Панко Анчев: Странната война срещу Русия

Всички войни, които големите европейски държави водят от XIX век насам, са все срещу Русия – за нейното ограничаване и накърняване на интересите й.

Панко Анчев*

Във войните си Русия, с който и да са те, без значение в Европа или Азия, винаги среща Европа и нейните т. нар. велики сили. Затова и Русия е постоянно във война с един и същ враг и противник. И така ще бъде навярно до окончателното решаване на противостоенето „Русия – Европа“ и между Изток и Запад. Затова не бива да се изненадваме, когато видим, че „политиката е продължена с други средства“, отношенията между държавите се влошат и рязко се промени политическата риторика.

Но има и още нещо, което винаги бива пропускано, когато се анализират военните конфликти – особено тези между Европа и Русия, какъвто впрочем е и този с участието на Украйна.

Европа обича да води т. нар. странна война, позната най-вече от времето на Втората световна война.

Когато на 1 септември 1939 г. Германия нападна Полша и постави началото на Втората световна война, САЩ, Англия и Франция веднага обявиха война на Хитлер. Те декларираха решителност да спрат агресора и да го накажат за неговото самочувствие, жестокост и несъблюдаване принципите на международното право. Но оставиха безсилната и безпомощна Полша да се съпротивлява съвсем сама. Те изобщо не се намесиха във военните действия. А и дипломатическите им ходове не бяха кой знае колко действени и полезни.

„Странните войни“ на Европа и САЩ винаги са съпроводени и бих казал облечени в мощна пропаганда кампания, провъзгласяваща тяхната справедливост и принадлежност към демокрацията, правата на човека и великите европейски и евро-атлантически ценности. Затова и войните им са повече „наказателни операции“ срещу тези, които не се подчиняват на заповедите им и не желаят да живеят с техните ценности. Винаги се намесват „ценностите“, за да се придаде благороден характер на жестокостта, с която се наказва непослушната държава.

В крайна сметка обаче целта винаги е Русия. Русия трябва да бъде изтласкана, изместена, ощетена, разрушена и победена.

Такава беше целта на „странната война“ от 1939 г. срещу Германия. Уж война, уж борба за справедливост, уж помощ за страдащия полски народ и ненавист срещу нацизма и фашизма, а всъщност нищо: Хитлер прегази Полша, после други народи и държави, за да се отвори широко пътят му към Русия. Това целеше и „странната война“. И го постигна. Хитлер, както се знае, нападна Съветския съюз и достигна до Москва. Още малко му трябваше и „странната война“ на САЩ и Западна Европа щеше са се увенчае с триумф.

Но се случи друго!

Затова и „странната война“ бе префасониране в съюз със СССР. След пасивното очакване да се случи някакво чудо, едва най-накрая бе открит втори фронт. САЩ и Западна Европа най-сетне осъзнаха, че Хитлер проявява недопустимо желание не просто да покори СССР, но и да промени зоните на влияние на великите сили, за да се превърне в единствения господар на човечеството. Това те не можеха да допуснат. Допускаха и дори поощряваха да бъдат унищожени народи на СССР, славяните, цялото човечество дори, но не и да се засегнат интересите им на владетели. И изоставиха окончателно Хитлер напълно и станаха съюзници на Сталин. Такъв бе и продължава и до днес да бъде техният антифашизъм и антихитлеризъм.

След края на Втората световна война „странните войни“ срещу Русия се усилиха и зачестиха. Не бяха ли такива войни събитията през 1956 г. в Унгария и Полша, а през 1968 г. в Чехословакия, последвани към края на века от контрареволюцията в Полша и в другите източноевропейски държави.

Но най-мащабната и като че ли най-добре организирана “странна война” е тази, която се води чрез Украйна. Тя има някои класически изражения, които трябва да бъдат посочени и анализирани, защото са типични за явлението и показват неизменната омраза на Европа към Русия и на Запада към Изтока.

