Размириците в Грузия: „Който и път да поемем, все е стъпка назад“
Прекомерно голямата роля, която финансираните от чужбина неправителствени организации играят в политиката, разработването на политики и в обществените услуги в Грузия, доведе страната до хронична криза на демокрацията
В основата на особената политическа икономика на Грузия стои огромен проблем. Той датира от четвърт век, още преди Революцията на розите от 2003 г. Покойният президент Едуард Шеварднадзе беше предоставил голяма свобода на действие на чуждестранните агенции за помощ, така че към края на неговото безхаберно и корумпирано управление неправителствените организации вече присъстваха активно в политическия дискурс на страната и поддържаха уверени отношения с международните донори. След години на сътресения и срив на държавата грузинците с идеи и убеждения бяха използвали момента, за да оформят своето общество. То се чувстваше свежо, енергично, макар и движено повече от социални предприемачи, отколкото от широки граждански движения. След като бившият министър на правосъдието на Шеварднадзе, Михаил Саакашвили, го свали от власт по време на Революцията на розите, професионалисти от НПО бързо заеха висши държавни постове. Политическото пространство на страната беше широко отворено за всякаква помощ и експерименти за реформи, ръководени от чужбина. Изчисленията, които стояха в основата на това, бяха, че нетните геополитически и материални ползи ще надхвърлят значително всички недостатъци.
Последваха постоянно високи потоци от чуждестранна помощ и двустранни програми за помощ, Световната банка, агенции на ООН, малки и големи международни групи за помощ за развитие и дори частни западни филантропи отвориха добре обезпечени с персонал офиси в Тбилиси. За да харчат парите си, да изпълняват проектите си и да поставят отметка в графата „консултации и сътрудничество с общността“, всички те се нуждаеха от местни НПО. Търсенето създава предлагане и днес в Грузия са регистрирани повече от 25 000 НПО. Според грузинските власти 90% от финансирането им идва от чужбина, но тази средна стойност прикрива факта, че огромното мнозинство от грузинските НПО изобщо не разполагат с местно финансиране. Вероятно самата идея да искат пари от местните жители би им се сторила абсурдна, а ако опитат, в сегашния си вид и форма едва ли биха могли да спечелят подкрепата на съгражданите си.
Чуждестранните агенции за помощ и техните местни подизпълнители от неправителствени организации отдавна са колонизирали повечето области на обществената политика и услуги – образование, здравеопазване, съдебна реформа, развитие на селските райони, инфраструктура и т. н.
На практика това се случва по следния начин: голяма агенция за подпомагане на развитието или международен кредитор, например USAID, Европейската комисия или Световната банка, предлага нов модел за реформа на образованието, който сега планира да приложи не само в Грузия, но и в редица други страни. За да му придаде вид на участие на общността, агенцията за помощ сключва договори с грузински неправителствени организации за извършване на ежедневните дейности: въвеждане на този или онзи нов начин на действие сред служителите, училищата и учителите и обучението им в новите умения, от които се предполага, че се нуждаят. Никой не пита нито в този, нито в друг момент учителите, родителите, учениците или, в този смисъл, избирателите като цяло, от какво се нуждаят и какво искат и как биха подобрили нещата. Хората се чувстват нечути, пренебрегнати, покровителствани – а също и неадекватни, когато не успеят да постигнат показателите, които се очакваше да бъдат постигнати с цялото това обучение.
Грузинските неправителствени организации, които получават безвъзмездни средства за осъществяване на тази дейност, може да са дребни, но имат значителна власт над грузинското население. Тази власт идва по-скоро от достъпа им до западните посолства и ресурси и от легитимността, която те осигуряват, отколкото от подкрепата на обикновените хора. В една функционираща демокрация народът избира законодателите и изпълнителната власт, за да му служат и да представляват неговите интереси. В Грузия неизбраните неправителствени организации получават мандат от международни органи, които изготвят и плащат за списъци със задачи за реформи в политиката на Грузия. Местните НПО нямат стимул да обмислят въздействието на проектите, които изпълняват, тъй като не се отчитат пред гражданите, в чийто живот играят толкова натрапчива роля.
