Проф. Бончо Асенов: За филма „Гунди – легенда за любовта“, за някогашните успехи на футбола и за днешните изтъркани клишета
На 9 октомври 2024 г. в зала „ Арена София“ се състоя галапремиерата на филма „Гунди– легенда за любовта“, който започна да се прожектира по кината в България от 18 октомври. Досега той е гледан от над 500 000 души и е най-гледаният и най-касовият филм в страната след 1989 г. За него се написаха много положителни и възторжени отзиви и имаше в медиите няколко интервюта със съпругата на Аспарухов Величка Маркова – Лита, за любовта на които се разказва във филма.
Няма да го гледам филма. Защото разбрах, че в него тенденциозно се разказва как „зловещата“ Държавна сигурност е притеснявала Гунди и семейството и се е опитвала безуспешно да го вербува за свой агент. И как неуспелият да го вербува млад оперативен работник бил уволнен заради това. Разбирам, че тове е не само биографичен, но и художествен филм и неговите автори са се подвели по шаблонното вече представяне на Държавна сигурност като „коварна“, „жестока система“, която е преследвала, вкарвала в лагери, малтретирала и убивала без съд и присъда масово хората. Това ми е познато клише. Та нали във филмите, в книгите, в медиите след 9 септември 1944 г. също един от постоянните им герои бе „фашистката Държавна сигурност и полицията“, представяна по подобен начин.
Няма да го гледам и заради твърденията на Величка Маркова, че „Системата в България беше ужасна по това време“, че „Георги живееше тук в клетка, и то не златна“ и „… мога да кажа, че системата беше отвратителна“. И че ако са били останали с Гунди да играе в чужбина (той е бил канен от футболния клуб „Милан“ да играе в Италия, но отказал) „… нашите семейства нямаше да съществуват тук. Системата щеше да ги унищожи“. „Беше много черно време. Здрава ръка, която ти казва какви книги да четеш, какви филми да гледаш…“. И заради нейните твърдения, че „били подслушвани и преследвани от ДС“, че след смъртта му „комунистите са забранили да носи черно и са късали некролозите“, а „ударите на властта се изсипаха върху нас“.
Няма да го гледам и заради опитите на някои медии да представят неговите години като време на „…ужасяваща атмосфера и още по-ужасяваща действителност на цензора, забрана, сивота, еднаквост и идентична кошмарност“, а Гунди бил като „…една твърда стена, в която се разбива цялата идеология на несвободата“.
Нямам намерение да опонирам на тези тенденции, които се прокарват във филма и покрай него. Но като бивш служител на Държавна сигурност, който от 1967 до 1992 г. е бил в тази система, ми се иска да изкажа благодарност към авторите на филма: сценариста Емил Боев, режисьора Димитър Димитров и продуцентите Иван Христов, Андрей Арнаудов и Васил Булянски, че са създали този биографично-художествен филм за любовта на Гунди с Лита и за неговите спортни успехи по това време като футболист. Защото и двамата герои на филма са били мои колеги – служители на МВР и ДС по това време.
Величка Маркова бе офицер в 12-ти отдел на Второ главно управление, който отговаряше за гранично-пропускателния контрол и обслужваше КПП-та на България. Виждал съм я в управлението, но единственото, което мога да кажа за нея е, че бе действително красива жена. Знам, че е учила в школата в Симеоново. Споделено ми е от нейни колеги от управлението, че след смъртта на Гунди е преместена да работи в Българската национална телевизия.
