Проф.Маргарита Пешева: Политическият баланс. Иван Гарелов

Днес ни напусна Иван Гарелов, един от на-добрите тв журналисти, водещ на „Панорама”, обзорното политическо предаване на БНТ, талантлив тв репортер, който създаде десетки документални филми за разбунения вулкан на Близкия изток и маслинените гори на Гърция. Неговата телевизионна документалистика показваше грапавия образ на политическия делник, който той превърна в памет, постави го в медийната история. Годините, в които беше водещ на “Панорама” неизменно улавяше „температурата” на политическите събития у нас и по света.

ЛЮБИМИТЕ МЕСТА, КАРТИНИТЕ, КНИГИТЕ

В непосредствен разговор, Иван Гарелов изглеждаше естествен и земен, далеч от меркантилизма на материалното. Любимата му кръчма беше Чешкият клуб– обичаше да казва, че там правят много хубави кюфтета. Разтоварваше се с приятели –актьори, като Тони Радичев и Павел Попандов. Не криеше, че е голям кулинар, в неделя често готвеше, и така за малко се отделяше от напрежението на “Панорама”. Жилището му беше своеобразен кръстопът от културни влияния- творбите на Вежди Рашидов и Кольо Гецов бяха редом с картините на Михалис Гарудис. Негова гордост бяха африканските маски и малки пластики, и най-вече скъпите сервизи, които събираше от пътешествията си по света, а в библиотеката на особена почит бяха книгите на Иля Еренбург и Ърнест Хемингуей- с техния хуманистичен патос Гарелов, преди много години, е започвал журналистическата си кариера.

ТЕЛЕВИЗИЯТА –ПРОФЕСИОНАЛНА СЪДБА

Телевизията става негова професионална съдба през 70-те години, когато социализмът все още е във възход, а културата и изкуствата бяха на особена почит . В тази атмосфера, Иван Гарелов постъпва на работа в телевизията. Дори не е мечтал, че някога ще има шанс да работи в телевизията. Но през ноември 1973г. Марко Семов като шеф на редакция “Идеологическа” го вика и му предлага точно това. По всяка вероятност неговото решение е повлияно от някои публикации на Иван Гарелов за Света гора в сп. ”Паралели”. През декември същата година Гарелов заминава за Кипър и прави първия си журналистически пробив- взема интервю от тогавашния президент на Кипър архиепископ Макариос. Именно Кипър тласка Гарелов по рискованите и издълбани пътища на професията репортер. “Винаги съм се смятал за репортер, и никога не съм имал амбицията да бъда студиен журналист.” След това Гарелов става водещ на предаването “Панорама”, но не смяташе, че това е най-важната му професионална роля. Казваше, че неговото истинско призвание са документалните му филми. В репортерската му кариера имаше три големи журналистически теми. Първата беше свързана с

ГЪРЦИЯ И КИПЪР

Гърция за него беше нещо повече от любов. Той се чувствуваше там по-добре, отколкото у нас. Имаше страшно много приятели, познаваха го от обикновените хора до президентите. Гарелов смяташе, че многото негови филми за Гърция, в някаква степен, допринесоха за сближаването на двата народа. В течение на много години той наблюдаваше темата Гърция и Кипър. Във филма “Кипърска хроника” (1979г.) той проследява цялата, изпълнена с превратности, нова история на острова–от борбата срещу английските колонизатори, през преврата срещу архиепископ Макариос през 1974г., организиран от протежето на гръцката хунта Нико Самсон, до реакцията на Турция, която окупира северната част на острова. Гарелов прави няколко интервюта с архиепископ Макариос, когото смяташе за една от великите личности на своето време.

