Проф. Искра Баева: Как се стигна до 9 септември 1944 г.
Доклад, изнесен на Научната конференция, посветена на 9 септември, оргганизирана от БАС, Форум “България-Русия” и Отечествения съюз
Девети септември 1944 г. разделя суровия български ХХ в. на две половини, затова противниците му днес им е толкова трудно да отрекат повратния характер на събитията отпреди 80 години и предпочинат да го премълчават или отричат без доводи. За да очертая как се стига до поврата, ще започна с характеристика на времето, което го ражда.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА: Историци и политици: Девети септември е спасение за България, а не черна дата
Първата половина на българският ХХ в. ни донася събития като Независимостта, но и Балканските и Първата световна война, две въстания – Войнишкото от 1918 г. и Септемврийското от 1923 г., два преврата – Деветоюнския от 1923 г. и Деветнайсетомайския от 1934 г., ужасяващият Атентат на 16 април 1925 г. и в резултат избиването на леви интелектуалци и комунисти. Тези сътресения оформят дълбокото разделение в българското общество. През първата половина на българския ХХ в. страната изживява яростни сблъсъци, дадени са хиляди жертви, страната е обхваната от протяжна икономическа криза, обрекла огромна част от българите на дълбока бедност, а няколкото предвоенни години на икономически ръст не успяват да променят аграрния характер на стопанството. Всичко това засилва волята на много българи за кардинална промяна.
Катализатор на промените става Втората световна война, противопоставила крайния национализъм на интернационализма и демокрацията.
В началото България запазва неутралитет, но вътрешното разделение е налице, както личи от Соболевата акция, когато нелегалната комунистическа партия (БРП – Българска работническа партия) събира десетки хиляди подписа в подкрепа на съветското предложение от ноември 1940 г. за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ. За тогавшните нагласи говорят стиховете на Никола Вапцаров: „И ако нас ни карат/ да умираме,/ а ако нас ни тикат/ към куршумите,/ то сигурно и лудия/ разбира,/ че ние трябва/ да си кажем думата./ Та казвам аз,/ понеже няма/ олио/ и хлябът е/ от мъката по-чер,/ един е лозунга:/ Терора долу!/ Съюз със СССР!” („Селска хроника”). От друга страна, правителството на Богдан Филов отхвърля съветското предложение, за да за1пази неутралитет, но само няколко месеца по-късно включва България в Тристранния пакт. Тези две събития ясно показват колко различни са вижданията на управляващите и управляваните за мястото и ролята на страната във Втората световна война.
Истинското начало на гражданското противопоставяне в България настъпва на 24 юни 1941 г., когато след германското нападение над Съветския съюз ръководството на нелегалната компартия решава, че трябва да започне въоръжена съпротива – както срещу правителството на Богдан Филов и германските войски, така и срещу пронацистките и профашистките организации в страната.
На 23 юли 1941 г. българските антифашисти получават и пропаганден център с излъчващата от Москва радиостанция „Христо Ботев”, а в разобличаването на официалната пропаганда се включва и радиостанцията „Народен глас”. В средата на 1942 г. е създадена и политическата основа на въоръжената съпротива в лицето на Отечествения фронт (ОФ), чиято програма е оповестена на 17 юли 1942 г. В нея са формулирани най-важните цели: излизане на България от Тристранния пакт (т. 3), изтегляне на българските войски от Сърбия (т. 2), сътрудничество със Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати (т. 5), възстановяване на свободата на печата и сдруженията (т. 7), амнистия на политическите затворници (т. 6), забрана на прогерманските организации (т. 9) и т.н. За участие в ОФ инициаторите-комунисти канят всички противници на обвързването на България с Третия райх, но съгласие получват само от левите земеделци, патриотичните военни от „Звено”, леви социалдемократи и отделни демократично мислещи дейци. Останалите опозиционни политици предпочитат да изразяват несъгласието си с декларации, без да рискуват живота си. Учредяването на ОФ създава толкова необходимата на България политическа алтернатива, чието влияние и политическо пространство непрекъснато се разширява. На 10 август 1943 г. коалицията ОФ оповестява своя Национален комитет, в който влизат Кирил Драмалиев, Никола Петков, Кимон Георгиев, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов.
