Проф. Васил Проданов: Реставрация, провал, фалшификация
В публичното пространство в момента шества поредната идея на поредните „демократи“ за пренаписването на историята чрез празничната система – конституционна отмяна на 3 март като официален национален празник на България и заместването му с „Ден на българското слово, просвета и култура и на кирилицата“. Става дума за един от безбройните елементи на пренаписване на историята, чието начало бе поставено преди повече от 33 години. Лошото минало бе превърнато в обяснение и оправдание за поредните нереализирали се обещания на нашите реставратори на капитализма да ни донесат светлото капиталистическо, пардон „демократично бъдеще“, представяно напоследък като „светлото евроатлантическо бъдеще“ на България. Стигна се дотам, че се отхвърля дори 3 март, който те вероятно не знаят, че не е създаден от лошите „комунисти“, а се чества от 1888 г. насам, когато е обявен официално за национален празник в „Държавен вестник“. За тяхно сведение става национален празник по времето на русофоба Стефан Стамболов, който не вижда нищо нередно в това. Очевидно обаче днешната русофобия на българските управници, които не искат този празник е несравнима с неговата.
И след Стамболов се чества през целия период на първия български капитализъм, дори по времето на Първата световна война, когато българската и руската армия са в противоположни военни коалиции, българските войници се бият с руската армия, но това не води до отмяната му. Чества се и не го отменя и цар Борис III, известен с фразата „винаги с Германия, никога срещу Русия“, който запазва този негов статус дори по време на Втората световна война, когато сме на страната на Хитлеровата коалиция, водеща битка на живот и смърт срещу Съветския съюз.
В епохата, когато формално дори не сме във война с Русия, както при предишните две световни войни, но равнищата на русофобия и използването на образа на врага като политически инструмент са минали всички досегашни граници се предлага неговата промяна.. Това е новият етап на тоталната промяна на историята и обвинения към нея за това, че днешните компрадорски (обслужващи чужди интереси) и клептократски (крадливи) „демократични“ елити не изпълниха обещанията си за вкарване на българите в светлото капиталистическо бъдеще, в което „времето е наше“, а не на олигархически върхушки и на чужди „посолства“.
Манипулациите с паметта бяха ключови за силите, които реставрираха капитализма, защото това означаваше трансформация на идентичности, промени в отговорите на въпроса „кой съм Аз“ – промени в идеологически и политически идентичности, промени в национални и геополитически ориентации. Хегемонната идеология, която трябваше да легитимира новата система и клептократските, компрадорски и неолиберални елити имаше като водеща своя функция тоталната диаболизация на миналото и оправдаване така на грабежа и унищожаването на национално богатство, принадлежащо на милиони българи, ликвидацията на социалните системи, превръщането в развалини на хиляди предприятия, училища, обществени сгради, изпълването на градовете ни с клошари и бездомници, невиждания за цялата ни над 1300 годишна история демографски геноцид.
В пренаписването на историята особено важна е ролята на финансираните отвън неправителствени организации и автори, които целенасочено бяха подбирани и създавани с цел трансформация на българската идентичност и легитимиране на реставрирания капитализъм в позитивен образ, противопоставящ го на предходното зло. Те са които шестват по водещите телевизии, изпълняващи примерно поставената им задача да трансформират колективната памет и предходната идентичност, легитимирайки така бандитизма и престъпленията на реставрирания капитализъм.
Много внимание се отделяше на учебниците по история и на поставяне под контрол на образователните системи. Първият проект на „Отворено общество“ на Сорос в Русия е написването на нов учебник по история. У нас бе създадено НПО-то „Институт за близкото минало“, получило милиони от чужбина за пренаписване на българската история в антикомунистически дух. Още по-крайни версии на пренаписване на миналото имаме при така нар. «Институт за изследване на престъпленията на комунизма», както и Виртуалният проект «Българският комунизъм: критични изследвания» и т. н.
Две основни държавни институции, имащи отношение към конструирането на версии на историческо минало станаха властово особено важни. Едната е на Държавна агенция «Архиви», където назначаването на съответния директор е не академично неутрална, а важна политическа задача. Другата е Комисията по досиетата, чиято задача е непрекъснато да поддържа в масовото съзнание чрез излъчваните от нея списъци дискредитиращия безкрайно раздут и деформиран образ на репресията като основна характеристика на предходната система. В това отношение те са призвани да играят ключова роля като идеологически апарати, наред с финансираните със средства извън страната частни тинк танкове. Тоталното отрицание на историята на социализма е необходимо, за да може да се оправдае една алтернативна икономическа и политическа система на капитализма, в която предходната принадлежаща по-рано на всички гигантска държавна собственост е заграбена от едно малцинство от нови капиталисти.