Интересът на Гарелов към слънчева Гърция бе документиран в поредица филми, които отразяваха падането на Хунтата, атмосферата на гръцката душевност- “Атила срещу Афродита”, “Гърция- гореща пролет”, “Когато си стискат ръцете”, “Атон- един свят извън времето”, “Гърция без пагони”. Безспорно най-значимия филм от този проблемен кръг беше “Гърция без пагони” (1973г.). Иван Гарелов го определяше като най- сериозния филм, който е направил след времето на гръцката хунта. Фабулата проследяваше студентските вълнения в Атинската Политехника и разигралите се там трагични събития. Втората голяма тема в неговата репортерска биография беше

БЛИЗКИЯТ ИЗТОК

Преди години, с нескрита емоция разказваше как темата за Палестина и Близкия изток прекосява професионалната и личната му съдба. “През 1976г. когато реших да тръгна въобще не познавах проблематиката на Близкия изток. Силният и траен интерес към нея се появи чак след отиването ми в Ливан. Това беше чиста авантюра- тогава там се водеше гражданска война”. Това е първият “боен” филм на Гарелов със заглавие “Идваме от Ливан”. След него направи цяла серия много сериозни филми за Близкия и Средния Изток- “Майка на всички палестинци” (1976г.), “Афганистан- с песен и молитва” (1978г.), “Не забравяйте Бейрут” (1982г.), “Ахмед” (1983г.), “Израел- по библейските пътеки и окупираните територии” (1985г.), “Кувейт- невероятна реалност” (1989г.), “Интифада- бунтът на камъка” (1989г.).

Много значим негов филм е “Не забравяйте Бейрут”. Заедно с оператора Никола Тодоров снимат мъртвия Бейрут след израелската обсада и филмът е безпощадна телевизионна хроника на едно огромно престъпление– кадрите донасят до сърцето на зрителя разрушенията, огньовете, разхвърляните детски снимки, всеобщата покруса на спомена. “Човешката памет трябва да съхрани всичко това, и именно за да няма забрава направихме този филм” казваше преди години Иван Гарелов. Неговата цел беше да покаже събитията такива, каквито са, без да натрапва излишни авторски интерпретации. Това беше характерно за неговия творчески почерк , който търсеше автентичността на събитията и героите, и даваше предимство на чистите документални форми.
Този филм получи “Сребърен ритон” на „Фестивала на българския документален филм” в Пловдив и наградата на FIPRESSI на Фестивала в Лайпциг. Критиката високо оцени вложените от Гарелов професионални усилия. Репортерската биография на Гарелов съдържа и друг, много значителен филм за Близкия Изток- “Интифадата- бунтът на камъка”, но по негово собствено мнение връх в репортерската му кариера са филмите за

КАМБОДЖА И КИТАЙСКО-ВИЕТНАМСКАТА ВОЙНА

Те го белязват като човек и начин на мислене. “Къде сте вие д-р Тиенг Терпи и всички останали?”(1979г.)действително е връх в неговата телевизионна документалистика. Филмът има необичайна драматургия, в която документализмът се преплита с елементи от игралното кино- истинският д-р Терпи, женен за българка се превръща в условен персонаж, който споява целия сюжет, представящ чудовищния геноцид над камбоджанския народ, извършен от режима на Пол Пот. Равносметката на чудовищния експеримент на Пол Пот са 4 милиона убити, изтребление на почти цялата камбоджанска интелигенция, създаване на общество без градове, без семейства, без мисъл. “Общество на селски роботи със животинско съзнание”, казваше Гарелов с нескрита болка. За три години Полпотовци забраняват песните и танците, четенето, писането и разговорите. Десетилетия след този масов геноцид, филмът и досега продължава да звучи разтърсващо- той е много силно морално обвинение срещу поредната обществена утопия, осеяла пътя си с трупове и кръв.

Филмът “Виетнам- хроника на новото изпитание” (1979г.) е хроника на бойните действия в китайско-виетнамската война- Гарелов започва да го снима 8 дни след нейното начало. Този филм доизгражда неговия авторитет като тв репортер и благодарение на това през 1979г. той получава покана да стане водещ на

“ПАНОРАМА”

В онези години “Панорама” е предимно външнополитическо предаване. “Тя съвсем не беше самостоятелно предаване, нямаше един постоянен водещ- казва преди време Гарелов. Редуваха се трима четирима водещи- Антон Вергиев, моя милост, Николай Конакчиев, понякога Ангел Григоров и Клара Маринова. Чак след 10 ноември 1989г. успях да превърна “Панорама” в самостоятелно предаване. Така се утвърдих като водещ, макар че сърцето ми остава в репортерския занаят.”

