Подвигът на илинденци и преображенци и днес пари сърцата ни
Днес е 2 август, Илинден по нов стил. Преди 120 години в поробена Македония избухва Илинденското въстание. На Преображение, седемнадесет дни по-късно, започват да гърмят комитските пушки и в поробена Тракия. Световната преса ще отбележи, че този бунт на останалите по волята на Великите сили под турско робство българи е дело на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, създадена в Солун от родолюбиви българи през 1893 година. В началото нарекли заверата БМОРК (Български македоно-одрински революционни комитети). Хрумването не е било случайно, защото основателите имали при себе си книгата на Захари Стоянов „Записки по българските въстания”, а в душите и сърцата им горял български пламък.
В септемврийските дни на 1903 г. един български учител на име Радон Тодев, преди да поведе своята чета от 70 комити в боен поход по време на Илинденско-Преображенското въстание, отвежда другарите си в църквата „Св. Троица” в Банско. И тогава се случва нещо невиждано не само в родната, но и в световната история. Войводата нарежда на свещеника да опее приживе като мъртъвци цялата чета, защото е знаел, че отиват на сигурна смърт. И когато попът стига до един от най-младите герои, в храма изведнъж отеква гласът му: “А, не, Господи! Теб не мога да те опея! Та миналата неделя аз те венчах тук с младата ти булка!” „Опявай, отче, опявай! Каквото за всички, това и за мен!“, отсякъл младоженецът. После цялата Радонова чета потеглила към своята Голгота. В последвалата битка с 600 души аскер намират геройската си смърт 26 от четниците, както и войводата им Радон Тодев.
От онези трагични времена изминаха 120 години, а подвигът и саможертвата на илинденци и преображенци продължава да пари сърцето ни. Българското въстание в Македония и Одринско, естествено продължение на славната Априлска епопея от 1876 г., още един път доказа, че свободата без кръв не може да се извоюва. Ръководителите на бунта са знаели, че той е обречен на неуспех, че гоненията и преследванията ще бъдат големи и жестоки, но въпреки това вдигат народа на смъртен бой с надеждата, че гласът на поробените ще бъде чут, така както навремето априлци събудиха задрямалата съвест на Европа. За жалост, тогава същата тази Европа не можа, а и не поиска да реши кървящата рана, наречена македонски въпрос. Именно тази рана илинденци се опитаха да затворят през 1903 г., но за жалост усилията им останаха безплодни. Въпреки това великият ден на жертвоприношението има своето място и значение в националната ни история. Това място летописецът на бунта Христо Силянов определи така: ”В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплъщение на българското бунтарство. Турците смятаха, че изкореняват общата българска опасност за владичеството им в Европа, когато изливаха върху тях гнева, набиран от ред години спрямо целия български род. Ето защо илинденският подвиг е не само най-високата точка на борческото напрежение в Македония, но изкупителна дан на общия български стремеж за свобода.”
Тази безспорна истина обаче десетилетия наред се отрича от скопските власти не само вчера, но и днес, а със сигурност и в бъдеще. Историческите факти обаче няма как да бъдат заличени, премълчани и изопачени. „.. .Може ли да обемем в тесните колони на един малък лист онова, което е необятно и велико? Смеем ли да омаловажаваме значението на своя славен ден с опита да го опишем тук, когато той е описан с дълбоки бразди в сърцата на всички отомански българи, живи свидетели и очевидци на великото дело? Четете историята на Илинден по обширните македонски полета: там е написана с костите на борците; четете я в срутените колиби на селата; четете я по неизгладените белези от вериги по ръцете, вратовете и краката на толкова наши затворници и изгнаници, които 10 юли освободи: там ще откриете черти от величието на българската душа, която в страданията се издига все по-високо; слушайте я в тъжните ридания на сираци и вдовици, чуйте я в трогателните оказания край чуждо огнище из устата на бездомни старици; слушайте я в народните напеви за чутни герои с незнайни гробове по гори, у сой и долини! Навред Илинден е написал своята история. Взрете се наоколо и благоговейно четете онова, що не можете намери тук, защото е необятно. Ето пред нас Илинден! На колене пред паметта на илинденските герои! На колене!”, четем във в. „Отечество”, издаван в Солун.
