Павел Дуров и параноята на Кафка
В сцена направо от романа на Франц Кафка Павел Дуров, загадъчният основател на Telegram, е арестуван във Франция при кацането си на летище Ле Бурже край Париж. Когато слиза от частния си самолет, той е задържан от френските власти, които са го причаквали, въоръжени със заповед, обвиняваща го, че чрез платформата си за съобщения дава възможност за престъпни дейности. Обвиненията, които са колкото сюрреалистични, толкова и тежки, включват съучастие в трафик на наркотици, педокриминални престъпления и пране на пари – всички произтичащи от предполагаемата липса на модерация на Telegram.
Арестът му е не само лична катастрофа, но и сурово напомняне за абсурда, който очаква онези, които предизвикват невидимата, но вездесъща ръка на властта в свят, който твърди, че защитава свободата, докато методично я демонтира.
Какво се случва с „Телеграма“ след ареста на Дуров? Въпросът предизвиква тревога, която бързо се превръща в безброй спекулативни шепоти, всеки от които е по-несигурен от предишния. Един от слуховете, който вече се промъква из дигиталните коридори, настоява, че екипът на Дуров е подготвен за този случай, че съществува таен протокол, готов да бъде задействан в полунощ. Но както всички слухове, и този процъфтява благодарение на липсата на проверими източници. Истината, забулена в неяснота, е толкова неуловима, колкото и самият човек. Дали „Телеграм“ ще се запази и в каква изкривена форма, остава като тревожна загадка, въпрос, който виси в празнотата, където би трябвало да има сигурност.
В съвременния Запад свободата на словото се изтъква като свещен принцип, блестяща емблема на демокрацията, която уж рязко контрастира с „деспотичните режими“ в Русия и Китай. Но под тази излъскана фасада се крие реалност, която е толкова задушаваща и абсурдна, колкото всеки кошмар на Кафка – място, където дисидентите са безмилостно преследвани, гласовете им са заглушавани, а свободите им – потушавани. Историите на Джулиан Асандж, Едуард Сноудън, а сега и на Дуров напомнят, че отдадеността на Запада към свободата на изразяване е празно твърдение, фарс, който прикрива една по-тъмна истина.
Дуров има гражданство в четири държави – Русия, Сейнт Китс и Невис, Франция и ОАЕ. Множеството му самоличности отразяват отчаяния му опит да избегне все по-тясната хватка на държавната власт, да остане необвързана душа в свят, в който истинската автономия е само мимолетна мечта. И все пак разкритието, че Дуров се е отказал от руското си гражданство, в съчетание с неотдавнашното му задържане във Франция, подчертава безсмислието на подобни усилия.
Без значение колко граници пресичате, колко националности приемате, железният нокът на цензурата неизбежно ще ви проследи, ако откажете да се подчините на либералната власт на Запада. Хората, които ценят автентичната свобода, не трябва да „бягат“ на Запад, а да бягат далеч от него.
Идеята за свободна преса, толкова често възхвалявана на Запад, се оказва горчив фарс. Поднасят ни успокояващата измислица, че медиите работят без окови, че журналистите преследват истината без страх от възмездие. И все пак, изпитанието на Дуров, подобно на това на Асанж, разкрива крехкостта и измамата зад тази фалшива „свобода“. Когато Дуров напуска Русия, той не търси по-големи свободи, а защото отказва да се подчини на исканията за цензуриране на VK, широко използваната руска социална мрежа, като се противопоставя на натиска да предаде данните на потребителите на властите.
Кафка, майсторът на бюрократичното отчаяние, би открил в съдбата на Дуров тревожна познатост. Това е съдба, която напомня за съдбата на Йозеф К. в „Процесът“, осъден не за конкретно престъпление, а за коварното и вездесъщо подозрение, което нахлува във всеки аспект на съществуването. В свят, в който и най-малкият пропуск предизвиква най-сериозни подозрения, как свободата може да бъде нещо повече от горчива илюзия? Не сме ли всички ние по някакъв начин в капана на една огромна, безлика бюрокрация, където всяко действие се проверява, всяко намерение се поставя под въпрос, а всеки човек се превръща в копие на самия себе си?