Кои са открояващите се предимства на “обзорното политическо предаване на седмицата”? Главно умението да се представят различни, понякога диаметрално противоположни политически тези, без “Панорама” да застава зад нито една от тях. Но също и талантът на водещия да омекотява политическите конфликти, и да не допуска ,чрез въпросите си, на екрана да пропълзят политически пристрастия.
“Панорама”, още в онези далечни години, е институция, която работи на принципа на демокрацията и плурализма. Независимо от българските нрави, които често са причина за атаки и недоволства по нейн адрес”, казваше преди време Гарелов. Наистина “Панорама” се оказва

ВЯРНО МЕДИЙНО ОГЛЕДАЛО

на извършващия се политически преход, една “обществена протеза”, която усилва окото на зрителя за най-важните събития и герои на изтеклата политическа седмица. “Панорама” търси различния образ на политиците, отделните им роли, които донякъде различават техните действия, оценки и постъпки. Естествено невинаги успява- понякога предаването струпва накуп много политически индивидуалности, а разговорът по принуда зацикля по видимата повърхност на събитията.
Самият Гарелов не бягаше от

САМОПРЕЦЕНКАТА

за най-осветената и многократно обсъждана негова роля на тв водещ: “Панорама” определено не е моето амплоа. Някои смятат, че най-великото нещо към което трябва да се стреми един журналист е да седне в студиото и води предаване. Всеки журналист задължително трябва да премине през своите творчески етапи, но те не свършват задължително с мястото на водещия. Макар че един водещ задължително трябва да има биография на репортер. Смятам, че правя най-добре документални филми, отразяването на горещите събития”, казваше убедено той.

“Моят подход към света и журналистиката е изграден от четенето на книгите на Хемингуей, Еренбург и Ервин Киш. Умението да проникваш навсякъде, точността на фразата- тези неща дълго съм култивирал у себе си. Още от Университета ми е останала една максима, според която журналистът трябва да знае два пъти повече, отколкото казва. А днес виждам мнозина да говорят два пъти повече, отколкото знаят…Можеш да измамиш себе си, роднините си, повърхностните хора, но българинът като цяло трудно може да бъде измамен. Той не вярва на Цар или Бог, а още по-малко на телевизионна звезда.”

В телевизионната си работа Гарелов не криеше, че е доста капризен, обичаше добре изпипаните неща и уважаваше професионалистите. За него професионализмът беше морал, много уважаваше независимата журналистика.

Споделяше, че Бригита Чолакова и Мичмана са му дали много като телевизионно присъствие. Особено се боеше от рутината- докато беше в “Панорама” пестеше своите възможности, за да издържи по-дълго като тв водещ. Никога не искаше наведнъж да покаже всичко, на което е способен, стараеше се постоянно да търси нещо ново. Убеден беше, че човек не бива да позволява да му се изтрие лицето, и затова често когато снимаше интервю заставаше с гръб към камерата- смяташе, че известния журналист трябва да се пази от манията непременно да се показва по телевизията.
За “Панорама” Гарелов казваше, че търси нещата в тяхната хармония, в която се преливат и преплитат разнообразни гледни точки. Признаваше, че непрекъснато се старае да осигури баланса в предаването и се радваше, че политиците в студиото се държат много по-различно, отколкото в Парламента.

“ПАНОРАМА” И ПОЛИТИЦИТЕ

Обичаше да се шегува, че политиците са неговите артисти, които му правят предаването. Гарелов не криеше, че работата му в “Панорама” в човешки план го сближава с някои политици– например с Димитър Луджев. Преди четвърт век беше в коректни отношения с Кръстю Петков и с Константин Тренчев, ценеше много Президента Жельо Желев, уважаваше Андрей Луканов и Жан Виденов. Съжаляваше, че нашите политици не разбират, че колкото повече говорят по телевизията–толкова повече губят. Невинаги телевизионното показване увеличава тяхната популярност, понякога само усилва дефектите им, изважда на показ техните недостатъци. Беше ужасен от нарцисизма и себеизявата на българския политик, от нежеланието му да спазва мярата в отношението си с другите. “Отличен професионалист”, такава беше оценката на професионалната колегия за неговата работа.