Година след въстанието е публикувана справка за турските зверства и опустошения в Македония и Одринско по време на въстанието. Документът е публикуван в Мемоара на революционната организация, издаден през 1904 г. от бежанците, дошли в Княжество България. Справката е изготвена по сведения от печата, от различните дипломатически доклади и отразява трагичните последици по месеци на въстанието от 20 юли до 20 септември 1903 година. В отделни графи се отбелязват по дни кървавите резултати в 4-те вилаета – за опожарените села, за изгорените и разрушени къщи, за изкланите мирни жители, за броя на загиналите, за броя на бежанците, дошли в княжеството, и др. Картината не е пълна, защото справката не може да отрази болката и трагедията на населението, които то преживява от ужасите на преследванията, отчаянието, несигурността на онези, които са останали по родните си селища или тръгналите по разните краища на света. Според справката на Вътрешната организация за малко повече от 2 месеца в Битолския, Одринския, Солунския и Скопския вилает в бунта, дело на българския национален характер загиват 994 български въстаници, 201 са опожарените български села, 12 440 са изпепелените български къщи, 4 694 са избитите, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното българско население. 3 122 български жени и моми са изнасилени от турците, 176 са пленените българи. 70 835 българи стават без дом, а 30 000 от тях бягат не къде да е, а в България. Част от тях се разпръскват по Европа и Америка. За тази истина обаче Скопие и днес продължава да си затваря очите!
Сложен път на развитие извървява ВМОРО до историческия конгрес в Солун от 2-4 януари 1903 година, когато в една от стаите на мъжката българска гимназия се взема историческото решение за въстание в Македония и Одринско. Този път е изпълнен с много противоречия относно начина на добиване на свободата, но едновременно с това е белязан със стотици примери на жертвоготовност в името на свободата. В протокола на този конгрес са изтъкнати мотивите, които довеждат до решението за въстание. Там е записано: „Централният македоно-одрински комитет, като взе пред вид особеното положение на страната, изключителните условия, в които се постави Организацията след провъзгласеното от Върховния македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като съобрази, че Организацията грози опасност от нови опити за въстание, опустошаване и деморализираме нови райони: като взе пред вид изявеното желание от някои райони за едно общо съвещание и най-сетне като взе пред вид и разположението и интереса на европейската дипломация към народното ни дело, реши да свика конгрес от представители на окръжните и по-важни околийски райони за обсъждане на всичко това.”
В продължение на три дни 17-те делегати под председателството на Иван Гарванов обсъждат въпроса за едно близко въстание, като всеки представител излага състоянието на своя район. „След това председателят постави на разискване въпроса: трябва ли да има въстание напролет? – четем в протокола. – Сериозни и дълги разисквания се почнаха от страна на всички членове, разкриха се и се обсъдиха всички страни на въпроса. Разискванията продължиха и на другия ден, 3 януарий. След като се намери въпросът напълно изчерпан, пристъпи се най-сетне към гласуване, и всички единодушно гласуваха в положителен смисъл. Това стана на 3 януарий, на единадесет часа и двадесет минути преди обед, минута свещена и съдбоносна за един петвековен роб. Дано тя, изходеща от мрачното минало, озари бъдещето с щастие на страдалческия народ! Това бе общ сърдечен клик на членовете, които решаваха съдбата на народа. Разискван и въпросът, какво трябва да бъде въстанието, частично или повсеместно стратегично, реши се да стане повсеместно-стратегично. Направи се още един преглед на действуващите по настоящем войводи и колко такива са още потребни за деня на въстанието, за да вземе акт от това Централният комитет за по-нататъшно разпореждане. Постави се на разискване въпросът за начина на действуване в големите градове.”
Това решение на Солунския конгрес, взето в отсъствието на най-важните членове на ВМОРО, среща много критики, но верни на положената клетва да се жертват за отечеството, то е прието и започва конкретната работа по подготовката на въстаническите действия. Историята е хроникирала основните моменти, довели до бунта на българите в Македония и Одринско.
•3 март 1878 г. – Подписан е Санстсфанският мирен договор, според който Македония и Лозенградската околия в Одринска Тракия влизат в състава на новообразуваната Българска държава.