Въоръжената съпротива в България продължава през целия период до 9 септември 1944 г. като част от Европейската антифашистка съпротива. Съпротивата прави войната общонародна, защото в нея се включват хора от всички социални слоеве, класи и етнически групи, тя обявява в целите си възстановяването на свободата и независимостта, придава идеологически характер на европейското противопоставяне: фашизъм/нацизъм срещу демокрация/интернационализъм.
Българските партизани са по-малобройни от гръцките, югославските или полските. Но докато при техните партизани става дума за действия в окупирани страни и унищожителен окупационен режим, нашите партизани се борят в името на своите идеали за бъдещето. Няма как да се скрие и омаловажи смелостта на над девет хиляди българи, напуснали спокойния си живот, за да се противопоставят на собственото си правителство, както и на хилядите техни помагачи – ятаци.
Когато говорим за предателство или защита на националните интереси е редно да си зададем и въпроса: кой е по-голям патриот: този, който от ръцете на нацистите получава територии, които ще поставят страната на подсъдимата скамейка след войната, или онзи, който е готов да тръгне срещу течението на националистическите нагласи и с оръжие в ръка да се бори за откъсването на родината си от пагубния Тристранен пакт и за присъединяването ѝ към Антихитлеристката коалиция? За мен отговорът е само един: именно благодарение на тези няколко хиляди души и на още хилядите им помагачи България запазва предвоенната си територия с добавката на Южна Добруджа. Такова е историческото значение на феномена въоръжена съпротива в България като страна-съюзник на Третия райх.
Всички опити да се отрече значението на въоръжената антихитлеристка съпротива в България са несъстоятелни в светлината и на документите от епохата. Те показват, че правителството на Богдан Филов полага неимоверни усилия да се справи с партизаните, но не успява. През октомври 1943 г. са приети допълнения към Закона за защита на държавата, които не само разширяват обхвата на наказуемите деяния, а и позволяват смъртни присъди и за непълнолетни. В усилията за унищожаване на партизаните е включена и редовната армия, където се създават специалните отряди за бързо реагиране „Асен”. В началото на 1944 г. е учредена жандармерията. Но и репресиите не съумяват да сломят волята за съпротива. Идеите се оказват по-силни от страха и материалния интерес. Съпротивата е българският принос към промените на 9 септември 1944 г.
От всичко казано до тук личи, че датата 9 септември 1944 г. не е случайна в българската история, че тя е резултат не само от победоносния ход на Червената армия, а е плод и на усилията, волята и самопожертвователността на хилядите българи, включили се в антифашистката съпротива.
Другият важен въпрос е за характера на събитията на самия 9 септември 1944 г.
Как се развиват събитията? Още в края на август въоръжената съпротива се активизира, в Пловдив и Габрово се стига до сблъсъци, организирани са стачки на пернишките миньори и на софийските трамвайни работници, атакувани са затворите в Плевен, Варна, Сливен, между 6 и 8 септември партизански части и комитети на ОФ превземат около 170 населени места в страната и обявяват властта на ОФ, докато армейските части и местните власти почти не оказват съпротвива. Тези събития могат да се определят като въстанически действия за установяване на нова политическа власт в лицето на ОФ.
По същото време в София се подготвя превземането на властта по класическите рецепти за държавен преврат. През нощта на 8 срещу 9 септември армейски части с танковата бригада заемат ключови пунктове в столицата: Министерството на войната, Министерството на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата. Акцията е подпомогната от Шопския отряд и софийски бойни групи, които са съсредоточени като охрана в градинката срещу военното министерство. Така на 9 септември с различни средства в столицата и в страната се налага новата власт. Всичко това става във време, когато съветската армия навлиза в България, без да срещне каквато и да било сериозна военна съпротива. Съветският фактор играе важна катализираща роля за събитията на 9 септември, но за разлика от другите сателити на Третия райх в България има антифашистки сили, които самостоятелно, без пряка съветска намеса, извършват голямата промяна в дните около 9 септември 1944 г.
Затова моят отговор на въпроса дали на 9 септември е извършен поредният дъргавен преврат или властта е извоювана с антифашистко въстание, е, че става дума за съчетание на двете – в София правителството на ОФ идва с преврат, разчитайки на военните от „Звено”, докато в страната властта е поета благодарение на действията на партизаните и на местните ОФ-комитети.