Георги Аспарухов – Гунди, след обединяването на футболните отбори „Спартак“ с „Левски“ през януари 1969 г., заедно с други футболисти е назначен на щат към МВР и конкретно към Държавна сигурност. Има служебна карта на служител в ДС и това му се признава за бъдещото пенсиониране като „първа категория стаж“. В официалното съобщение на в. „Работническо дело“ от 1 юли 1971 г. за катастрофата се казва: „На 30 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа, в изпълнение на служебния си дълг загинаха нашите изтъкнати футболисти, заслужилите майстори на спорта, служителите на МВР майор Георги Аспарухов и майор Никола Котков… Поклонението ще бъде на 2 юли т.г. от 8 до 11 часа на представителния стадион на дружеството „Левски“, квартал „Подуяне“. Погребението ще се състои същия ден от 12 часа на Софийските гробища“. Гунди не е бил оперативен работник, не се е занимавал с агентурно-оперативна или друга работа, той е бил футболист, най-добрият във футболната история на България. Известно е на нас, а и на обществеността е, че той е бил любимец на тогавашния министър на вътрешните работи генерал–полковник Ангел Солаков, който го е покровителствал. Солаков е организатор на 150-хилядното поклонение на стадиона, дори в един момент лично е ръководел процесията с мегафон в ръка. Споделил е пред неговото обкръжение (и това стигнало до Тодор Живков) мнението си „че на погребението са участвали спонтанно и неорганизирано повече хора, отколкото на всички организирани, включително и на Тодор Живков митинги, че България в цялата си история не помни такова събитие“. Месец след това Ангел Солаков е свален като министър от Тодор Живков и едно от обвинението за това е неговото пристрастие към футбола и че при погребението на Аспарухов и Котков те „бяха издигнати от Ангел Солаков в кумири, а само партията може да издигне някого в кумир“. Самият Солаков в неговата автобиографична книга „Председателят на КДС разказва…“ (1993 г., с. 51) пише за сърдечната си връзка с Гунди. Ще го цитирам дословно: „Малко са хората, които знаят за нашите отношения с Аспарухов. Аз обичах този човек чисто, по човешки. Обичах го преди всичко за неговата скромност, човечност, лъчезарност. Обичах го за високите добродетели, с които беше надарен от природата и които излъчваше навсякъде, където се намираше. Той нямаше „противници“. Най-големият му противник беше ЦСКА и нападателят на ЦСКА Якимов, но той в същото време бе и най-големият му приятел! Аз си спомням Якимов на погребението на Гунди. Той се намираше на челото на погребалната процесия и със сълзи на очи постави цветя на гроба на своя незабравим приятел. Поставих цветя и аз.“ Между другото и аз бях на поклонението, заедно с мои колеги от Шесто управление, но спонтанно, без да ни е наредено това.
И още един покровител е имал Аспарухов. Това е генерал Боян Велинов, тогава зам.-началник на Шесто управление, който е имал слабост към футбола и конкретно към „Левски-Спартак“. Поне така знаехме в управлението. Израз на тази негова слабост са назначаването на няколко известни футболисти от „Левски-Спартак“, след прекратяването на футболната им кариера, за оперативни работници в управлението.
Но да се върнем към филма за Гунди. Този изключителен интерес към него се дължи не само защото е добре направен филм, и не толкова заради любовната история, а преди всичко заради носталгията на тези зрители – и стари и млади. Носталгия по славното време на успехите на българския спорт и конкретно на българския футбол, които се олицетворяваха тогава, та и до ден днешен от Гунди. Тази носталгия се ражда от сравнението, което се прави между състоянието на футбола тогава и сега. Спомнете си, че нашите футболисти участваха в световните първенства по футбол в Чили (1962), Англия (1966), Мексико (1970), ФРГ (1974), Мексико (1986), че социалистическите поколения футболисти ни изведоха на четвърто място в САЩ през 1994 г. и класираха България на световното първенство през 1998 г. във Франция, а вече двайсет и пет години нашата страна не може да се класира и да участва в световно и европейско първенство по футбол.
Къде са днешните Георги Аспарухов и Христо Стоичков!? Къде са последователите на десетки, не, на стотици футболисти от цялата страна, играли и израснали като такива в „онова време“, които се боготворяха от феновете. Те се превърнаха вече в легенди, за които непрекъснато се пише и говори с тъга по медиите. Не се учудвам от състоянието на футбола ни при тази политика на държавата, на клубовете, а донякъде и на БФС. Че той, българският футбол, отдавна вече не е български, след като започнаха да прииждат масово в отборите чужденци. Няколкократният ни шампион „Лудогорец“, а и други отбори, включително „Левски“ и ЦСКА излизат понякога на терена изцяло или с преобладаващи чужди футболисти, това не е български отбор и футбол. Как да има успехи, когато само се говори за детски, юношески и младежки състави, но реално те са пренебрегвани в мъжките отбори. Нали ръководството на „Левски“ се кълнеше, че ще изгради отбора си само от своите юноши, какво стана с това обещание. Докато не се прекъсне тази порочна практика и не се намалят играещите чужденци до двама-трима в отбор, няма да има успехи в българския футбол. Вероятно няма да има и тези финансови проблеми, от които страдат повечето от футболните клубове, ако държавата и общините застанат зад тях. Разбира се има и други причини за това националният ни отбор да пада и от най-слабите отбори на Европа, но спирам дотук, има си специалисти за тези обяснения. Тази моя болка е болка на милиони фенове на футбола. И те отиват да гледат филма, за да си припомнят или да се запознаят с това славно футболно време в историята на българския футбол. Което създаде двамата най-добри футболисти на България за всички времена – Аспарухов и след това Стоичков.
Та си мисля, дали все пак да не отида да гледам филма, за да се полюбувам и порадвам на успехите на българския футбол от този период?