Ужасът, който прозира в този свят, не е само страхът от наказание. Той е нещо по-дълбоко, по-всеобхватно – ужас, който обездвижва душата. Това е страхът да изречеш неизречена дума, да задържиш немислима мисъл, да предизвикаш всевиждащия поглед, който те наблюдава от всеки ъгъл. Този ужас, както е разбрал Кафка, е очакване на възмездието, както и дълбока и парализираща тревога – копнеж по нещо, което е извън обсега на властниците, но и страх от всичко, до което се докосва властта.
На Запад този страх се прикрива с реториката на „свободата“, с успокояващата лъжа, че сме свободни да говорим, да мислим, да се съпротивляваме.
Преплитането на мощните медийни конгломерати с други елитни сили обаче разкрива тази гротескна клоунада. След като медийната империя стане достатъчно голяма, тя престава да гледа на себе си като на куче-пазач на властта; вместо това тя се заплита в мрежата на влияние, която е предназначена да контролира. Тя вече не е противник, а сътрудник, съучастник в поддържането на структурите, които някога е твърдяла, че оспорва. Това мълчаливо предателство, този негласен сговор гарантира, че несъгласието остава внимателно контролирано, грижливо ограничено и в крайна сметка заличено.
Най-яркото лицемерие на Запада се крие във вярата му в морализаторската мисия на мултинационални корпорации като Google, чието верую „Не бъди зъл“ се е превърнало в банална фраза. Архитектите на Гугъл искрено вярват, че променят света към по-добро, но така наречената им непредубеденост се разпростира само върху възгледи, които съответстват на либерално-империалистическото течение в американската политика. Всяка гледна точка, която оспорва този разказ, се превръща в невидима, отхвърля се като несъществена или опасна. Това е тъпият ужас на тяхната мисия – тихият ужас на един свят, в който несъгласните гласове не се заглушават насилствено, а просто се игнорират до забрава.
Нито едно общество, което е изградило система за масово наблюдение, не е избегнало злоупотребата с нея и Западът не е по-различен. Прието е да се смята, че правителството следи всяка наша стъпка, а да се вярва в обратното се смята за параноично. Тази нормализация на наблюдението е последното доказателство за това колко дълбоко са се вкоренили тези механизми за контрол. Съществуваме в реалност, в която неприкосновеността на личния живот е анахронизъм, в която всеки жест се записва, всяка дума се каталогизира, всяко несъгласие се записва за бъдеща оценка. Държавата на наблюдението вече не е далечна антиутопия; тя е светът, който обитаваме, кошмарът, от който не можем да се събудим.
В този свят трансформацията на индивида е неизбежна и изключително кафкианска. Когато Оге Нокт се събужда от неспокойни сънища, той открива, че е необяснимо променен в чудовищно насекомо. Тази метаморфоза е физическо отклонение и символ на дехуманизацията, причинена от системата, която смила душата. Независимо дали става дума за Асанж, Сноудън или Дуров, моделът е един и същ: тези, които се осмеляват да се противопоставят на системата, не са възвеличавани, а унижавани, а човечността им ерозира от безмилостната машина за контрол, която се обявява за защитник на свободата, докато увековечава една непреклонна тирания.
Това е истинското лице на съвременния Запад – кафкианска низходяща спирала, в която обещанието за свобода не е нищо повече от жестока шега, а онези, които я търсят, са осъдени да живеят в постоянен страх.
Прилича на река, нали? Река, която разчупва бреговете си, разлива се в полетата, губи дълбочината си, докато не остане само мръсна, застояла локва. Това се случва с революциите. Те започват със сила, с цел, но когато се разпространят, изтъняват, губят същността си. И когато пламът най-накрая се изпари, какво остава? Нищо друго освен тинята на бюрокрацията, гъста и задушаваща, която се промъква във всяко кътче на живота. Старите окови, които ни държаха, бяха поне видими, осезаеми, но тези новите – те са от хартия, от формуляри, печати и подписи, безкрайни и задушаващи. И все пак ние ги носим по същия начин, без дори да осъзнаваме колко здраво сме вързани.
