Режисьорът, сценарист и продуцент Михаил Пандурски: Марчело Мастрояни искаше да се снима в мой филм

Режисьорът Михаил Пандурски напуска България още в зората на демокрацията. В началото на 90-те години заедно със съпругата му, известната балерина и хореограф Донвена Пандурски, се установяват в Германия. За разлика от много от колегите си, Пандурски признава, че филмите му са тежки, трудни и фестивални. Затова пък създават история. „Единственият свидетел“ – драма за социалния егоизъм и отчуждението през 80-те години, все още е единственият български филм, който влиза в официалния конкурс на фестивала във Венеция и получава три награди – за най-добра мъжка роля на руския актьор Олег Борисов, за оригинална музика на Валери Миловански и за режисура. Това се случва през 1990 година. „Голгота“ е първият български игрален пълнометражен филм, изцяло поръчан от световни продуценти и един от последните, снимани в Киноцентъра преди приватизацията.

Валерий Гергиев

В „Инкогнита“ – киноразказът по мотиви от „Бариерата“ на Павел Вежинов за невидимата човешката природа в тъмната бездна на подсъзнанието, световният маестро Валерий Гергиев дирижира оригиналната музика на Константин Цеков от ФСБ. Записът е направен в Санкт Петербург с оркестъра, хора и солистите на Мариинския театър.

– По пътя си срещате някои от най-големите в световното кино, господин Пандурски, но един от тях е поискал да работи с вас – разкажете за общуването си с Марчело Мастрояни.
– След прожекцията на моя филм „Единственият свидетел“ във Венеция през 1990 година Мастрояни ме поздрави и каза, че много иска да снимаме заедно. Нормален и сърдечен човек от живия живот. Няма да забравя думите на Федерико Фелини, когато пак тогава му връчи „Златен лъв“ за цялостно творчество: „Марчело, време е с теб да забъркаме следващата каша“. Това бяха те – артисти, които забъркват каши, водени от емоциите, вдъхновени импровизатори извън предварително написани схеми. После с Мастрояни имахме продължителна кореспонденция, коментирахме какво ще му бъде интересно да изиграе, обсъждахме идеи. Когато пиша сценарий, винаги имам конкретен актьор пред очите си, никога не правя кастинги. Но се оказа, че здравето му е необратимо подкопано. Разболя се и край.

Марчело Мастрояни

– Как „Единственият свидетел“ попадна в официалния конкурс на фестивала във Венеция?
– Малко предистория. Две години преговарях с Олег Ефремов, тогава директор на Московския художествено-академичен театър, да пусне Олег Борисов за снимките на „Единственият свидетел“. Когато това най-после се случи, трябваше да бъдем готови за 20 дни – Олег Борисов нямаше повече отпуска.

– Да не би прочутият Олег Ефремов да е ревнувал колегата си?
– Едва ли, въпреки че и той съвсем откровено очакваше покана. Олег Борисов участваше в много от спектаклите на МХАТ, които бяха разпродадени предварително с месеци напред. Олег Ефремов нямаше как да отмени представленията. Когато всичко беше готово, с моя оператор Мирчо Борисов – бях го извикал в Щутгарт за малки продукции, защото човек винаги трябва да помага на ближния си, пуснахме касетата по пощата. Преди да стигнем до съответното гише обаче, видях на пода банкнота от 100 марки – много сериозна сума. Обиколихме цялата поща в издирване на собственика им. Един от служителите отсече: „Изчакайте, господине, ако до половин час никой не дойде, 100-те марки са ваши“. Месец по-късно бях на снимки в балета на Щутгарт, когато жена ме намери по телефона и ми поръча да седна, тъй като има новина – Гулиелмо Бираги, директорът на фестивала във Венеция, звъннал вкъщи, за да каже, че иска „Единственият свидетел“ за конкурса. Коленете ми омекнаха. Когато му върнах обаждането, той три пъти ме запита дали „Единственият свидетел“ наистина е дебютът ми в пълнометражното кино. Беше избран с още 19 заглавия от 2000 кандидати.

– Защо, според вас, този сюжет за инцидент в българския градски транспорт, при който доброто се противопоставя на безсърдечието, е грабнал интереса на европейците?
– Моите истории са за хора и общества без конкретна география. Малко преди да обявят наградите, разбрах, че журито, в което бяха Жил Жакоб, Кира Муратова, Омар Шариф, до последно се е колебаело между два филма, на които да присъди гран при – „Единственият свидетел“ и „Ангелът на моята маса“ на Джейн Кемпиън. В крайна сметка председателят на оценяващите, световният романист, драматург и есеист Гор Видал, е казал тежката си дума в полза на друг писател – Том Стопард. И „Златният лъв“ отиде при „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“. В никакъв случай не се оплаквам – не знам някой друг филм да има три статуетки от състезанието във Венеция. Кой може да се похвали, че е бил в конкуренция с Маргарете фон Трота и Джеймс Айвъри, а неговият актьор е спечелил „Купа Волпи“, побеждавайки Пол Нюман, Робърт де Ниро, Дъстин Хофман, Кевин Спейси, Дензъл Уошингтън, Гари Олдман, Тим Рот. Сред тези, които ме поздравиха, бяха Фелини, Джулиета Мазина, Мишел Пиколи, а Робърт де Ниро напразно се опитваше да открие Олег Борисов, за да се запознае с него. Мартин Скорсезе ме прегърна и ми написа адреса и личния си телефон. За съжаление, в Ню Йорк се разминахме няколко пъти.