Тази структура подкопава активността на грузинските граждани, суверенитета и демокрацията в страната.
Въпреки това проектозаконът за „прозрачност на чуждестранното влияние“, който грузинското правителство внася за втора поредна година, няма да реши този огромен проблем в сърцето на грузинската политическа икономика. Той дори не е предназначен за решаване на този проблем. Грузинското правителство всъщност не се интересува от суверенитета на Грузия, както не се интересуват и чуждестранните донори и агенции за помощ, както и грузинският елит от неправителствени организации.
Партията „Грузинска мечта“, която е на власт от 2012 г. насам, няма намерение да изкорени цялото чуждестранно финансиране от грузинската политическа икономика. Точно обратното, те са напълно доволни от продължаващия поток от чуждестранна помощ и от начина, по който донорският и неправителствено-индустриалният комплекс произвежда политики и (някакви) услуги. Политиката на Грузия може и да е прословуто поляризирана, но „Грузинска мечта“ и повечето опозиционни партии са забележително единодушни в идеологията си: всички те вярват в технократското, неолиберално, деполитизирано управление, при което политиките се разработват от (чуждестранни) експерти, които се опират на уж обективни данни и технологии. Колкото повече обществени услуги могат да бъдат прехвърлени на пазара, толкова по-добре.
Илюстрация на това е съдбата на „Закона за свободата“ – знаков закон, който забранява увеличаването на данъчните ставки и прогресивното данъчно облагане и ограничава държавните разходи до 30% от БВП. Той беше приет от Саакашвили, не беше отменен през 12-те години на управление на „Грузинска мечта“ и Transparency International Georgia (най-непримиримата от партизанските НПО, водещи протестите срещу „Грузинска мечта“) води кампания за запазването му. Тези политически лагери могат да се борят със зъби и нокти за това кой да управлява страната, но след това всички те я управляват по един и същи начин.
Продължаващото възлагане на разработването на политики, управлението и предоставянето на услуги на чуждестранни донори, местни НПО и пазара отговаря на вкуса на водещите кадри на „Грузинска мечта“. Много от тях са учили на Запад (обикновено право или публична администрация) със западни стипендии и са започнали кариерата си в офиси на ООН, двустранни агенции за помощ и, да, в местни НПО. Те са привлечени от неправителствено-професионално-управленската индустрия, която функционира като най-големия социален асансьор към средната класа (по-точно към горните 10%) в страна, в която академичните среди, медицината, правото, науката или предприемачеството не осигуряват статут или начин на живот на средната класа. Автобиографията на лидерите на „Грузинска мечта“ е много сходна с тази на най-яростните им опоненти от финансирания от чужбина неправителствен сектор.
В тази екосистема е рядкост да намериш човек, който наистина се интересува от хората и тяхното благополучие. Местният пейзаж на НПО е дълбоко конкурентен сектор, който стимулира ръчкане с лакти, самореклама и дублиране, а не сътрудничество, да не говорим за солидарност. За много професионалисти от бранша работата в НПО е бърз път към високи доходи, привилегии като пътувания в чужбина, приеми в посолствата и принадлежност към елита.
Ако „Грузинска мечта“ е за технократско, деполитизирано, управлявано от донори ерзац-управление и поддържане на големия, финансиран от чужбина неправителствен сектор, защо ще рискува протести у дома и натиск от страна на ЕС и САЩ, за да приеме така наречения закон за „чуждестранните агенти“?
