Премахването на ПСА зачерква българските жертви в борбата срещу нацизма
Защо Паметникът на Съветската армия трябва да остане
В хода на човешката история се вижда, че не всички събития и личности могат да бъдат определени като „добри“ или „лоши“. Реалността, която след време се превръща в история, е многолика. Отношението на всеки един от нас към миналото зависи от ценностната му система, преживяванията и т. н.
Без значение как приемаме определено историческо събитие, като добро или лошо, споменът за него трябва да остане, за да ни помага да продължаваме в бъдещето. Един от актуалните въпроси, свързан с нашата памет, е съдбата на Паметника на Съветската армия (ПСА).
Основен идеологически мотив за махането му е, че той е символ на една чужда армия, окупирала България и довела до инсталиране на комунистически режим в страната. Но ако приемем за единствено вярна тази конструкция на историята, това означава ли, че паметникът трябва да бъде разрушен? До 1989 г. ПСА е място за преклонение. След това монументът остава само отразител на историята. Нито държава, нито общество са длъжни да го възприемат като носител на версията за Съветската армия – освободителка. Паметникът се превръща в свидетелство за едно от най-значимите събития в световната история, довело до гибелта на 60 милиона души по целия свят. Дали ще бъде възприеман като символ на освобождение или окупация, като доказателство за негативите на комунистическия режим и т. н. – това е личната оценка на всеки един от нас.
Гледната точка на защитниците на монумента е, че това е паметник на освободителната Съветска армия. В дискусиите от последните дни не се зададе въпросът защо Съветската армия обявява война на България и навлиза на наша територия. Това случайно хрумване на Сталин ли е, или обмислена постъпка. След като през 1943 г. става ясно, че нацистка Германия ще загуби войната, българските политици започват да търсят начин да се дистанцират, но без рязко да скъсват съюза с Берлин. Причината е възможна окупация на България от Германия и загуба на администрираните територии в Македония и Беломорието. Съветската армия навлиза в Европа, като нейната основна цел е да унищожи изцяло нацизма – това включва и смяна на старите и създаване на нови просъветски правителства в държавите – бивши съюзници на Райха. Т. е. СССР иска да бъде сигурен, че привържениците на нацизма ще загубят властта из цяла Източна Европа – това е фактор за бъдещата сигурност на СССР.
По това време България е във война с Англия и САЩ, но не и със СССР. Антихитлеристката коалиция (обединяваща трите държави) заявява за съюзниците на Германия (вкл. България), че „колкото по-продължително е участието им във войната и сътрудничеството с Германия, толкова по-гибелни ще бъдат за тях последиците…“ Правителството на И. Багрянов се опитва да сключи примирие със САЩ и Англия, но не успява, тъй като вече има договореност между тези две страни и СССР за разпределение на влиянието на Балканите. САЩ и Англия приемат България да попадне под съветско влияние, но да запазят контрола над Гърция. Последвалото правителство на К. Муравиев спешно се опитва да скъса съюза с Германия, но на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Англия и САЩ, които също са във война с нас, но са съюзници на СССР, не се противопоставят на това.
И така, окупация или освобождение е навлизането на Съветската армия и как този акт се отразява на България? За хората, свързани със стария режим, т. е. монархисти, прогермански настроените части от обществото, антикомунисти, въобще всички, които по някакъв начин са подкрепяли правителствата, действащи с нацистка Германия, навлизането на Червената армия носи беди. За привържениците на Съветска Русия комунистите, противниците на нацизма, част от които преследвани от предишната власт, това е освобождение. Голяма част от населението очаква просто нещо по-добро – в този сложен исторически момент, без да се знае точно какво. За много от българите уважението към Русия се преплита с подозренията към комунизма, но и към фашизма.
Към 09. 09. 1944 г. България има боеспособна армия, която не е участвала в сражения. На Съветската армия не е оказана съпротива при навлизането на наша територия. Тя се е доказала като победител на нацизма, има международен авторитет, признат от САЩ и Англия, една съпротива ще е безнадеждна за нас. Също така очакванията в обществото са, че влизането на Червената армия ще доведе до скъсване с нацистка Германия, т.е. възлагани са надежди за бъдещо сътрудничество. Традиционното позитивно отношение към Русия също е причина да няма съпротива срещу Съветската армия.
Новото правителство на Отечествения фронт (доминирано от комунистите, подкрепени от Москва), както и съветското командване желаят страната ни да се включи във войната срещу Германия, по този начин ще се повдигне авторитетът на България, тя ще може да получи по-добри условия в бъдещите мирни преговори. В следващите месеци Българската армия, заедно с Червената армия се сражават заедно срещу германците.
Англичаните са против участието на България в разгрома над Германия, те не желаят страната ни да е с добри позиции на преговорите, тъй като това ще намали възможността на Гърция да проявява териториални и други претенции. Един съветски политик пише: „У нашите съюзници има напластено лошо чувство към България, за което не може да не се държи сметка“. Съветската власт подкрепя българската страна, тъй като правителството на ОФ е лоялно към Москва, на Съветския съюз е нужен съюзник на Балканите в изграждането на бъдещия европейски ред. Междувременно, по искане на Англия България отстъпва от окупираните/освободените/администрирани от нея територии в Македония и Беломорието.
