Петър Волгин: Брюкселска цензура за всеки несъгласен
Някога, много отдавна, в онези наивни първи демократични години на демокрацията в България, бяхме стопроцентово убедени, че Европа и всички евроструктури означават само едно – свобода, справедливост, просперитет, законност, еднакви шансове за всички максимално да развиват способностите си. Нали помните какъв беше националният ни идеал тогава, през 90-те – да влезем колкото се може по-бързо в тази Обетована земя. Да, и тогава много се карахме. Но винаги спорихме за миналото и никога за бъдещето.
Главните различия между БСП и СДС – двете основни политически партии през 90-те – беше в отношението им към миналото. Големите спорове бяха за ставалото преди и след 1944 г., за характеристиките на управленията преди и след тази дата. Докато за бъдещето имаше пълен консенсус дори и между най-яростните политически противници – искахме да сме част от ЕС и НАТО. И ако по отношение на Северноатлантическия пакт все пак имаше някакви разногласия, по темата за Евросъюза (почти) всички бяхме твърдо ЗА. Така разсъждаваха не само политиците, но и най-обикновените граждани. Защото ЕС беше символът на абсолютното добро.
Само че ситуацията днес няма нищо общо с онези романтични надежди. В продължение на години, бавно и полека, ЕС се превръща в онази система, срещу която много хора негодуваха във времената преди 1989 г. Ще се спра на медиите, защото тяхното състояние най-добре показва дали в една държава или в една организации от държави има свобода или има имитация на свобода. Струва ми се, че пребиваваме по-скоро във втората хипотеза, но сега няма да говоря за субективни усещания, а за факти.
На 16 септември 2022 г. Европейската комисия прие Европейски акт за свободата на медиите. Ще го кажа директно – това е един много опасен документ. Ако той се превърне в закон, а именно това е стремежът на неговите създатели, това ще означава край на медийната свобода в границите на Евросъюза. Този документ е опасен не защото в него (почти) няма нищо заплашително. Тук думичката „почти“ е изключително важна, но за тази важност след малко.
Европейският акт за свободата на медиите е пълен с красиви пожелания. В него са говори за необходимостта от мерки срещу политическа намеса в медиите. Става дума за независимостта и стабилното финансиране на обществените медии. Поставя се акцент върху допълнителното осветляване на медийната собственост и необходимостта от ясни правила при разпределянето на държавната реклама. Малко прилича това на официалните документи от времето преди 1989 г. Всички те бяха посветени на добруването на обикновените хора и на мерките, които ще бъдат взети за допълнителното подобряване на живота им. Само че това беше само фасадата, зад която се криеха съвсем други намерения.
Същото е и с Европейския акт за свободата на медиите. Фасадата е чудесна, но истинската същност е плашеща. И още едно по-актуално сравнение можем да направим.
Този акт удивително прилича на Истанбулската конвенция. Тя, на пръв поглед, е чудесен документ, защото ни обещава, че ще ни помогне да се преборим с домашното насилие. Всички сме съгласни, че насилие в семейството не бива да има, нали?… Само че истинската цел на Истанбулската конвенция е съвсем друга – да вкара в обществото джендър идеологията, да накара хората да повярват, че има не два, а 22 или 222 пола, че децата имат пълното право да доносничат срещу родителите си, че проблемите в семейството трябва да бъдат решавани не от съответните съдебни органи, а от овластени „правилни“ неправителствени организации.
Преди малко ви казах, че в Европейския акт за свободата на медиите няма (почти) нищо заплашително. Е, сега ще обясня подробно думичката „почти“. Става дума за лъжицата катран в кацата с мед. И този катран си има име. Нарича се Европейски съвет за медийни услуги. Според брюкселския Новоговор, активно застъпен и в разглеждания документ, този съвет „ще насърчава ефективното и последователно прилагане на правната уредба на ЕС в областта на медиите, като подпомага Комисията в изготвянето по-специално чрез насоки по медийни регулаторни въпроси. Той ще може също така да издава становища относно национални мерки и решения, засягащи медийните пазари и концентрацията в тях“.
Само че това ще го разберете, ако прочетете внимателно Истанбулската конвенция и се абстрахирате от красивите пожелания. Същото е и с Европейския акт за свободата на медиите. Като го прочетете внимателно и изслушате допълнителните обяснения на неговите създатели, ще ви се изправят косите. Особено внимателно трябва да слушате заместник-председателката на Еврокомисията по въпросите на ценностите и прозрачността Вера Йоурова, която е основният вдъхновител и промоутър на въпросния документ. За нейната позиция ще стане дума по-късно.
Простичко казано, става дума за Общоевропейски, наднационален СЕМ, който ще има последната дума по всички медийни казуси на територията на всяка държава – членка на ЕС. Всъщност истинската функция на този борд си е написана в самия Медиен акт и звучи така – „Комитетът също така ще координира националните регулаторни мерки по отношение на медии извън ЕС, които представляват риск за обществената сигурност, като гаранция, че тези медии не заобикалят приложимите в ЕС правила“. Той също така следи за „спазването от страна на големите онлайн платформи на инициативите за саморегулиране, например Кодекса на ЕС за поведение във връзка с дезинформацията“.
