Откъм неправилната страна на историята
Напълно случайно, но в същото време закономерно, малко преди завръщането на политическия терор в Европа под формата на опита за убийство на левия словашки министър-председател Роберт Фицо, издателство “Изток-Запад” предложи на българските читатели книгата “Голямата заблуда. Либерални мечти и международни реалности” на видния американски политолог Джон Миршаймър.
Миршаймър, който има предвид основно САЩ, разсъждава в нея върху природата на либерализма, докъде води либералният идеализъм, какво се случва, когато той се сблъска с международните реалности.
Накратко.
- Няма нищо по-добро измислено от либералната демокрация във вътрешната политика.
- Днешният либерализъм е различен от “добрия стар либерализъм”.
- Либералите смятат, че най-добре знаят какво е добър живот. Те смятат, че тази представа за добър живот е универсална и валидна за вечни времена.
- Основна слабост на либерализма е, че в обществото има хора, които не го приемат.
- Големият проблем е, че изпадналите в либерален идеализъм държави са склонни да започват интервенции (не задължително военни) срещу нелибералните държави и срещу нелибералите в собствените си държави. Защото първите потискат правата на човека (според либералите), а това стои за тях над правото на суверенитет и следователно те трябва да бъдат превърнати в либерални (насила). А срещу вторите – защото има опасност от обединяване на силите на външния и вътрешния противник особено ако между тях има идеологическа връзка.
- Либералната държава винаги губи битката срещу национализма.
Тези шест точки са моят абстракт на авторовите над 220 страници анализ в българското издание. Но те ни дават реперните точки по пътя, който извървяха европейските, източноевропейските общества, за да се стигне да днешния ден на война, а вече и до политически терор. При това този път дори не беше начертан в Европа, а по-скоро плод на американската мисъл. Сега сме в точка 5.
По-глобално, кризата на глобализацията под либерални знамена доведе и до криза на държавите и организациите (ЕС), които стоят зад нея и оттам до вътрешно напрежение, което изби последователно в две посоки – първо навън под формата на експанзия (на изток и юг), а когато тя се провали и навътре в самите общества, под формата на радикални крайности.
Една такава проява бе и опитът за покушение срещу словашкия премиер от левицата Роберт Фицо. Втората и дори по-опасна проява, бе реакцията в либералните кръгове, огласена през различни медии, на това покушение.
На 16 май българското електронно издание “Дневник” излезе оперативно със заглавието “Фицо плаща цената за всяването на омраза и разделение в обществото”, на 18 май БТА публикува коментар на агенция “Ройтерс” по случая – “Гняв, безпокойство и ожесточение – словаците размишляват какво доведе до нападението срещу Роберт Фицо”.
Омраза, разделение, гняв, безпокойство, ожесточение. Защо? Кой? Как? Още от заглавията се намеква за виновността на жертвата.
В публикацията на “Дневник” има един любопитен пасаж. Като разказва за призивите на словашкия вътрешен министър Матуш Шутай Ещок да се намали напрежението след покушението, авторът Петър Карабоев коментира: “След което върна напрежението с твърдението, че според него нападателят е стрелял с ясна политическа мотивация”.
Но ние знаем, че 71-годишният Юрай Цинтула е стрелял срещу Фицо точно по политически причини. Казва го самият той, във видео, разпространено в социалните мрежи, на което седи на стол, с белезници в един коридор. “Не съм съгласен с политиката на властта”, обяснява той. Коментарите, че това изявление не се брои, защото не сме виждали цялото видео, не са състоятелни. Какво очаквате да има на пълния запис – “Момчета, аз се пошегувах” или “Роберт ми плати, за да го направя още по-известен”?
Цинтула явно е някаква странна птица. Четем за него, че хем е участвал в сборища на крайнодесни, хем бил привърженик на либералната и опозиционна партия “Прогресивна Словакия”. За първото твърдение има снимки поне.
Има обаче два факта, които са сигурни – твърдението на Цинтула, че е действал по политически причини. И второ – политиката на самия Фицо и неговите съратници, особено външната.
