Поразителният възход на Китай е сред най-важните характеристики на съвремието

Ангел ОРБЕЦОВ е посланик за специални поръчения в МВнР. Той е бил в близкото минало посланик на България в Китай през периода 2003 – 2008 г., а по-късно директор на дирекция „Азия, Австралия и Океания“ в министерството. По повод навършващите се 75 години от образуването на Китайската народна република на 1 октомври 1949 г. и признаването й от България като втора в света страна посланик Орбецов бе любезен да отговори на редица въпроси за Китай и за българо-китайските отношения през изтеклите седем и половина десетилетия.

– Г-н посланик, Вие имате дългогодишен опит и наблюдения на отношенията на България с Китай и на развитието на най-голямата азиатска страна като икономическа и политическа сила. Какъв беше Китай като общество, икономика и позиция в света по време на Вашия посланически мандат в Пекин през периода 2004 – 2008 г., след което бяхте и директор на дирекция „Азия, Австралия и Океания“ в МВнР? Тази година на 1 октомври се навършват 75 години от създаването на Китайската народна република. България бе втората страна, признала КНР само четири дни след нейното провъзгласяване. Този факт как се отразява на българо-китайските отношения през годините и как се развиваха те по-специално през периода на Вашия посланически мандат?

– При заминаването си за задграничен мандат в Китай вече имах зад гърба си значителен опит
в азиатската дирекция на Министерството на външните работи в допълнение към образованието ми, където азиатското направление беше солидно застъпено. Освен това, преди да потегля за Пекин, имах възможност да се подготвя за заемането на отговорния пост, като се занимая по-конкретно с двустранната проблематика, и да проведа срещи с китайски и български дипломати, работили в тази област. Въпреки това реалният досег с Китай предизвика у мене силни изживявания, породени от осъзнаването на огромната тежест на тази велика страна, където всичко ти се струва необхватно и непостижимо – и природни дадености, и строителство, и демография, и култура. От самото начало изчитах бюлетините на агенция „Синхуа“, стремейки се да се пренеса в една толкова различна среда и да „напипам пулса“ на политическия и обществения живот. За това ми помогнаха обсъжданията с колегите от посолството, сред които не липсваха дълбоки познавачи на китайския език, култура и история, както и разговорите с представители на българската общност и разбира се, срещите с китайски партньори и колеги от дипломатическия корпус.

Постепенно се запознавах както с впечатляващите постижения на Китай в области като стопанското развитие и борбата с бедността, научните изследвания и усвояването на космическото пространство, така и с мащабните проблеми, пред които беше изправена страната и които бяха широко застъпени в приеманите партийни и правителствени документи. Под ръководството на президента Ху Дзинтао, премиера УънДзябао, председателя на парламента У Бангуо и другите китайски лидери беше възприета концепцията за научнообосновано развитие, в която присъстваха елементи на постигане на баланс между развитите източни и по-изостаналите централни и западни провинции на страната, между града и селото, между различните икономически сектори. Не липсваше и обществено напрежение, породено от проблемите на внушителната кохорта от сезонни работници в големите градове, чрезмерната задлъжнялост на държавните предприятия, замърсяването на реките и редица други, но те бледнееха на фона на шеметния стопански ръст, благодарение на който Китай изпреварваше една по една най-мощните европейски икономики по размер на брутния вътрешен продукт – Италия, Франция, Великобритания и накрая Германия. По никакъв начин не се сбъдваха мрачните предсказания за предстоящи политически размирици, икономически колапс или кардинална промяна във възприетия още от времето на Дън Сяопин курс на „отваряне към света“. За мен показателно в това отношение беше мнението на ентусиазирани китайски младежи, завършили висшето си образование в Западна Европа и Северна Америка, които се връщаха за приложат своите знания в Китай, заредени с оптимизъм за своята професионална реализация предвид разкриващите се пред тях широки перспективи.

