Проф. Димитър Иванов за Божидар Димитров: С него пак си залюбихме историята
Пет години от смъртта на големия историк, общественик и музеен деятел, яркият публицист, за когото националната идея и любовта към Отечеството бяха пътеводната звезда
Дали е дар от Бога, както ни внушава името му, или е каприз на Дявола, е трудно да се каже. Едно обаче е ясно – че такъв като него трудно се ражда, а когато се роди, още по-трудно се отглежда. Ярък като поведение и с неповторим изказ, той е един от чешитите на днешния ден. Всеки, който го срещне случайно, а това би могло да се случи на различни места почти едновременно – толкова е динамичен и неудържим – не може да не забележи несъответствието между физическия му образ и представата за него, която градят текстовете му в печата. Но това ще е само защото срещналият го случайно не познава в подробности неговото житие.
Започнал като докер и моряк в родния Созопол, малко късничко завършил Софийския университет, няколко години след това се движи из Ватиканската библиотека с лекотата на спасител на плажа. Гмуркач за амфори, словоохотливец с развита фантазия, той е ученик на Александър Фол и последовател на Кольо Генчев. Макар и да не мери ръст с техния смразяващ интелект на университетски професори, името му е по- популярно сред израслите в новия век.
Божидар е и ярък публицист, за когото националната идея и любовта към Отечеството са пътеводната звезда, пазена ревниво от всяко случайно петънце на времето. Като много други от своето поколение, принудено, след като е съзряло в една система, да преаранжира ценностите си под напора на други обществени условия, той допуска отклонения, а понякога и откровени грешки, но виталността му е толкова мощна, че винаги успява отново да поеме във вярната посока.
Освен че е подвижна историческа енциклопедия, Божидар се пробва в администрацията и в политиката. От директорския пост на Националния исторически музей го отстрани СДС, до депутатското кресло не го допусна БСП, въпреки че той раздаде себе си, за да й помогне да се изправи на крака. Бойко го направи министър, но го освободи след две години заради минала принадлежност към държавна сигурност.
Голям грях?!
Не се разсърди нито на едните, нито на другите, нито на третия, а се върна в любимия си директорски кабинет в музея. Луд умора няма, казва мъдрословецът българин. Името и снимката му продължиха да се появяват редовно в почти всички всекидневници, студиата на няколко телевизии и радиа отесняха от едрата му фигура, издателствата заспориха кой да издава книгите му. Писани с невероятна лекота, те прескачат една през друга историческите епохи – от зората на българската държава, която невъзмутимо премести с един век по-рано, до лъжите на македонистите в края на XX век и от тракийските царе преди новата ера до предателската роля на царя Кобург през 1913-1918 г. Без да броим твърдението му, че ако не сме били ние, българите, всите руси и славяни и до ден днешен да не знаеха да четат. Дори и много от откритията му да са спорни, като тези за мощите на св. Йоан или за вампирските скелети, намерени край родния му Созопол, той ни помогна отново да залюбим своята история.
В кръговрата на обществото, както и в природата, след залез идва утро. Като на шега, той всекидневно с гръм и трясък влиза в държавната хроника. Въпреки че не му даваха шанс и всячески се опитваха да го обезкуражат, във време, когато бие дванайсетият час за музейната реформа, когато колегията на историците има нужда от разумен консенсус, за да оцелее в пазарните условия, а не от партизански дрязги и низки страсти, които я омаломощават, на върха на музейната пирамида в България стоеше един признат учен, опитен администратор и добър човек – д-р Божидар Димитров, почетен професор на водещ университет. Стоеше до деня на нелепото си уволнение, което ускори края му. Дали това беше Божа работа или зла шега на Дявола, ще каже само времето!
Сбогом приятелю!
От в. ЗЕМЯ
(юли 2018 г.)