•13 юли 1878 г. – Берлинският конгрес разделя България и връща под властта на султана Македония и Одринска Тракия.
•Октомври-декември 1878 г. – Избухва Кресненско-Разложкото въстание в знак на протест против решенията на Берлинския конгрес.
•23 ноември 1893 г. – Първа среща на революционери в Солун с цел създаване ма Македонска революционна организация.
•Пролетта на 1896 г. – На конгрес в Солун с създадена Българска македоно-одринска революционна организация и шест революционни окръга -Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски и Одрински.
•1897 – септември 1902 г. – Формират се въоръжени чети и се извършва широка организационна дейност за привличане на народа в организацията. Избухва и Горноджумайското въстание, организирано от върховистите.
•2 – 4 януари 1903 г. – В Солун се приема решение за Илинденско-Преображенското въстание.
•28 – 29 април 1903 г. – Взривени са Отоманската банка в Солун и френският кораб „Гвадалкивир” от солунските атентатори, всичките до един българи.
•4 май 1903 г. – В сражение загива Гоце Делчев.
•2 – 7 май 1903 г. – На конгрес в с. Смилево, Битолска околия, на Битолския революционен окръг е взето решение за обявяване на въстанието.
•12 юли 1903 г. – Конгрес на представители на Одринския революционен окръг в м. Петрова нива. Взето е решение за въстание през август в района на Странджа.
•14 юли 1903 г. – Щабът на Битолския революционен окръг взема решение въстанието да бъде обявено на 2 август Илинден (20 юли по стар стил).
•19 август (6 август по стар стил, Преображение) 1903 г. – Начало на Преображнското въстание в района на Странджа.
•Август-ноември 1903 г. – В хода на Илинденско-Преображенското въстание стават 239 сражения, в които взимат участие 26 000 въстаници и 350 000 турски войници и башибозук. Разорени са стотици села и хиляди домове са опожарени. Хиляди са убитите и останали без подслон българи.
На 2 август 1903 г. (Илинден) в ранни зори пукотът на пушките и тържественият звън на камбаните призовават населението в Битолския революционен окръг на борба. Щабът на въстанието издава позив, в който се казва:“…Ний вземаме оръжие срещу тиранията и безчеловечието; ний ратуваме в името на свободата и човещината; прочее, нашето дело стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това ний трябва да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Като нас българите страдат и власи, страдат и гърци, страдат и самите турци селяни. Ако днес гъркът и турчинът не са борци в нашите редове, ний отдаваме това на тяхното невежество и не можем да ги третираме като врагове, нито даже да ги поменем като такива. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или с донос против нас или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца вместо нас; с него ще се бием, нему ще отмъщаваме…“. След седемнадесет дни, на 19 август (Преображение) на бунт се вдигат и българите в Одринска Тракия, за да изпълнят взетото на конгреса Одринския революционен окръг на Петрова нива решение за въстание. За онези незабравими и вълнуващи дни по-късно ще разкаже Петър Ников, войвода на смъртната дружина в Заберново, действувала по време на въстанието в Странджанско: „Времето от конгреса до обявяването – около три седмици, бяха най-напрегнатите дни на смъртните дружини и за цялото население в Странджа и Тракия. Това бяха дни на трескава подготовка по всички посоки. През този период се създаде в Странджа същинска комуна, която с право наричат Странджанската комуна. Цялото движимо и недвижимо имущество на населението принадлежеше на революционната организация. Стопанската работа – жътва, коситба, вършитба и др., се извършваше колективно, за да можем членовете на смъртната дружина да бъдем заедно, оръжието ни да бъде под ръка и при случай – да се явим незабавно там, където стане нужда в пълна бойна готовност. В същото време жените ни през свободното от полска работа време, предимно вечер или в празници, приготвяха сухари за неприкосновен запас, шиеха дрехи, патрондаши, гласяха навуща и др. за своите мъже и синове – въстаници.“ Въстаническите действия от лятото и есента на 1903 г., с които поробеното население в Македония и Одринско искаше свобода и сносен човешки живот, за турската власт бе достатъчен повод, за да се започне изтреблението на българския елемент, който й бе най-опасният враг, рушител на и без това прогнилата империя. Битолският валия ясно го казал: „… да се унищожат всички български села.“ С такава директива тръгват аскер и башибозук „да потушават“ въстаналите области в Македония и Одринско. И докато въстаниците се въздържат да посягат на мирното турско население, освен там, където то излиза с оръжие да подкрепи войската, аскер и башибозук се нахвърлят върху беззащитни села, избиват старци, деца и жени, ограбват и палят къщите. Фактите само за родния ми Пирински край са повече от жестоки…
В Неврокопска околия: с. Обидим, българско село от 250 къщи. След сражението, станало на 16 септември, селото е било запалено и цялото опожарено. Изклани били 26 души мъже, жени и деца. Много от изкланите жени предварително били обезчестени. Останалите жители на селото избягали в България.
