Подчинение чрез унижение

“Всеки път, когато защитник на паметника се опитваше да се изкаже, избирателите на Трайков (Трайчо Трайков – кмет на столичния район “Средец” – бел. ред.) започваха да вдигат шум, да викат и да се кикотят. При споменаването на убитите деца силно се кикотеше общинският съветник от ДБ, Марта Георгиева.”

Това е изречение от разказа на Людмил Димитров – участник в общественото изслушване  на 19 юли в столичното кино “Влайкова” относно предложението за издигането в София на “Паметник на децата, загинали по време на трагичните конфликти в България 1923 – 1944 г.”, е публикувано както на страницата му във Фейсбук, така и в обширен репортаж по темата на електронното издание “Барикада”, който “Земя” препечата.

Това изречение е по-страшно и от заканите на отделни облечени в черно младежи на въпросното събитие, че и сега са готови да убиват деца на комунисти. Първо, защото те звучат (засега) бутафорно, а второ и най-вече, защото кикота на Марта Георгиева звучи автентично.

Когато некоалицията на правителството на мерзостта предложи няколко дни по-късно промяна на националния празник от 3 март на 24 май, а още по-сетне предприе и реални стъпки към премахването на Паметника на Съветската армия, представата как “детайлите” на сглобката са се хилили, докато са обсъждали деянията си, стана почти зрима, защото типажът е един и същ.

Основната цел е да унижат опонента. Да сломят духа му чрез кривене, подигравки, присмехулство, чрез арогантни действия, които стъписват със своята крайност, с преднамерената липса на диалогичност, с агресия, която да замени аргументите в спора. И така да го подчинят на волята си, като го убедят постепенно в безсмислието на съпротивата му.

Причините са известни. На първо място са поколенческите различия, на второ – прогресиращата обществена апатия (“мълчаливото мнозинство”),  на трето – концентрацията на протестен ресурс (“кресливото малцинство”) основно в столицата, който е вече достатъчно отроден, за да не се замисля до какви дългосрочни последствия за България водят действията му. На четвърто място е индулгенцията, която на първо място американските институти в България дават за всяко едно действие, насочено срещу единството на българската нация, срещу интересите на страната, срещу законността и здравия разум дори. На пето място е контролът върху основните електронни медии, но той не е достатъчен сам по себе си без изпълнение на горните условия.

В текущия ни случай  драмата на обществото се засилва и от един ситуативен инструмент. Това е инстинктът за оцеляване на Бойко Борисов, който показа, че в името на това е способен не само да вземе за заложник партията си, но и цялата държава, ако е нужно. В ГЕРБ определено имат развит “стокхолмски синдром”. И не само те.

Всички социологически проучвания сочат драматично разминаване между властта и народа по основните въпроси на злободневието, примерно в съотношение 70 към 30. Но поради дисперсния характер на тези 70% и изброените по-горе причини не настъпват вредни политически последици за “сглобката”. Това също е част от унижението – да се чувстваш безсилен да промениш нещата.

Възниква обаче един въпрос – Чувстват ли се унизени от патроните си изразителите на американските интереси в България и връщат ли си го после на българите?

Обърнете внимание как правителството и некоалицията поднасят на обществото темите за националния празник, за Паметника на Съветската армия – изненадващо, втрещяващо, макар като тема да се обсъждат отдавна. Като нападения върху враг, на когото нанасят удари изневиделица.  До такава степен вече се овъртолиха в безогледните си атаки срещу миналото и паметта за последния месец, че създават впечатлението как в един същи ден могат да въведат национален празник на кирилицата и да сменят азбуката с латиница, при това мотивите да бъдат едни и същи. Антируски.

Антирусизмът на “сглобката” и привържениците не е автентичен. Той е конюнктурен. Традиционното русофилство на българина не е проблем и никога не е било реален проблем за българската десница във всичките й оттенъци. Но и възможност не е било. Антирусизмът и русофобията са им нужни като инструмент за изграждане на кариера в американоцентричния им свят, където Русия е враг.

Русофилството на българина, с което сега воюват патриотите на САЩ в България като част от новата Студена война, не е политическо. И това се доказва от провалените опити да бъде превърнато в такова.

Войната със символите, започната от креатури на ГЕРБ и ПП – ДБ няма да се окаже успешна в краткосрочен план. Средносрочни и дългосрочни планове в този бързоменящ се свят, който балансира на ръба на голямата (ядрена) война е безсмислено да се правят. Тя само ще засили още повече усещането за унижение на немалка част от българския народ, а оттам и ще засили отчуждението и озлобението в обществото.

————————————-

Руският прозаик Александър Покровски (автор на романа “72 метра”, по който е заснет едноименният сериал) е известен в страната си и с литературните си бурлески. В едната от тях – “Да се разстреля 2”, той пише за вредата от мисленето.

“Да се мисли по време на служба (военна – бел. ред.), е вредно. Първо трябва нещо да се свърши. Например с малко кръв да бъде превзета някаква височина. Превзел си я – а сега се огледай: може би е по-добре да се оттеглиш.”