*Фамилията е измислена, но лицето е реално