Защото отгоре на този огромен проблем в сърцето на грузинската политическа икономика се намира друг, много по-ограничен проблем, който е основен дразнител на „Грузинската мечта“: малка, но влиятелна клика от неправителствени организации с годишни бюджети до милиони долари/евро от чуждестранни донори, някои от които близки до предишното правителство на Единното национално движение на Михаил Саакашвили, които използват позицията си, за да участват в открито партийна политика. В продължение на около пет години те отричат легитимността на правителството и призовават за свалянето му, и то не само като подкрепят опозицията на изборите, което вече преминава етичните червени линии за неправителствените организации (а още повече, когато са финансирани от чужди държави). Те агитират за революционна смяна на властта извън демократичните, конституционни процеси. По-рано те поискаха да бъдат поставени на власт като технократско правителство, но тъй като никой (със сигурност не и грузинските избиратели) не прие това предложение, те се впуснаха в улични протести и щурмуваха парламента и правителствените сгради. За капак те лобират пред ЕС и САЩ да наложат санкции на лидерите на „Грузинска мечта“ или да им наложат забрана за пътуване.
Грузинският закон за „чуждестранните агенти“, представен за първи път през пролетта на 2023 г. и преименуван във версия 2.0 на „Закон за чуждестранното влияние“, е насочен директно към тази хиперпартизанска група от добре финансирани НПО. Съществуват много теории, някои по-барокови от други, за това защо „Грузинска мечта“ внесе този законопроект отново година след изоставения първи опит. Една от тях е, че „Грузинска мечта“ очаква този път да спечели с извиване на ръце, защото смята опозицията за слаба. Друга причина, посочена от самата „Грузинска мечта“, е, че през последната година правителството се опитваше да постигне споразумение със западните посолства и грантови организации, така че те повече да не финансират тези партийни НПО или да модерират партийното им поведение чрез саморегулация. Но това беше отхвърлено, ако не от всички, то поне от някои ключови грантови организации. При закрити врати западните дипломати признават, че поведението на финансираните от тях партийни НПО преминава много граници и че трябва да се направи нещо по въпроса. Но когато ги накарат да кажат какво ще направят по въпроса, те стават раздразнителни.
Какво остава за грузинското гражданско общество? Без съмнение то се намира на по-лошо място. Всички неправителствени организации, които получават чуждестранно финансиране, ще се сблъскат с повишен контрол и подозрения и ще трябва да изпълняват допълнителни административни задачи. Възможно е да ги очакват и по-лоши неща, като например глоби. Тези НПО, които са се пазили от партийна политика, опитвали са се да бъдат ориентирани към мисията, а не към донорите, проявявали са истинска солидарност и са уважавали гражданските права, ще попаднат в капана на политика, която дори не е била насочена към тях. Няма значение, че този закон ще наложи финансова прозрачност на НПО, докато корпоративният сектор няма такова задължение. Този закон няма да възстанови суверенитета на грузинците, нито в някакъв смислен смисъл на повторно овластяване на гражданите и повторно политизиране на правенето на политики. И при всички тези проблеми, той вероятно няма да обезсили партизанските НПО или да смекчи тяхното поведение. Това е не просто тъп инструмент, а лош инструмент.
Трескавите, фалшиво-патриотични твърдения на правителството и опозицията не отговарят на това колко малко могат да предложат и двете страни на обикновените грузинци по отношение на истинско демократично овластяване или надежда за подобряване на живота им. Когато един от авторите се срещна с членове на профсъюза на медицинските сестри, настроението им не беше смутено от агресивната реторика и усещането за криза. Тези жени бяха заети с работата си, с конфликтите с шефовете си и с министъра на здравеопазването. Те изразиха безпокойство от това как местните власти бавно унищожават тяхната клиника, една от малкото останали държавни болници.
Те се опитват да разберат как международните донори и заемодатели, в тясно сътрудничество с правителството, трансформират техните общности и поминък, без да ги информират, камо ли да ги питат за техния опит и какво биха искали да направят: “Защо Световната банка ще рехабилитира крило на нашата болница? Предполага се, че нашата болница е разполагала с бюджет, за да направи това сама, но сега не знаем какво е станало с тези пари. Не ни се съобщава как се изразходват бюджетите и как се вземат решенията. Когато имаха нужда от нас по време на COVID, ни наричаха незаменими. Сега сме за еднократна употреба.”
