(Пред)военна цензура

Това, че министърът на отбраната Тодор Тагарев се ползва с автономност в правителството в сравнение с другите си колеги, е нещо, което се подразбираше още при назначението му, защото публична тайна е, че то по традиция се съгласува със САЩ, а това неизбежно придава по-различен ореол на съответния министър. Но тези дни Тагарев допълнително подхрани това впечатление, като заяви, че има условия от своя страна, за да остане на поста след ротацията.
Защо Тагарев поставя условия на работодателя си, е разбираемо. С антируска реторика и американското посолство зад гърба си може да постигнеш повече, отколкото само с антируска реторика.
Макар от самото начало лявата опозиция да го кръсти “министъра на войната” точно поради антируската му реторика, Тагарев не може сам да ни въвлече във война, дори и да иска. Изпращането на военна техника в Украйна срещу руските войски е действие от друг порядък, то е политическо решение на по-високо ниво.
Ако Тагарев изобщо иска да воюва с някой, то този някой се намира на територията на България и това е видно от систематичните изказвания на министъра по отношение на медийната и информационната като цяло среда в страната.
Като тръгнем от скандала със съветника му Мустафа Емин, където виновна се оказа медийната пета колона на Путин, организирала хибридна атака срещу кадъра на “Демократична България”, а не безобразното поведение на човека от екипа на Тагарев;
Като преминем през участието му на 8 декември във форума “Руската дезинформация и българският институционален и медиен разговор”, където е цитиран да казва, че Министерството на отбраната (МО) ще работи за “повишаване на капацитета за противодействие на пропагандата и дезинформацията и активното включване на военните медии в противодействие на дезинформационните кампании”;
Като продължим през интервюто му от 10 януари т. г. пред дискусионен формат на Атлантическия съвет в САЩ, където каза, че “пропагандните кампании за дезинформация” трябва да се проследяват не само в традиционните медии, но и в социалните мрежи;
Стигаме дотам, че дори представителят на управляващата мнозинство – председателят на Комисията по култура и медии в парламента от ГЕРБ Тома Биков възкликна преди дни пред БНР, че не е работа на МО да се занимава със Закон за дезинформацията, каквито заявки видял. “Не им е работа да се бъркат в тези неща, те не разбират от медии. Факт е, че темата е част от националната сигурност, но е далеч от компетентността на МО и нямат работа в това”, каза Биков.
Какво е дезинформация обаче? Това е най-трудният и ключов въпрос, защото от него зависи каква ще е дълбочината на държавната репресия.
Дотук се убедихме, че освен откровените лъжи, в представата на политическите ни опоненти това е и всяка една информация, която не отговаря на картината на света, сформирала се в евро-атлантическата глава. С каквато форма и окосмяване да е.
Но отвъд сарказма, престъпването към подобно нещо в сегашната ситуация на противопоставяне в българското общество, а тази кампания за борба с “пропагандните кампании” е точно заради тази атмосфера, ще завърши само по един начин – с унищожаването на свободата на словото, защото една от страните е решила, че другата гледна точка за събитията в света (а става дума само за това) й боде болезнено в очите. Законът за дезинформацията в днешните български условия би бил закон за запушването на устите на инакомислещите.
Мишената на подобно законодателство неизбежно ще бъдат хората с различно мнение, с опозиционна активност в медиите, включително в социалните мрежи.
Тагарев обаче не е останал само с приказките.
На 19 декември м. г. в “Държавен вестник” е публикувано Постановление № 307 на Министерския съвет, с което се изменя Устройственият правилник на МО. С него в ал. 2 на чл. 5б на Информационния център на министерството се вменява да: “организира и осъществява мониторинг и анализ на информационната среда за ефекта от осъществяваната информационна политика, включително за наличие на хибридни информационни атаки, насочени срещу въоръжените сили и срещу политиката на национална сигурност и отбрана”.
Каква е осъществяваната информационна политика, разбрахме от серия публикации в сайта “Гласове” на известния военен журналист Евгени Генов. Войнстваща русофобия, списък от “правилни” събеседници, замяна на марксистко-ленинската теория с евро-атлантическа такава (и двете мъгляви за масата народ), политизация на армията в крайна сметка.
Що се отнася до националната сигурност, то нейното определение в Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност е толкова дълго и пространно, че при добро желание в него може да бъде включено всичко, което настоящата власт сметне, че я заплашва в идеологически план.
Включването на военните в тази дейност ще означава имплицитна военна цензура или ако щете, предвоенна цензура, защото България във война не участва, нищо че има такива мнения.
Предлаганите мониторинг и анализ сами по себе си са безсмислено упражнение, ако не са последвани от други действия, записани в хипотетичен Закон за дезинформацията, който не се нрави дори на част от управляващите поради очевидните рискове, които поражда.
Всъщност с подобни мерки може да се създаде у обществото усещане за извънредност, с което да се оправдаят извънредни мерки, без да има извънредно положение, което да налага ограничаване на права и свободи.
Крайната цел на подобно мероприятие би била недостижима. Това е доказано от опита на тоталитарните общества.
В сегашния ни случай всяка некадърност, всеки провал, всяко подозрение в престъпление, всяка глупост ще бъдат обяснявани с руската дезинформация, козните на Москва и руската агентура. Това вече е правено, и то точно по нашите ширини, и повторението му ще бъде фарсово.
Но историята учи и че никой не се учи от историята.