Кремен, българско село от 198 къщи. След сражението на 18 септември войската навлязла в селото, ограбила го „до игла“ и цялото опожарила. Изклани били 17 души. Жителите му избягали в България.
В Мелнишка околия: с. Пирин, българско село от 140 къщи. След сражението на 1 септември войската нахълтала в селото, ограбила го и опожарила 17 къщи и 40 плевни. Убити и изклани повече от 35 души. Селският свещеник бил заклан по пътя при завръщането му в селото.
В Разложка околия: Мехомия (сега гр. Разлог), наброяващ тогава 650 български къщи и 200 мохамедански. При сражението, станало на 14 септември в града, войската нападнала българската махала, ограбила я и опожарила 95 къщи и толкова плевни. Убити и изклани 18 души и много други живи изгорени. Голям брой жени обезчестени и отвлечени в харемите.
Село Бачево, състоящо се от 130 български къщи и 120 мохамедански, след сражението на 14 септември войската навлязла в селото, ограбила го и опожарила 4 къщи. Убити и изклани над 50 души, между които и едно двегодишно дете. Повечето от селяните избягали в България.
Село Белица, съставено от 540 български къщи и 110 мохамедански, на 18 септември при завързалите се в селото сражения войската опожарила цялата българска махала, след което четниците запалили и изгорили мохамеданската махала, чиито жители участвували с оръжие срещу четите и убивали местните българи. По тоя начин цялото село било обърнато в пепелище. Аскерът изклал 120 души старци, жени и деца. Всички българи избягали в България.
Освен горните села, ограбени били и селата Годлево, Недобърско, Горно Драглище и Долно Драглище.
Въстаническите действия в Серския революционен окръг започват в средата на септември 1903 година, и по точно на 14 септември (27 септември по нов стил) според взето решение на конгрес, проведен в м. Беклемето в Пирин планина.
Съгласно препоръката на Задграничното представителство на Вътрешната организация в София относно искането на Върховния комитет за съвместни действия по време на въстанието конгресът решава да се приемат четите на Върховния комитет, да се подпомагат в действията им при условие, че те работят в духа на решенията на конгреса и изпълняват разпорежданията на Серския революционен комитет. Последната подробност е много важна, защото тя документира за първи и единствен път взаимодействие между ВМОРО и ВМОК. То е продиктувано преди всичко от интересите на Македония, от борбата за нейното освобождение. Според Георги Иванов Белев, очевидец на срещата между Яне Сандански и генерал Цончев, състояла се след боя при село Пирин на 1 септември 1903 година, генералът изрекъл следните думи: „Сандански! В България, при мирно време бяхме може би врагове, сега в поробена Македония, на връх Пирин планина, аз ви подавам братска, другарска ръка. Приемете я за благото на Македония!”. По-късно историците ще напишат, че благодарение на помирението между враждуващите дейци на двете организации, на съчетанието на умението на военнослужещите от армията с опита на четниците на ВМОРО борбата с турците в Серския окръг е в пълния смисъл на думата въстание, но без създаване на свободна територия. Многобройните турски сили, които биха могли да се използват за по-бързото потушаване на въстанието в Битолско, са приковани на територията на окръга в очакване да се вдигне и тук масово въстание. По-сериозни бойни действия обаче има само в Разложко, където падат скъпи жертви.