И за разлика от превратите през 1923 и 1934 г. в София много граждани не наблюдават пасивно ставащото, а се включват в събитията. За това говори записът на един от очевидците – литераторът Борис Делчев: „Пред съветската легация непрекъсната манифестация. Появяват се първите части от партизанската армия. Зданието на легацията окичено с цветя. Към десет часа пристига с кола министърът на вътрешните работи Антон Югов. Министър – бивш тютюноработник. Засмяно, приятно изражение. Дали на младини (той и сега е много млад) този човек не е писал стихове? Има вид повече на поет, отколкото на политик. „Тази власт е ваша” – заявява той в своята импровизирана реч от колата. Всяка негова дума се заглушава от спонтанни викове. Глас от тълпата: „Въоръжавайте ни!” – „Правителството прави всичко възможно, за да въоръжи народа” – отвръща Югов. Навред лозунги за Отечествения фронт – спасител на България, за Червената армия, за нова Югославия. Тях повтаря и ораторът. Нестихващи одобрения. Гора от юмруци. Народът акламира армията. Побратимяване на дело”. Той дава отговор и на съвременните писания за ужаса, обхванал българския народ, когато „червеният ботуш” е стъпил на българска земя. Със сигурност е имало хора, обхванати от ужас, но, както личи от документа, достатъчно много са и онези, излезли на улиците, за да празнуват и приветстват младата нова власт, която възприемат като своя.
На 9 септември 1944 г. е сложен край на едно управление, плод на два преврата. Управление, превърнало България в съюзник на Третия райх, преследвало жестоко политическите си противници, което заради краткотрайното присъединяване на Македония и Тракия е изправило страната пред трета национална катастрофа. То е заменено от коалиционното правителство на ОФ, възстановило политическия плурализъм и Търновската конституция, включило българската армия в заключителния етап на войната и започнало нов етап в социално-икономическото развитие на България.
Втората половина на българския ХХ в. започва на 9 септември 1944 г., защото на тази дата е поставено началото на пътя към новата социално-политическа система, наречена по-късно социализъм. Той, както и изминатият до 9 септември 1944 г. не е никак лесен и безпроблемен, а минава през политически борби, отражение на външнополитическото еволюция в отношенията между Запада и Изтока в Антихитлеристката коалиция – от военно сътрудничество към следвоенна Студена война, през репресии срещу политически противници, срещу съюзници и дори съпартийци, през законодателна смяна на собствеността и насилствено коопериране. Но с цената на всичко това България тръгва по пътя на ускорената модернизация, трансформирал я от изостанала аграрна в индустриална държава. Социалните трансформации изграждат социалистическата социална държава, в която социалните различия са силно намалени, а милиони хора получават възможност за индивидуално развитие. Това е изворът на днешната носталгия по социалистическото минало.
След 9 септември 1944 г. в България е изградено тежко машиностроене, химическа промишленост и металургия, заводи за полупроводници и изчислителна техника, българи участват в международни космически програми, развива се консервна, текстилна, дървопреработваща промишленост, създадено е едро машинизирано земеделско стопанство с развита напоителна система, с високи добиви и екологично чиста продукция, многобройните предприятия на местната индустрия дават поминък на населението в по-слабо развитите райони, осигурена е работа за всеки, училищната мрежа обхваща всички населени места, а образованието е безплатно от първи клас до университета, културата е достъпна с широка мрежа от кина, галерии, музикални оркестри и състави, театри във всеки окръжен център, опери и да не забравяме – националната мрежа на самодейността, с разнообразна национална и местна преса, условия за масов спорт, върху който стъпват високите спортни постижения, с безплатна медицинска помощ, да не говорим за почивните домове в планината и на морето, които осигуряват на мнозинството българи възможност за пълноценен годишен отдих.
Всичко това, независимо от множеството проблеми и недостатъци, с които бяха съпроводени тези постижения (ограниченията в политическите и гражданските свободи, проблемите с ефективността и качеството на продукцията и т.н.), става възможно едва след 9 септември 1944 г. Осигурената социална грижа и защита за всички български граждани създава предпоставките онова общество да бъде наречено социалистическо, макар и без плуралистична политическа демокрация.
