Проф. Искра Баева: Нека не забравяме, че 24 май е празник на духа, а не на имането!

Вероятно неслучайно пролетният май е изпълнен с празници – исторически погледнато това са дължи на събуждането не само на природата, но и на човешкия дух и желание за действие. През този знаменателен месец не само топлината на слънцето окончателно надделява над зимния студ, сгрява земята и душите на хората, но и в личния и обществения живот на българите този пролетен месец е трайно свързан с оптимистични очаквания и надежди за бъдещето.

Месецът започва с Деня на труда на 1 май, следва 6 май като Ден на овчаря, армията и не на последно място на храбростта (български овчари и войници има все по-малко, но от храброст в днешните трудни времена се нуждаем всички), 9 май от почти осем десетилетия се празнува като Ден на Победата, а от почти четири (от 1985 г.) и като Ден на Европа или по-точно – на Европейския съюз. Последният от празничните майски дни за България е и най-тачен и очакван с най-светли чувства – това несъмнено е 24 май, Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност (така беше преименуван през 2020 г. в замяна на традиционното Ден на българската просвета и култура и на славянската азбука). Но нека на празничния ден оставим политическо-националистическите спорове за Братята и Азбуката настрана.

Малко са държавите, които знаят точно кой и кога е създал азбуката, на която пишат. В това отношение ние, българите, безспорно сме щастливци. Осъзнал го е още Черноризец Храбър, написал в „За буквите” следното: „ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз”.

И не е само това. Пак ние, българите, сме дарили своята азбука на другите славяни. Е, вярно, не на всички, защото западните славяни, където във Великоморавия всъщност осъществяват своето дело светите братя Кирил и Методий с тяхната глаголица, използват не тази специално създадена за тях азбука, а латиницата, приспособена към различните славянски езици. Но от българските земи тръгва кирилицата в своето далечно странстване, за да достигне до Русия. Макар че този български принос не е така широко известен по света, колкото на нас ни се иска, именно разпространението на кирилската азбука сред други народи и държави я превръща в световна. Не бива да си правим илюзии, че заслугата за световното влияние на кирилицата е наша (не, тя е на Руската империя), но началото е положено именно в нашите земи. И не трябва да го забравяме. В днешните времена, когато имаме все по-малко поводи да се гордеем с родината си, кирилицата е един от сигурните български поводи за гордост и защита на националната ни идентичност.

Основания за гордост можем за почерпим и от думите на проф. Роже Бернар: „Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…“

Нашата гордост е заслужена, но дали не е останала в миналото? Въпросът, който с голяма сила се изправя днес пред нас, е дали продължаваме да сме носители на напредък, култура и човечност? Дали изпитанията от последните десетилетия не са разрушили онази „държава на духа”, която видя в борещия се срещу различни предизвикателства български народ акад. Дмитрий Лихачов?

Страхувам се, че уважението и преклонението, с което българите традиционно са се отнасяли към езика, просветата и културата, се отдалечават от нас. Ценности като образование, знание, наука, култура, чист български език все повече изчезват от забързания живот на съвременните българи. Младите учат с по-голямо прилежание новия световен език – английския, отколкото родния си български. А в житейски план гледат повече навън – към по-близката и по-далечната чужбина, отколкото към родното си място.

Ако си припомним обаче стремленията на българите от Българското възраждане, Княжество и Царство България, дори от Народна република България, ще видим друга картина. Образованието и книжнината тогава стоят на висок пиедестал. Ще видим, че не само богатите, а и бедните българи са готови да направят всичко, да се откажат от много неща, но децата им да се изучат, независимо дали у нас или в чужбина. А изучилите се вярват, че трябва да приложат наученото в своята родина и тук да сполучат. Ще срещнем и поговорки като: „Без наука, няма сполука”, „По дрехите посрещат, по ума изпращат”.

Къде отиде традиционното българско уважение към хората на перото и духа? Страхувам се, че то претърпя крушение в сблъсъка с новите ценности на консуматорското общество, наложило се неумолимо в отворилата се широко към света България. Днес просветата, чието олицетворение е училището (средно и висше), се превърна в досадно задължение, което трябва да се преодолее с всякакви средства.

Целта на младите и не толкова младите хора вече не е да знаят и да могат повече, а да печелят повече пари по възможно най-бързия и лесния начин. Мечтите на момичетата се пренасочиха от образованието към показването – независимо дали на модния подиум, на поп- или друга сцена, а тези на момчетата – от стремежа към по-високо чело се изместиха към „отглеждането” на по-големи мускули. С други думи, парите и бързата популярност станаха по-важни от знанието и културата, постигани с много усилия. Тялото се оказа по-важно от интелекта, залата за фитнес – по-привлекателна от библиотеката и учебната зала.

Същината на нашата съвременност стана призивът: „Пари, пари и пак пари!” Длъжна съм обаче да предупредя, че парите са необходимост, но превръщането им в цел изпразва съществуването от смисъл и обрича хората на жалък и празен живот, без духовни цели и идеали.

Затова нека посрещнем 24 май – най-българския и най-народния празник, водени от уважение към свещения език на нашите деди и към знанието. За да превърнем в реалност старите думи от празничния химн: „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови!”.

За да бъде настоящето и бъдещето ни изпълнено със смисъл, със светли идеали и стремеж към повече разум в политиката и живота!