През горещите и кървави месеци на 1903 година срещу въстаналия народ се изправя мощната военна машина на турската империя. Историческите данни говорят, че по онова време тя разполага с 1 200 000 пушки, 1850 оръдия, неограничено количество патрони и снаряди и всякакво друго въоръжение. В същото време илинденци и преображенци излизат срещу многовековния си враг с около 18 000 – 20 000 пушки. В Битолски окръг те са около 11 000 -12 000, в Одринско – 2500 и средно по 1000 в другите окръзи. По 1000 пушки е имало в четите на ВМОРО и Върховния македонско-одрински комитет. Въоръжението е разнообразно по вид. Боеприпасите също са ограничени. Войникът в турската армия е разполагал с 500 патрона. Значителни боеприпаси са имали само четниците на ВМОРО и ВМОК, като всеки отделен човек е носел със себе си около 200 -300 патрона. Въстаниците в Ресенско са били снабдени с 30 – 35 патрона, в Долнопреспанско – 55, Кичевско – 50, Крушевско -100, Охридско – 150, Костурско и Леринско – 200. Освен това цялата въстаническа армия е разполагала със 6 -7 адски машини, 17 черешови топа, 2500 – 3000 бомби и динамитни патрони и няколко комплекта за фугаси. Сами може да сравните данните и да прецените колко силна е била жаждата за свобода. На подобен героизъм може да се реши само онзи, който дълбоко е осъзнал истината, че смъртта понякога е по-сладка от робството.
„Първата изненада беше, че това население въстана, и то масово. Втората изненада, за мене по-поразителна от първата, беше, че всички тия страдания през есента не причиниха никакво негодувание против Комитета или срещу водителите му. Селата останаха лоялни на Организацията, която ги потопи във всичкото това бедствие. . . В Костурската болница болните в мъжкото отделение при оздравяването си. . . с възхищение говореха за бъдещите си планове и за борбата, която мислеха да подновят, щом здравето и пролетта представят сгоден случай. В Охрид. . .аз съм чувал доста стари хора да заявяват, че ако Комитетът издаде заповед за нова борба през лятото, те без колебания ще се подчинят на заповедта. . . Колкото по-добре човек познава македонските българи, толкоз по-добре той уважава техния патриотизъм и кураж.”
Хенрих БРАЙЛСФОРД, виден английски общественик
„През зимата след въстанието бях между българите в Македония. Въстанието бе едно народно движение, в което македонските жени и деца взеха участие със същата храброст и ентусиазъм, както и мъжете. Народът даде големи жертви и пострада жестоко, но при все това духът му остана несломен.”
Лейди Елена Ф. ГРОГАН, английска общественичка
„Въстанието, може да се каже, е народно, що се отнася до македонските българи. От богатите български търговци, които малко има да спечелят, а всичко могат да изгубят, и до нещастния селянин, който носи по ходилата си белезите от „търсенето на оръжие”, всички са замесени във въстанието. “
Джеймс БАУЧЕР, английски публицист, кореспондент на в. „Таймс”
„Българското въстание започна. Сега става ясно колко погрешно е било мнението на ония, които вярваха, че македонската опасност от въстание е преминала. . . Това въстание не е дело на отделни агитатори и престъпници, както си позволяват много вестници да твърдят. Това е изблик на недоволството на един цял народ. . . В тия области (става дума за въстаналите масово) живеят 250 000 българи, по-голямата част от които се отнасят със симпатия към революцията и я подкрепят открито или тайно.”
Август КАРЛ, австрийски консул в Битоля
Повече от век във фамилията ни се пази една пожълтяла снимка. Правена с през есента на 1903 година. Сред четниците, готови за бунт, е и моят прадядо Лазар Хаджиев, който взема участие в Илинденско-Преображенското въстание в Разложко. Прадядо ми е от родното ми село Добринище, откъдето също излиза чета за въстанието. Ядрото й е сформирано в Самоков, откъдето тя тръгва за родния край към 10 септември 1903 година. Преди да преминат границата, четниците се снимат в Самоков със знамето, ушито специално за тях от Невена Г. Малчова от същия град (родителите й са от град Разлог). Изработката на знамето много се харесва на четниците и затова те викват фотограф, за да се снимат за спомен, след което подаряват снимката на Н. Малчова със следния текст: „В знак на признателност за услугата ви. показана нам в изработването на знамето, подаряваме ликовете си на г-ца Малчова. От ляво на дясно: Г. Чорбаджийски, Г. Дамянов, Л. Хаджиев, Ап. Дамянов, Ил. Демянов, 8.1Х. 1903 г., Самоков.” (Знаменосец е комитата Аршинков от село Елешница.) Такава е историята на тази фамилна фотография, която и днес напомня се безпримерния героизъм на дедите ни.