Разбирате ли за какво става дума? За най-банална цензура. Ако общоевропейският СЕМ прецени, че някоя медиа или онлайн платформа, базирана в държава нечлен на ЕС – това може да бъде САЩ, Израел, Китай, Русия – разпространява дезинформация, излъчването на въпросната медиа или онлайн платформа просто ще бъде прекратена на територията на ЕС. То и няма нужда се си представяте някакви неща в бъдеще. Още преди да е създаден какъвто и да било общоевропейски СЕМ, ЕС забрани руските новинарски канали на територията на държавите членки. Е, в бъдеще забраните още по-лесни ще станат. И най-важното, ще бъдат опаковани в такива красиви наименования като Европейски акт за свободата на медиите.
Всъщност никога или почти никога назад в историята органите на цензурата, а този документ е предпоставка за установяване на цензура в чист вид, не са носили стресиращи заглавия. В Съветския съюз например учреждението, което е натоварено с всевъзможни цензорски функции, се нарича ГЛАВЛИТ – Главно управление на литературата и издателствата. Направо интелектуално си звучи.
Когато се създават първите съдилища на Инквизицията, а това става най-напред в края на ХII век във Франция, тяхната поява също е обяснена с много благородните мотиви за опазване чистотата на Христовата вяра и борба с всевъзможните отклонения от нея.
Днешните институции на цензурата също се създават с благородни мотиви. Най-благородният от тях е борбата с дезинформацията. Нямате представа колко официални документи, кръгли маси, семинари и дискусии са посветили безбройните евроинституции на този проблем. Човек може да реши, че борбата с дезинформацията е като слънцето и въздуха за всяко европейско същество. А всъщност става дума за нещо съвършено просто.
Под „дезинформация“ официалните брюкселски структури имат предвид всяка новина и всяко мнение, което не се вписва в официозната евро-атлантическа доктрина.
Според брюкселските чиновници разпространители на дезинформация са всички, които поставят интересите на страната си над указанията, които идват от евро-атлантическите структури. Тези, които отстояват националните специфики на държавите си, а не призовават всички да се претопим в котела на глобалното безличие. Опасни дезинформатори са и онези, които не се подчиняват на предписанията, залегнали във вече официализираната идеология на ЛГБТ и последният да затвори вратата. Всеки, който не крещи сутрин, обед и вечер „Слава Украине“ е дезинформатор. Всеки, който не се обяснява в любов на Зеленски, е дезинформатор. Всеки, който не ругае Русия от зори до мрак, е дезинформатор.
Има едно много просто правило, засягащо свободата. Колкото повече закони и правила създавате, за да я пазите, толкова повече тя намалява. На пръв поглед изглежда абсурдно това заключение, но точно такава е реалността. Законите за свободата на медиите, без значение дали ги приема една европейска държава, или са създадени от висшите евроструктури нямат за цел да увеличават свободата. Тяхната свръхзадача е да я ограничават.
Пред очите ни ЕС и безбройните му структури се превръщат в един нов глобален цензор, който ще се стреми да ограничава както свободата на традиционните електронни медии, така и действията на онлайн платформите. А това е особено опасно.
Защото сега хората, които не са доволни от продукцията на телевизионните канали и радиостанциите, могат да се обърнат към множество алтернативни източници на информация – подкасти, ютуб канали – които не са под контрола нито на държавата, нито на мастити медийни магнати. Е, сега началници в НС искат да поставят и тези платформи под контрол. Вера Йоурова вече заплаши Илон Мъск, че ще има санкции, ако Туитър не се съобразява с правилата на ЕС.
А правилата всички ги знаем – те наказват всеки, чиито мнения се различават от Генералната евро-атлантическа линия. В края на май Туитър се отказа да изпълнява предписанията на Кодекса за действия на ЕС за борба с дезинформацията. Този Кодекс беше създаден през 2018 г. пак по предложение на Йоурова, която тогава беше еврокомисар по правосъдието. Тогавашното ръководство на Туитър, заедно с шефовете на Гугъл и Фейсбук моментално го подписаха. А днес Илон Мъск отказва да се съобразява с поредната евробюрократщина.
По този повод Йоурова каза, че Мъск е избрал конфронтацията. А самата Йоурова открито си признава, че се чувствала все по-неудобно в Туитър заради руската дезинформация. Явно няма нищо против останалата дезинформация – украинската и американската например. Тя критикува и съкращенията, които Мъск направи в Туитър, след като купи платформата. Ама да не си помислите, че Йоурова се е загрижила за съдбата на останалите без работа служители и техните семейства. Никак даже не я интересува това. Тя си признава, че е недоволна от съкращенията, защото така нямало да има достатъчно хора в Туитър, които да се борят с руската пропаганда.
Госпожа Йоурова обича да се позовава на опита си като дете в управляваната от комунистите Чехословакия. Обича да разказва как като малка заедно с родителите си е слушала забранената „Свободна Европа“. Аз пък си спомням как тогавашната власт обясняваше, че „Свободна Европа“ и други подобни информационни канали не са медии, а средства на западната пропаганда. Каква е разликата между оправданията на тогавашната комунистическа власт и днешната евро-атлантическа власт!?
Днес Йоурова обяснява, че били направили някакви суперсериозни анализи, които показали, че руските новинарски телевизии не били медии, а пропагандни инструменти. И поради тази причина Брюксел ги забранил. Виждате как едни и същи аргументи се използват и преди, и след 1989 г. Разликата е само в конкретиката, иначе принципът остава непроменен. Властта – и националната, и наднационалната – иска да забрани медиите, които изразяват мнения, различни от официозното.
(Заглавието е на ЗЕМЯ)