Фактът, че България е втората страна, признала КНР, като правило се припомня с гордост по време на двустранни посещения, срещи, конференции и други събития и има стимулиращо въздействие. От признаването на КНР досега вече 75 години България следва неотклонно политика на „един Китай“, което е предпоставка за развиване на пълноценно сътрудничество и партньорство. Добрите традиции се подсилват от позитивното възприятие на всяка от двете страни в политическите кръгове и сред обществеността на другата страна. Държавниците в двете столици се ръководят от прагматичното разбиране, че разширяването на взаимноизгодните връзки, базирано на добронамереност и уважение, не трябва да бъде спъвано от различията в политическите системи и от идеологически предубеждения. Китайските ръководители нееднократно декларират зачитане на осъществяваните у нас реформи и уважение на нашите външнополитически приоритети, давайки висока оценка на ролята на България като стабилизиращ фактор в Югоизточна Европа, включително за интеграцията на Западните Балкани в Европейския съюз.

Двустранните отношения по време на моя мандат се развиваха изключително динамично. Посещения на най-различни равнища в двете посоки валяха едно след друго. В Пекин често се застъпваха две и повече български делегации. Посрещахме министри и зам.-министри на икономиката, на земеделието, на труда и социалната политика, на отбраната, на държавната администрация, на културата, на образованието и науката, на здравеопазването, на транспорта, на външните работи, на спорта. Картината се допълваше от парламентаристи, партийни лидери, главни прокурори, областни управители, кметове, бизнесмени, писатели, журналисти, музиканти, художници и много други. Уреждахме заседания на смесени комисии и подкомисии в областта на икономиката, науката и технологиите, земеделието, транспорта, здравеопазването; бизнес форуми, конференции, семинари. Стокообменът нарастваше стремително и Китай се утвърди безапелационно на първо място в нашата търговия с Азиатско-тихоокеанския регион.

– Какви бяха главните постижения в двустранните отношения на България и Китай през първото десетилетие на 21-ви век, с което съвпадна и Вашето посланичество в Пекин?

– През 2004 г. за първи път в историята на двустранните отношения проведохме Дни на българската култура в Китай, които дадоха начало на наше по-осезателно културно присъствие в тази страна. Те включваха различни прояви: организиране на изложби, Седмица на българското кино, издаване на книга за България и др. Впоследствие в Пекин гостува изложбата на Историческия музей в Нова Загора „Спасените тракийски колесници“; на турнета започнаха да идват български естрадни състави; представяни бяха документални филми и др. Големи успехи пожънаха концертите в Китай на Детския хор на Българското национално радио през 2007 г., който установи плодотворно партньорство с Детския хор на Китайското радио.

През 2005 г. след представен от мен доклад бе взето решение за откриване на второ българско представителство в Китай – генералното консулство в Шанхай, което бе осъществено по време на посещение на зам.-министър Феим Чаушев с мое участие. Впоследствие генералното консулство, единствено по рода си сред нашите мисии в Азиатско-тихоокеанския регион, се утвърди като инициатор на разнообразяването на двустранните връзки с Китай в редица области. Много усилия положих за решаването на стоящия от дълго време въпрос за дипломатическите имоти на двете страни – съответно в Пекин и София, който, макар и технически, хвърляше сянка върху позитивния дневен ред на нашето сътрудничество. Уреждането на този въпрос по взаимноизгоден начин осигури безпроблемно функциониране на двете посолства и пълното им отдаване на креативни дейности в страната на назначение.

Най-високопоставено по време на моя мандат беше посещението на министър-председателя Сергей Станишев, което се състоя през ноември 2006 г. Основното му постижение бе приетата Съвместна декларация, в която за пръв път двустранните отношения бяха дефинирани като „всестранно сътрудничество и партньорство”. Подписан бе също Меморандум за разбирателство между Българската агенция за инвестиции и Шанхайския борд за инвестиции в чужбина. В Пекин и Шанхай бяха организирани бизнес форуми, като в Шанхай бяха сключени междуфирмени договори за създаване на смесено предприятие у нас за производство на полиестерни влакна, за продажба на български машини за леене с противоналягане, както и няколко търговски договора. В пекинския парк „Чаоян“ бе открит бюст-паметник на поета революционер Христо Ботев, изработен от известния китайски скулптор проф. ЮенСикун.

– Бихте ли споделили някой личен спомен за работата Ви с китайските държавни ръководители и други представители по онова време, за тяхното отношение към България и желанието им да съдействат за ползотворно и във взаимен интерес развитие на българо-китайските дружески отношения?

