Проф. Андрей Пантев за Независимостта: Финален марш на векове борби, страдания и надежди

На 22 септември 1908 година във Велико Търново  княз Фердинанд и правителството на Александър Малинов се обръщат с Манифест към българския народ и тържествено провъзгласяват „съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско царство“. С този акт българската държава най-накрая  отхвърля политическата и финансовата си зависимост от Османската империя. Страната ни успява да се противопостави на големите европейски държави и Берлинския договор. Наистина Руско-турската освободителна война донася Освобождението на България, но последвалият след това под диктовката на западните Велики сили Берлински договор поставя Българското княжество под суверенитета на Високата порта. С независимостта България става суверенна държава. Тя е самостоятелен и равноправен субект в международните отношения. Начело на новата независима държава застава цар Фердинанд I.

„Случва се така, че най-сетне България е призната за равноправен компонент на европейската държавно-политическа общност. Дотогава, все пак, ние бяхме формално, но легитимно гарантирано в състояние на зависимост от Османската империя. Главният управител на Източна Румелия се назначаваше от султана. България нямаше формално право да сключва външнополитически договори и търговски конвенции. Най-емоционално можем да кажем, че най-сетне „фесовете от нашето минало паднаха от главите ни и ние бяхме пълноправен, а по-късно, през Балканската война, и значим фактор в европейската политика“. Това сподели за Tribune.bg проф. Андрей Пантев за Независимостта на България.

„Сами държахме ключа на нашата национална къща – държава в собствения си джоб и вече имахме право да предпочитаме този или друг съюзник. В това отношение ние вече изпълнихме свещените завети на априлци, на мъчениците от Илинденско-преображенското въстание, на героите от Съединението. Все пак да не забравяме, че най-сетне сенките на нашите прадеди от небето са се успокоили, а ние вече можехме с пълно право и без никакви предварителни условия и уговорки да се държим наравно с останалите балкански и европейски държави“, категоричен е историкът.

По неговите думи Независимостта е последният акорд на едни героични и мъченически усилия.

„Най-сетне можем да кажем, че България е свободна страна, независима от всичко това, което стоеше напред. Вече не бяхме в зависимост от никого. Ние сами решавахме какво да правим по-нататък“, казва още проф. Андрей Пантев.

ЗЕМЯ публикува интервю на проф. Андрей Пантев пред журналистката Велиана Христова, публикувано във в. „Дума“ в навечерието на 22 септември 2021 година:

– Професоре, защо празникът на независимостта не е толкова популярен в България, повече отбелязваме Освобождението и Съединението, а всъщност денят на независимостта е краят на нашия васалитет спрямо Османската империя?
– Защото той се възприема като рутинно събитие, като рутинен процес. В крайна сметка, всички балкански държави получаваха на час по лъжичка свобода и независимост, всички държави са минали по този път, но тогава, когато вече имаш столица, химн, флаг, парламент и прочее, това се възприема малко по-прозаично. Макар че наистина това е един финален марш на векове съпротивление, борби, страдания и надежди.
– Ако обаче Русия не беше опростила над 400 милиона франка задължения на Турция към нея срещу ангажимента ние да ѝ издължим 82 милиона франка за 75 години, които ние така и не сме върнали…
– Опростени са ни…
– Та, ако не беше помощта на Русия, никаква независимост нямаше да видим. Защо в днешно време не се признават заслугите на Русия както за Освобождението ни, така и за независимостта?
– Сега е парвенюшка мода да се упражняваш в шегички и критики към Русия. Каквото и да говорим, една значителна част от човечеството, най-вече българите, са придобили своята независимост не само с войни, но и с руско сътрудничество. Има нещо много отблъскващо в това да кажеш, че нямаш нищо общо с тая работа, при положение, че във всичко писано за балканската история се изтъква тази роля на Русия, независимо от нейната мотивация. Едно е да искаш да имаш приятелски страни по пътя към Проливите, което само по себе си не е обект на укор, друго е там да си пролял кръв, трето е да го правиш за пари. Ние сега говорим най-вече за пари. А при тази проляна кръв – в България има трицифрен брой  паметници на руското участие и саможертва, сега говорят за пари. Едно е да пролееш кръв, друго е да похарчиш пари. Нали така? И друг път съм казвал – русофобите ни направиха русофили.
Обвиняват Русия, но никой не казва колко пъти тя е воювала, и то в отговор на агресия към нея. А не обратното. Това ни кара да изпитваме симпатия към тази страна, с която казваме “обичам те” и “мамо” по един и същи начин.
– Така е. Но не е ли причината сега малко по-друга? В момента ние независими ли сме? Или сме подчинени на диктат от чиновниците русофоби в Брюксел и от НАТО за това да сме срещу Русия?
– Една държава, и даже един народ, може да вземе погрешни решения и в състояние на независимост. Фактически най-фаталните ни решения – 1913 година, 1915-а, 1941-ва, са взети в състояние на сравнителна независимост. Ако погледнеш, сега най-независима е Северна Корея, но никой не иска да бъде като нея. Така че независимостта е условие, но не е гаранция за правилно решение. Често пъти една съюзническа комбинация и коалиция е по-полезна, отколкото взетите на инат решения. Такива случаи има и в нашата собствена история, но не само в нашата, разбира се. А да си бил най-верният сателит на Райха, сетне най-верният сателит на Съветския съюз и сега да се самообявяваш за най-верния американофил в европейския Югоизток е смешно. Струва ми се, че има дори някакво примирение, че политиката на България се прави отвън и че ще сме добре, само ако сме нечий сателит.
– Има едно нещо обаче, което показва, че можем да се обединим като народ и да не се разделяме, както е по отношение на Русия, и това е казусът Македония. По отношение на Македония леви, десни, всички са за това да отстоим историята си, достойнството си и сегашната позиция на държавата ни.
– В момента позицията на България към Северна Македония като държава е, че миналото ни е неизличимо, споделяемо и разбираемо – може сега да са друг народ, но сме били един народ някога. Често се шегувам, че най-голямата доказателствена база, че македонците са исторически българи, е тяхната мегаломания. Ние трябва с тях да се държим като по-старши братя. Когато се разделя Ирландия от Англия, Гладстон казва: “Да се разделим като приятели, а не като врагове”. Мисля, че горе-долу това се спазва и при нас, макар че има и всякакви дръвчения и репчения у много хора и там, и тук, които са изградили цяла кариера от това да казват, че сме един народ. Което е вярно, ала днес вече трябва да приемаме суровите реалности на едно разделение. Имаме общи прадеди, но вече сме различни.
Има нещо, което действа угнетяващо върху нас. Губим територия не толкова в резултат от войни, колкото в резултат от маниакалната идея, че сме изключителни. Ние не сме солта на земята. Ние не сме център на вселената. Това, между другото, е индикация за чувство за малоценност. Носталгичната тръпка, че в Македония е било по-българско, отколкото е сега тук, остава и това е травма, която е станала и невроза вече в нашето съзнание. Нека не забравяме, че все пак доста кръв сме пролели за част от онези чукари, които днес се наричат друга държава, а не България!   
– Не мога да не задам един въпрос и за това, което става у нас в момента. Защо българският народ при изборите залитна по шоуто, без дори да знае какво му предлага това шоу. Виждаме какво се получи. Това залитане някаква черта на народопсихология ли е… или?
– Скептичен съм към думата народопсихология. Не всички англичани са банкери, не всички французи са любовници и не всички американци са милионери.