По време на Втората световна война убитите от Българската армия са около 10 000, ранените – над 22 000, а безследно изчезналите – над 9000. Благодарение на това наше участие, въпреки че не сме признати за съвоюваща държава, ние имаме добри позиции при подписването на мирния договор през 1947 г., според който запазваме старите си граници въпреки негативното отношение на Гърция и Югославия. И тук трябва да си зададем въпроса, ако Червената армия е единствено окупатор, Българската армия, действаща заедно със Съветската, предала ли е националните интереси, сражавайки се рамо до рамо с този окупатор? Можем ли да кажем, че българите, загинали при р. Драва и т. н., са „национални предатели“. Българската история е прекалено сложна и противоречива, за да бъде вкарана в шаблонните понятия на съвременните политици.
При един поглед върху забележителностите в София се вижда, че най-интересните исторически монументи от древността са църквата „Света София“ и „Свети Георги“ (Ротондата) – и двете от късноримската епоха. Те са уникални свидетелства за цивилизацията по нашите земи, но са създадени преди появата на българската държава. Въпреки че са дело на чужда цивилизация, те са част от нашето културноисторическо наследство. От епохата на Българското средновековие нямаме запазени в София забележителни паметници. От времето на Османската империя е Баня Баши джамия. Сградата на СУ „Св. Климент Охридски“ е свързана с изграждане на Третата българска държава, от това време е и паметникът на Царя Освободител и храм-паметникът “Св. Александър Невски”, посветени на Руско-турската освободителна война. За най-важното събитие от ХХ век – Втората световна война, както и за епохата на социализма, забележително историческо свидетелство е ПСА. Ако погледнем другите европейски столици, ще видим, че там също има старинни църкви и университети, но такъв тип паметници са малко, те са уникални за Европа и трябва да се пазят.
Градът с може би най-много история и култура в Европа е Рим. Там най-забележителните паметници и исторически монументи са от Античността и Средновековието. Как ще реагира обществото, ако някой ревностен католик предложи да унищожат наследството на Римската империя, тъй като императорите са преследвали християните, хвърляли са ги на стадионите да бъдат разкъсвани от дивите животни и т. н. Аргументът е, че тези монументи от Античността обиждат религиозното чувство на съвременните християни.
Или пък ние решим да унищожим византийското наследство по нашите земи, защото то напомня за една враждебна за нас цивилизация, с която водим войни в продължение на векове…
Целта на ПСА е, както пишат през 50-те години, да изрази несломимата мощ и освободителната мисия на Съветската армия и вечната дружба между съветския и българския народ. Поставен в центъра на града той трябва да въздейства всекидневно и непосредствено на гражданите на столицата и пребиваващите гости от страната и чужбина. Сега (2023 г.) целта на този монумент е да бъде историческо свидетелство за важен за нас период, и като такова той трябва да остане на своето място.
Скулптурите изобразяват както войници от Червената армия, така и българи. Художествената идея и изпълнението са на български творци, в композицията са показани следните сцени: братското посрещане на освободителната Съветска армия от българския народ; бойният път на Съветската армия от Сталинград до Берлин; около самия монумент – моменти от Октомврийската социалистическа революция; героичният труд на съветските хора в тила по време на войната; моменти от сраженията на Червената армия. Върху паметника – съветски боец, български работник и майка с дете. Ако се вгледате във фигурите, ще видите, че те внушават сърдечни отношения между българи и войници от съветската армия, няма нищо, което да представя българите в принизено, подчинено положение, по никакъв начин не е наранено нашето националното самочувствие.
Окупацията/освобождението на България е следствие от договореностите между съюзниците в Антихитлеристката коалиция – Англия, САЩ и СССР. Две от тези страни днес са наши натовски партньори. И нека не забравяме една друга окупация на България – от Антантата (Англия и Франция), донесла разпокъсване на българските земи и толкова допълнителни беди и нещастия.
Премахването на ПСА е символ на отричането на усилията и жертвите, не само на Съветската армия, но и на българите, участвали в борбата срещу нацизма. Наистина, в последвалите политически борби много българи стават жертва на терора на новата власт. И двете събития не трябва да се забравят. Паметникът е забележително свидетелство за този противоречив период от българската и световна история. Бутането на паметници не променя историята, унищожава я.
Използвани са изображения от списание “София”, 1953 г.
*Авторът е доктор по история. Изследователските му интереси са свързани с фотографията като свидетелство за българската история и ролята й за формиране националната памет. Ч. Ветов има публикации за Българското националноосвободително движение през Възраждането, разгледано чрез фотографиите. Работи като главен асистент в Институт за исторически изследвания – БАН и учител по история в 105. СУ „Атанас Далчев“ – София. Представеното мнение е лично, то не ангажира институциите, с които авторът е свързан.