– Възможностите пред един посланик в Китай за общуване с най-висшите ръководители на страната са строго регламентирани от протокола и затова трябва да се използват максимално ефективно. Например установена норма на китайско присъствие на приеми по случай национални празници е зам.-министър на външните работи. По време на моя мандат ми бе предоставена възможност за разговор с президента Ху Дзинтао при връчването на акредитивните ми писма, който продължи повече от предвидения половин час. Малко по-късно една голяма група посланици участвахме в протоколен прием с премиера УънДзябао, с когото засегнахме накратко развитието на двустранните връзки. При окончателното ми отпътуване бях приет от външния министър Ян Дзиечъ, което не е всеобща практика и зависи от китайската преценка за заслугите на конкретния посланик. Друга възможност за контакт са двустранните посещения и в такива случаи освен участието си в разговорите съм успявал да обменя мнения в личен план с редица държавници като вицепремиерката У И, държавния съветник Дай Бингуо, министъра на отбраната ЦаоГанчуан и др. По-регулярен достъп имахме до зам.-министрите на външните работи, сред които подчертано приятелски взаимоотношения поддържах с Ли Хуей, Джан Йесуй и Кун Цюен. Често разговарях с представители на академичните среди – спомням си например гостуването на ръководителя на Дипломатическата академия У Дзиенмин в нашето посолство за една от срещите на посланиците франкофони.

Характерен белег на всички разговори беше подчертано положителното отношение към България – резултат както от историческите корени на двустранните връзки и неотклонното следване от наша страна на политика на „един Китай“, така и от създадената динамика на взаимно изгодно сътрудничество още от края на 90-те години. Немалко значение имаше и очакването на Китай да се сдобие с близък приятел в Европейския съюз с приемането на България като негов равноправен член през 2007 г. Извън двустранната проблематика това, което винаги ми е правило впечатление от разговорите с китайските ръководители на различни равнища, както и с представителите на научните среди, е, че при споменаването на големите успехи и постижения на страната скромно отговаряха: „Да, но… имаме също толкова големи проблеми. Не забравяйте, че Китай е развиваща се страна“. Първото условие да решиш един проблем е да го осъзнаеш като такъв. Колективното осъзнаване на проблемите от китайската политическа класа е залог за постъпателно движение в посока реализиране на поставените цели.

– В недалечното минало Китай стана „фабриката на света“ и стана втората икономическа сила в света след САЩ, а в по-ново време някои анализатори го определят като „мотор в развитието на световната икономика“, която преживява трудности и забавяне на темповете на развитие. Китай се превърна в мощна държава с развита наука и съвременни технологии. Успешно развива дигитализацията, изкуствения интелект, иновациите и космонавтиката, има своя космическа станция, прави научни изследвания на Луната и подготвя космонавти за кацане там. Как стана възможен този всестранен изключителен напредък във всички области?

– Поразителният възход на Китай е една от най-важните характеристики на съвременната епоха. Величината на Китай в международен план се определя от редица фактори, сред които неговата роля на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, утвърждаването му като втора икономическа сила в света с перспектива да задмине САЩ, огромният му, при това качествен демографски потенциал, както и издигането му като един от носителите на глобалния научно-технически прогрес. Под ръководството на президента СиДзинпин беше развита концепцията за „китайската мечта“ и „великото възраждане на китайската нация“, с която бяха обогатени теорията за изграждане на социализъм с китайска специфика, стратегията на реформи и отваряне към света и курсът към формиране на „общество със средно благосъстояние“.

Успехите на Китай се коренят, от една страна, в пословичното трудолюбие на китайския народ и натрупания опит в справянето с гигантски предизвикателства. Светли примери в това отношение са строителството на Великата китайска стена и набраздяването със система от канали на Голямата китайска равнина. От друга страна, ключово значение има формулирането на амбициозни цели от китайското ръководство, които в същото време отчитат обективно съществуващите реалности във вътрешен и външен аспект. В китайската икономика е постигнато уникално съчетание между плановост и пазар, позволяващо да се използват максимално ефективно предимствата на страната, сред които огромният вътрешен пазар, наличието на образована, лоялна, отговорна и привързана към колективното начало работна сила, прозорливият предприемачески дух, разнообразните природни и климатични дадености и т.н., и в същото време да се държи сметка за социалните проблеми, справедливото разпределение на благата, постигането на баланс и хармония в обществото.

Интервюто взе Любомир Михайлов

Продължението в следващия брой