На последното заседание членовете на профсъюза проявиха слаб интерес към закона за чуждестранното влияние, не се интересуваха много от него и не искаха профсъюзът да заеме позиция по него по един или друг начин. Те се зарадваха да чуят, че синдикалните активисти няма да се присъединят нито към протестите срещу закона, нито ще подкрепят приемането му. Бяха чули слухове, че това е руски закон, и решиха да проверят това, като с облекчение установиха, че няма нищо общо с това. Към момента на писане на този текст кризата е преминала в насилие. Полицията за борба с безредиците използва водни оръдия, лютив спрей и побоища срещу антиправителствените протестиращи в Тбилиси. Снимки на синини и кръвясали очи заливат социалните медии. През последните седмици политическият климат и общественият дискурс достигнаха ново дъно, а това е много показателно. Общественият живот в Грузия е завладян от лъжи, истерия и манипулации. Това също само отдалечава Грузия от възвръщането на демокрацията и изграждането на прогресивна политика. Съществува усещането, изразено от един замислен и загрижен грузински наблюдател, че „който и път да поемем, ще направим крачка назад“.
Колкото и да е досадно и неприятно, ние сме принудени да пресечем лъжите и манипулациите, които се въртят около тази ситуация, за да можем да възстановим един рационален разговор. Смущаващо е да виждаш как чуждестранни грантополучатели четат със сериозно изражение лекции на грузинската общественост, че няма такова нещо като чуждестранно влияние, свързано с чуждестранни пари, че донорите искат да подкрепят само „жизнено гражданско общество“ и никога, никога не биха си и помислили да казват на НПО какво да правят. Всеки, който поне малко е запознат с начина, по който НПО кандидатстват и се конкурират за безвъзмездни средства, знае, че донорите установяват строго специфични правила за това кои видове организации, какъв вид работа и какъв проблем дори ще разглеждат за финансиране, и това е преди неписаните правила и скритите пристрастия да определят избора на получателите на безвъзмездни средства.
Активистите в Грузия знаят твърде добре какво се очаква от тях и кое поведение се наказва и възнаграждава: ако критикувате правителството във Facebook, ще получите повече безвъзмездни средства, отколкото ако работите в общността и помагате на хората. Преди няколко години, когато западните донори смятаха „Грузинска мечта“ за ценен съюзник, те казваха на грузинските активисти да спрат да ги критикуват. Сега те искат от активистите да се изказват срещу „Грузинска мечта“. Донорите дори следят профилите на активистите в социалните мрежи и за публикуването на неправилни неща може да има последствия.
Използването на прозвището „руски закон“ е още една цинична манипулация, която грузински активисти, опозиционни политици, а също и западни официални лица използват свободно. Казват ни, че проектозаконът е копиран от този на Кремъл (проверка на фактите: не е) и че ще превърне Грузия в Русия и/или ще я отклони от пътя на европейската интеграция. Но този закон е симптом на специфично и уникално грузински политически реалности. Грузия през 2024 г. по нищо не прилича на Русия през 2012 г., когато последната прие своя закон за чуждестранните агенти – нито в политически план, нито по отношение на международните си съюзи, нито по отношение на демокрацията и върховенството на закона, и със сигурност не по отношение на ролята, която играят неправителствените организации. Целите на руския закон за „чуждестранните агенти“ нямаха нищо общо с тези на грузинския проектозакон.
Още по-абсурдни са твърденията, че „Грузинска мечта“ и нейният основател, милиардерът Бидзина Иванишвили, са руски марионетки, изцяло в джоба на Кремъл, и че са внесли този закон, защото Путин им е казал. По същата логика Путин трябва да е наредил на „Грузинска мечта“ да се стреми към интеграция в ЕС повече от десетилетие, да запише евроатлантическата интеграция в конституцията, да постигне по-високи резултати от другите кандидати по показателите за реформи и да получи статут на кандидат за членство в ЕС. Но този постоянен вик за „руски закон“ играе върху страховете и недоволството на грузинската общественост, както и върху геополитическата идея фикс на западните партньори на Грузия.