През 1928 година в „Илюстрация Илинден” Лазар Томов публикува своите спомени за дейността на Гоце Делчев в Разложко. ”Още от началото пролича, че новият главен учител носи нещо друго, че той се отличава от предшествениците си. Гоцето бе дошъл с мисия да основе революционни комитети и да засили дейността на ВМР организация – пише Томов. – След няколкодневна ориентировка Гоце пристъпи към работата. Започна се с по-събудените банскалии, намери почва помежду тях и образува таен революционен комитет. Същото направи и в Мехомия (Разлог) след неколкократни посещения. Оттук мина и по цялата околия. Това велико дело за борба с турската власт обхвана постепенно селата Белица, Годлево, Драглище, Добърско, Баня, Добринище, Якоруда, Елешница и Бачево.Тъй в късо време, 1 – 2 месеца, цялата околия бе вече едно цяло – един дух витаеше у всички, една цел се преследваше: борба с вековния тиранин, рушение на вековната турска тирания… „
Днес няма как да не изпитвам законна гордост, че името на Гоце Делчев е свързано с моя дядо по майчина линия Георги Попмихайлов, училищен, църковен и възрожденски деец от родното ми място Добринище. От вуйчо ми Михаил Михайлов (Миле Даскало) знам разказа на дядо Георги за това как Гоце създава комитета. ”Аз бях учител по това време – разказвал е дядо Георги. – Един ден ни съобщиха,че главният даскал на Банско ще дойде в Добринище „по работа”. Бяхме вече чули нещо за организацията, но от нашето село нямаше посветени. Ние щяхме да бъдем първите.Та като дойде Гоце в Добринище, отидохме няколко мъже високо в Пирина в една хубава местност. Казва се Ингилизово.Там се и заклехме пред камата и револвера на апостола, че ще бъдем верни работници на организацията. Бяхме аз, Костадин Бозов, Костадин Прътев, Алекси Пумпалов, Спас Попгеоргиев и Иван Попов-Деницин. Помня и до днес летвата:”Заклевам се в Бога,вярата и честта си,че ще се боря до смърт за свободата,че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ще изпълнявам заповедите му,че няма да издам никому нито дума,нито с дело организационните работници и всичко онова,което от днес чуя,видя и разбера за делото.В противен случай нека бъда убит от едного от другарите или от камата,която целувам тука”.Гоце запали голям огън в сърцата ни…”. Не помня моят дядо Георги Попмихайлов, защото той е починал в началото на 60-те години на миналия век, когато аз съм бил невръстно дете. По-късно, като студент по журналистика, ровейки се из документите на тогавашния Централен държавен исторически архив попаднах отново на спомените на Лазар Томов, виден комитаджия и училищен деец от Разложко. В тях той е оставил списък на главните дейци на първите революционни комитети, изградени лично от Гоце Делчев в Разложко. По законите на конспирацията родното ми село Добринище е носело името Дъбово. Навярно този псевдоним идва от местността Дъбовец край Добринище, където доскоро имаше непроходима вековна дъбова гора. Лазар Томов допълва, че пред Гоце Делчев се заклеват Иван Попов, Коце Бозов, Георги п.Михайлов и Пенде Даскалов. Навярно времето е изтрило от паметта на Томов имена на останалите съзаклятници. Сега в м. Ингилизовото има скромен знак, за да се знае делото на първите добринищани, които тръгват през есента на 1896 г. организирано да се борят срещу турската империя. А от моят дядо Георги Попмихайлов пазя свидетелството му от същата тази година, когато завършва училището в Банско. Там черно на бяло е отбелязана народността му: ”Българин”.