Днес оръжията и организацията на армиите са различни, поради което и въпросната война е по-различна от обичайната. А и Западът се е решил да нанесе „стратегическо поражение“ на Русия и да потвърди за вечни време на установения от него световен ред. Но той така и не желае (а истината е, че не смее!) да се сблъсква пряко с нея, защото знае силата й и способността й да се мобилизира и организира, за да преодолее трудностите и критичните моменти.

Виждаме как Западът (колективният Запад, както той сам се нарича) води последната си война с Русия. Той умело (това трябва да му се признае) настрои и ожесточи украинската русофобия и прибра под крилото си новосъздадената през 1991 г. независима украинска държава. Тогава Русия бе много слаба, а и управлявана от хора, които дори не обичаха родината си и бяха готови да я продадат и предоставят за ползване на САЩ и Западна Европа. Затова и американците лесно постигнаха целта си.

През 2014 г. те организираха и осъществиха държавен преврат, след който Украйна окончателно излезе изпод руското влияние и прие враждебна позиция спрямо Русия. Започна подготовката й за прекия  сблъсък. И нито Украйна, нито Западът не криеха намеренията си – макар че ги обличаха в демагогия и обещания за мир и сътрудничество. Трябваше им обаче време да подготвят ударната сила – макар че Западът си е давал сметка за възможностите й. Но за тях бе важно да се въвлече Русия във война и да бъде накарана да изразходва огромни средства и да живее в постоянни лишения и икономически кризи. И те да предизвикат вътрешните недоволства, брожения и политическа съпротива. Все едно им беше какво ще стане с Украйна и украинците. Важното е дълго да гърмят и вдигат шум, за да дразнят Русия.

И всичко това съсредоточено и афиширано в Украйна, която трябваше да бъде представена за жертва на руското насилие, имперски амбиции, фашизъм. Украйна бе избрана и пожертвана, за да се пречи на Русия.

Това е войната, която Русия нарече „специална военна операция“.

В тази „странна война“ се привличат други подобни на Украйна държави, една от които е и нашата. За избраната стратегия това съучастие е под различни форми. Бившите съюзници на Русия  също трябваше да бъдат настроени до крайна степен срещу нея – и то не само управниците, но и цялото общество. В Прибалтика това можа да стане, с Полша – също. Но не навсякъде се получи.

„Странната война“ скоро ще приключи. Западът и неговите съюзници ще трябва да се примирят с провала. Украйна също! Тя ще е най-големият губещ, понеже ще изгуби всичко.

Започналият и изгубил тази „странна война“ „колективен Запад“ няма къде да ходи и ще се примири – поне видимо, за да се настрои към новия световен ред, в който вече не той ще доминира. На тях ще му е необходима нова геополитическа стратегия и особено тактика, за да стане това  приспособяване по-бързо.

Ще настъпи привиден мир и геополитическа тишина да следващия открит сблъсък, в който вече друг ще е прекият „борец срещу Русия“.

Противоборство „Изток – Запад“ и „Европа – Русия“ няма да приключи, защото е до края на света.

Трудно ще е на малките държави като нашата – те ще преживеят сериозни изпитания.

Но в крайна сметка историята ще продължи. И дано някой я изследва и анализира задълбочено, умно и честно.

*Панко Анчев е известен български писател, литературен критик и публицист. Член е на Съюза на българските писатели (СБП), бил е директор на книгоиздателство “Георги Бакалов”, на Районния радио-телевизионен център – Варна и гл. редактор на списание „Простори“. Автор на редица книги и студии с литературна критика, историческа и политологическа тематика. Изтъкнат познавач на руската култура, духовност и обществено-политически живот.

Носител на националната литературната награда „Атанас Далчев“ за 2008 г. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва (2009).

Трикратен носител на награди на СБП, както и на наградата на името на Богомил Нонев за есеистика, публицистика и журналистика за 2010 г., на Наградата “Варна” и на други високи отличия. Носител на Специалната награда на СБП за 2023 г.

Избиран е за общински съветник във Варна от групата на БСП и за председател на Комисията по култура в Общинския съвет на морската ни столица.