Най-циничната и опасна игра обаче е да се обвърже този закон с процеса на присъединяване на Грузия към ЕС. Далечните западни наблюдатели се вълнуват от това, че грузинците се застъпват за своето „жизнено гражданско общество“, но на място протестиращите казват без заобикалки, че не са на улицата, за да защитават НПО, и всъщност не се интересуват много от тях. Тези впечатления се потвърждават от дългогодишни проучвания на общественото мнение, които показват ниското доверие на грузинците в НПО. Вместо това хората излизат на улицата, защото им е казано, че това е решаващ момент за бъдещето на Грузия в ЕС.
Стремежът на Грузия към членство в ЕС е най-здравият от всички нерви в грузинската политика и култура. След три десетилетия постсъветско обедняване, прекъснати животи, болка и травми, хроничен стрес, несигурност и унижение, идеята за членство в ЕС се е превърнала в есхатологичен проект за много грузинци: тя представлява обещание за спасение след дълги и несправедливи страдания и жертви. ЕС означава не само сбъдване на мечтите – за материално благополучие, сигурност, достойнство, комфорт – но и признаване на присъщата на грузинците „европейска същност“, на тяхната специфика, на културното им превъзходство в сравнение с „азиатските“ им съседи.
От друга страна, много грузинци, които излизат на улицата със знамената на ЕС, имат по-малко метафизични и по-скоро земни притеснения: в последните проучвания грузинците посочват възможността за емиграция като причина номер едно за желанието им да се присъединят към ЕС. Наистина, грузинците „гласуват с краката си“ – само през 2021 и 2022 г. над 5% от населението са напуснали страната, като повечето от тях са се насочили към мрачните сиви пазари на труда в Европа.
Но независимо дали става дума за духовно спасение или за ограничени материални възможности, перспективата за членство в ЕС представлява нещо екзистенциално за грузинците. Това позволи на опозицията, нейните партийни НПО и техните западни донори да превърнат кризата със „закона за чуждото влияние“ в отчаяна, епична битка за светлото бъдеще на грузинците. Най-лошото и най-безотговорното е, че в нея се включиха и служители на ЕС, които един след друг повтарят, че подобен закон е несъвместим с „нормите и ценностите на ЕС“. „Нормите и ценностите“ са удобно неясни, за разлика от действителните закони на ЕС, които не забраняват регулирането на финансирането на НПО. Съвсем наскоро говорител на ЕС заяви, че приемането на закона би било в разрез с „ценностите и очакванията на ЕС“, като по този начин премести целта във все по-неясната територия. Предполагаемо обективният и меритократичен процес на присъединяване към ЕС се превърна в произволен и противоречив.
Служителите на ЕС, които заплашват да провалят процеса на присъединяване на Грузия, изглеждат като прилагащи неприлично изнудване. По принцип нарастващите подозрения на всяко правителство към мотивите на чуждестранните донори да финансират парапартийни НПО ще се подхранват само ако чрез ескалиращи заплахи правителството бъде принудено да продължи да допуска такова финансиране. Това е игра на пиле, която може да се развие много мрачно. При тези обстоятелства, при втвърдени фронтове и манипулирани екзистенциални страхове на хората, един откровен дебат за десетилетните проблеми, довели до този законопроект, както и за ефективността и целесъобразността на закона, вече не е възможен.
Алмут Роховански е активист, специализираща в мобилизирането на ресурси за гражданското общество в бившия Съветски съюз, включително в Грузия и Русия. Нейни статии по този въпрос можете да намерите на https://discomfortzone.substack.com/
Сопо Джапаридзе е председател на мрежата „Солидарност“, независим профсъюз на работещите в сферата на грижите в Грузия.Тя е организатор на труда повече от десетилетие. Изследва и изучава трудовите и социалните отношения и пише за различни издания. Тя също така е съосновател на инициативата за история на Съветска Грузия и подкаста Reimagining Soviet Georgia.