ДРУГИТЕ ЗА ГАРЕЛОВ

Бившият му оператор Никола Тодоров казваше, че”Гарелов беше много земен човек. По време на снимки той потъваше в емоцията на действието. Неговата голяма сила беше репортажа. Много беше ревнив към документалистиката. Но беше и много адаптивен– бързо сменяше езиковия регистър, и може би затова всички го обичаха”.

Севастиян Георгиев казва, че “най-ценното качество на Гарелов е балансирането, за което имаше невероятен усет. Преди снимки правеше много сериозна подготовка– водеше дълги разговори, четеше списания, имаше срещи, гледаше филми за страната, която не познава. За него екипът беше много важно нещо и най-вече доверието между колегите. Не обичаше излишните фантазии и преиграването, търсеше по– чисти форми. Поклонник беше на пълната документалистика. Държеше на конкуренцията, но в действителност се състезаваше със себе си”.

Един от най-близките му приятели Вежди Рашидов смята, че”най-ценното му качество беше, че е много гъвкав и умее да лавира. Това е важно качество за един журналист, защото времето в политиката непрекъснато се движи и променя”. Гарелов, открай време, е безпощаден в самооценката си.

НАЙ-ГОЛЯМАТА МУ ГРЕШКА

бяха репортажите от границата през лятото на 1989г. по време на Възродителния процес.„Това, че Гарелов се извини за своите репортажи от границата по време на Възродителния процес приемам като много достойно поведение- казва преди години Вежди Рашидов. Това извинение му прави чест, защото не всяко извинение е унижение. Иска се голяма смелост да се извиниш пред целия български народ. За него то се превърна в своеобразна победа”.
Да видим, преди четвърт век, какво сподели с мен

ИВАН ГАРЕЛОВ ЗА ТЕЛЕВИЗИЯТА

За него идеалната обществена телевизия бе BBC. А голямата слава на американските тв водещи от рода на Лари Кинг, Тед Копъл и Питър Дженкинс се дължи на факта, че американците много силно вярват на телевизията. А българинът не е склонен да вярва никому. От американските тв водещи, отделяше Кронкайт, който за него единствен съчетаваше воденето и активната репортерска журналистика.

В родната телевизия ценеше особено Кеворк Кеворкян, Тома Томов и Нери Терзиева – за него това бяха големите имена на българската тв журналистика. Виждаше как младата вълна в тв журналистика наистина показва по-свежо мислене, но пък е и по-податлива на удари. Много се радваше на Елена Йончева и Милена Милотинова, които имат своите успехи в тв репортаж – доказват себе си в документалистиката.
В цялата история на националната телевизия двама нейни шефове бяха го впечатлили- първият е Иван Славков– модерно мислещ човек за времето си, който даваше път на кадърните журналисти, а вторият е Павел Писарев– студен циник и великолепен менажер, който знаеше за какво точно става дума.

Гарелов не мислеше, че частната телевизия автоматично може да оправи нещата, най-вече защото няма гаранция, че тя действително ще е свободна от партийна опека. Беше убеден, че една телевизия е добра когато има личности с различен стил и поведение. За да има съпротива и състезание, за да е жива тв конкуренция.
Гарелов смяташе за най-важното си професионално качество умението да спазва равновесието, и да събужда доверието на тв зрители. Никога не се поддаваше на манията да смята себе си за по-голям от зрителя. “Един журналист не бива да играе ролята на по- умен от зрителя. Той е само посредник, който донася на публиката определена информация”. Сигурно това беше вярната формула на дългия му телевизионен път- той винаги търсеше брод към събитията, войните или политиците без крясъци и конфликти. Спокойно, с уважение към всички – към събитието, проблема, събеседника, своята персона и зрителя. С разбиране за големите условности на телевизионното шоу, което води и със съзнанието за професионалната си мисия. Затова и продължи своето движение по нелеките пътища на телевизията и публицистиката. След дългата си телевизионна кариера,продължи да работи активно, да пише книги и споделя своя опит на тв журналист и публицист. Последната му книга остана недовършена.

Имаше голям професионален авторитет, който беше заслужена награда за постиженията и трудностите на цялостната му журналистическа дейност, за влаганите от години усилия в диалога с политиците, за старанието му да очовечи техните страсти, и ги постави в условните граници на европейската телевизионна мяра. Политическият баланс.

Нека почива в мир!

От сайта “Епицентър”