Започна пренаписване на историята ни от времето на Османската империя, когато „османско робство“ бе заменено с „османско владичество“. Появиха се текстове, в които бе десакрализирано национално-освободителното движение. Берлинският асистент по история Улф Брунбауер и българската стипендиантка на няколко немски фондации Мартина Балева обявиха, че баташкото клане е мит, Априлското въстание е „социално обусловен конфликт на местно ниво“, а репортажите на Макгахан са неверни, защото бил женен за руска аристократка и с тях изразявал проруските си възгледи.
Пренаписана бе историята на капитализма, който бе представен за много бурно развитие на нашата икономика, което е спряно от социализма. Участниците в партизанското движение бяха обявени за терористи и крадци по мандрите, а след това дейността на Народния съд бе представена като „ликвидиране от комунистите“ на „националния елит“ и на „цвета на българската интелигенция“, въпреки че сега същите реставратори на капитализма се правят, че не знаят, че по времето на капитализма до 1944 г. 3 март е национален празник.
Променени бяха хиляди наименования – на страната, градове, улици, училища, университети и пр. България вече не е Народна република България, а Република България. Бул. “Ленин” – най-дългият булевард в София и в България, също промени името си и на негово място се появи “Цариградско шосе” в София, т. е. осъществи се връщане към едно наименование още от времената на Османската история. Върнати бяха имена от досоциалистическия период на централни улици в София – напр. бул. “Мария Луиза”.
Съборени бяха паметници на едни фигури и пратени в забрава, за сметка на издигане на паметници на други или на такива, които се завръщат от забравата. Това особено се отнасяше за имена и паметници на партизани и участници в борбата срещу капитализма. Едно от нещата, с което започнаха промените у нас бе събарянето на паметника на Ленин в центъра на София, както и взривяването на мавзолея на Георги Димитров, но за сметка на това бе издигнат паметници на президента на новия „голям брат“, имащ основни заслуги за неолибералния капитализъм, който бе наложен и у нас – Роналд Рейгън. Бе издигнат паметник и на американските летци от Втората световна война, чиито големи „заслуги“ са разрушаването само в София на 12 657 граждански обществени и жилищни сгради, повреждането на още два пъти повече сгради, убийството на 4208 и тежко раняване на 4744 български граждани. В същото време непрекъснато се води битка и се осквернява Паметникът на съветската армия.
Войната с паметта доведе до промяната на символи, медали, ордени, които са инструмент за морално стимулиране и възвеличаване на човека – няма ги „Герой на социалистическия труд“, Няма „народен артист“ и „заслужил артист“. Промени се името на държавата – от Народна република България в Република България. Промени се гербът на България от лъв между класове и надписа 681 – 1944 г. в герб с три лъва и царска корона, т. е. имаме герб, реставриращ символи от предходният капитализъм.
Доминиращи във водещите медии и културните продукти са антикомунистически интерпретации на миналото. Например в предаването „История“ на БНТ. Или документалният филм по БНТ на Келбечева за така нар. съветска окупация на България. Киното и основните телевизионни канали са пропагандни инструменти за неолиберална идеологическа хегемония, за която промените в паметта за миналото играят водеща роля.
След 1989 г. настоящето започна да се възприема като сравнително кратък «преход» между «черното минало» и светлото «европейско бъдеще». След три десетилетия обаче се оказва, че този «преход» няма да е кратък и изглежда катастрофален. При това положение активните участници и виновници за станалото рязко увеличиха активността си в сатанизацията на «черното минало», за да отклонят вниманието от катастрофалното настояще.
Дискредитацията на миналото е много важна за съответните идеологически апарати, за да се отклони вниманието от разрушителните за България следствия от прехода към капитализъм в условия, при които мечтите за «европейско бъдеще» не будят предходните надежди. Срутилото се настояще се оправдава с “черното минало” – с “остатъците” от него, направеното от “комунистите”, които били попречили да се реализира “светлото бъдеще” на капитализма, представяно в одеждите на “демокрация и пазарна икономика”. Глуповатият Горбачов обяви отказ от „образа на врага“, за да разруши съществуващата система. Новодошлите създатели на новата система на неолиберален капитализъм три години непрекъснато обясняват всичко край себе си чрез „образа на врага“ и създадоха класово разделено и политически и идеологически поляризирано общество, в което царува невиждана в историята ни взаимна омраза.
В същото време сред широки слоеве от населението у нас и в бившите социалистически страни има носталгия по времето на социализма, по сигурността, социалните гаранции и увереността в бъдещето на тази епоха. В Русия изследване на Левада-Център показва, че 66 % от руснаците съжаляват за разпадането на СССР. Проучване на американската социологическа агенция Пю Рисърч Център 30 години след 1989 г. на отношението към промените след 1989 г. в Източна Европа показва, че 57 % от българите смятат, че при социализма икономически са живеели по-добре и това е най-големия процент в цяла Източна Европа. Това вероятно е и една от причините на непрекъснатото пренаписване и отрицание на миналото от управляващите ни корумпирани елити, обслужващи чужди интереси. Те не успяха да убедят българина, че могат да създадат по-добро настояще и бъдеще.