Той, въпреки жестокия натиск на опозицията, успя да се върне отново на власт в края на 2023 г. и да спечели доверието на избирателите. Победата на Фицо бе препотвърдена и с победата на Петер Пелегрини на президентските избори.
Какъв беше този избор? Във външната политика словаците избраха антивоенната реторика, дистанцирането от крайното говорене срещу Русия, и не избраха безкритичния подход към Украйна.
Един пример. На 8 май Фицо държа реч, в която изказа думи на признателност към Червената армия за освобождението на Словакия и Чехословакия от фашизма. “Винаги ще заявявам официално, че най-голямата заслуга за разгрома на фашизма и най-голямата заслуга за победата във Втората световна война принадлежи на войските на Червената армия”, казва той, цитиран от ТАСС.
Премиерът разкритикува подхода на ЕС към ситуацията в Украйна. “ЕС започна като мирен проект и съм разочарован, че не е в състояние да предложи смислен мирен план за конфликта, който тече в момента. Това е голямо проявление на слабостта на ЕС”, казва още Фицо в тази реч.
В наше време се иска смелост за подобни изказвания. А след стрелбата по Фицо ще се иска още по-голяма смелост.
В Словакия стреляха по гласа на разума относно конфликта в Украйна, който заплашва да погълне Европа.
На това мнение се оказа и българският президент Румен Радев, който заяви в събота: “Крайно опасно е страстите между Русия и Украйна да се разпалват и в Европа, а гласовете за мир да се посрещат с изстрели. Аз отдавна предупредих, че тази война ще се разраства, но е неприемливо в европейските общества да се насажда нетърпимост към чуждия глас и омраза”.
Не е случайно, че се чуха гласове как следващото покушение ще бъде срещу премиера Виктор Орбан, в съседна Унгария. Това са спекулации, но не напълно безпочвени, защото има поне една сфера, където вижданията на левия Фицо и десния Орбан съвпадат. И това е отношението към войната в Украйна – екзистенциален конфликт за либералния свят, според доминиращото мнение.
Ето какво каза наскоро при обявяване на началото на кампанията за евроизборите външният министър на Унгария Петер Сиярто:
“Европейските политически лидери избраха лоша, погрешна стратегия, тя нанася конкретни, сериозни щети на Европа… Въпросът е защо две години по-късно и с толкова много доказателства не признават, че са сгрешили?”
Те не искат да признаят грешките си, защото залогът е прекалено голям – рухването на цял един свят и на американската доминация в Европа, която определя в крайна сметка действията на много от местните политически фигури, особено в Източна Европа.
И още нещо. Нито в Словакия, нито в Унгария някой е излязъл извън рамките на санкционната война, не е тръгнал пряко “срещу своите”. Става дума за различно мнение, но в рамките на системата.
Проблемът на политиците като Фицо и Орбан не е в това, че имат или не авторитарна вътрешна политика. Кого в Европа и САЩ го вълнуваше 10 години и кусур каква политика има Бойко Борисов, нали слушаше “началниците”. Проблемът е именно в това, че има два гласа (само два гласа), които вкарват дисонанс в общия хор.
През 2023 г., по повод една годината от войната в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков написа във “Фейсбук”: “Аз съм горд, че България не се сниши, а беше там от правилната страна на историята в критичен момент на войната”.
Петков отнесе упреци, но той искрено вярва в изключителността на обществената прослойка, към която принадлежи. Както вярват в това и либералните елити, към които принадлежи. Самият термин “правилната страна на историята” е плод на американските либерални кръгове, които и определят кой е от правилната страна. Защото са представители на “изключителна нация” (по Барак Обама). Сарказмът: “Демокрацията е властта на демократите”, вече не е сарказъм.
От коя страна на историята е Роберт Фицо, съратниците му, тези, които му симпатизират? Какво става с тях? Каква съдба заслужават според “оценителите” и заслужават ли си съдбата?
Щом има правилна и неправилна страна, то тогава по подразбиране има правилни и неправилни партии, правилни и неправилни политици, медии, журналисти, учени, творци, граждани.
Плъзването по тази плоскост ще ни доведе до фашизация на “това, което имаме като” като претенция за либерализъм.