– Занесохте ли купата „Волпи“ на Олег Борисов в Москва?
– О, разбира се, човек трябва да е коректен – наградите винаги са общо постижение, в киното никой не успява сам. Пренасянето на това уникално произведение на ювелирното изкуство от злато, сребро, платина и малахит – първо от Венеция до Щутгарт, после от Щутгарт до Москва, също беше вълнуващо. Тогава беше едно друго време – много повече хора се интересуваха от кино и въобще от изкуството. Полицаите и митничарите разглеждаха купа „Волпи“ с огромен интерес, бяха гледали репортажи от Венеция. На международното летище в Шереметиево вече знаеха, че е за Олег Борисов.

– От Венеция започва следващото ви международно приключение в голямото кино.
– След официалната церемония по награждаването Карл Баумгартнер, един от създателите на прочутата европейска кино компания „Пандора филм“, ми предложи да работим заедно. В онзи период той и съдружникът му Райнхард Брундиг разпространяваха творби на Андрей Тарковски, на Джим Джармуш, Аки Каурисмаки. Но за първи път щяха да бъдат продуценти – на моя филм „Голгота“. По-късно продължиха с Емир Кустурица – направиха с него „Ъндърграунд” и „Черна котка, бял котарак“. За „Голгота“ получих субсидии от Германия, Италия и други европейски фондове за кино. Но трябваше да ги изразходя там, откъдето идваха сумите – най-вече в Щутгарт. 24 месеца ми трябваха, за да пренасоча финансирането. Целта ми беше да похарча в България всичките пари, които бях успял да намеря в Европа. По това време у нас беше пълна разруха, хората бяха без работа, колегите ми нямаха почти никакви възможности за производство на филми.

– В „Голгота“ е последната роля на Петър Слабаков. Как работихте с него?
– И с него, и с Катя Паскалева, и с Ицхак Финци, и с Руси Чанев се разбирахме с две думи. Никакви излишества, никакво многословие. С личности като тях се работи уютно и приятно, те са виртуозни професионалисти. Героят на Ицко Финци във филма е ням, но това не му пречи да общува пълноценно с другите персонажи. Ицко го извая до последния детайл, висш пилотаж. Снимките бяха много тежки – дълги, протяжни кадри, понякога непоносими за актьорите. В бивши казарми от времето на Фердинанд, в зарязани промишлени зони, в изоставени къщи, насред нощни граждански походи на свещи заради режима на тока. Версията на „Голгота“ за студийните кина се завъртя и в Европа, там те все още съществуват – само за хора, които обичат филми извън комерса. Изкуството няма националност.

– Какво си говорехте с Павел Вежинов, докато обсъждахте вашия проект по мотиви от неговия роман „Бариерата“?
– Бях младо момче, току-що завършило ВИТИЗ, но ме сполетя голям късмет – невероятният интелектуалец Павел Вежинов започна да ме кани на чай. Седяхме на неговия балкон на „Оборище“ и обсъждахме нещата от живота, сред които беше и поведението на любимата му гугутка. Разговаряхме за книги, за кино – вече бях правил късометражен филм по разказа му „На спирката“. Носеше му се славата на много интровертен човек, който се среща с малко хора, предпочитайки да остане в своя затворен свят, но с мен беше истински сърдечен. По това време в София вече вървеше чудесният филм на Христо Христов „Бариерата“. В моята версия – „Инкогнита“, исках главният герой да надскочи себе си в тази драма на вечните въпроси: къде се намираш, какво представляваш, какво означава да си популярен, как се стига върха, каква е цената на приземяването. Жена ми пък написа либрето по „Бариерата“ за „Арабеск“.

– Какви бяха емоциите на терен, когато дойде времето да започнете „Инкогнита“?
– След първия снимачен ден Стефан Данаилов се прибрал вкъщи и от вратата извикал на жена си: „Маро, ма, това е кино, истинско кино“. Разказа ми го Мария Данаилова, с която много се уважавахме. Ламбо беше толкова нахъсен, толкова беше потънал в образа си, че в една от финалните сцени чувствата на героя му избиха в сълзи – не че аз му бях поръчал да се разплаче. А на Наум Шопов буквално му вдъхнахме нова енергия. Той играеше професор – аскет с офицерски вид, подреден и с дисциплина. Изразителен, убедителен, естествен. Големият актьор е този, който не играе – той е роден с таланта си, с излъчването си. Уви, Наум за последен път доказа високата си класа. В паузите избягваше всякакви излишни приказки, дистанцираше се от битовизмите. Болестта вече си казваше думата. Бях сигурен, че му е трудно чисто физически, но той по никакъв начин не го показа. Събра може би последните си сили. Георги Стайков също имаше тежка задача. „Инкогнита“ беше заснет по класическия начин – на лента, тя носи друга органика. Киното не е телевизия. Не че подценявам цифровата продукция или сериалите, но съм човек на XX век.

Живеем във време без правила и религия

Новият сценарий на Пандурски „Островът на клоуните“ е вдъхновен от творби на Достоевски

„Островът на клоуните“ – така се казва най-новият сценарий на Михаил Пандурски, който е провокиран от две произведения на великия Достоевски. Като всеки познавач и ценител на европейското културно-историческо наследство, режисьорът винаги търси пресечните ракурси между философията на класиците и актуалните дебати.
„Коментирам послания на Достоевски, но филмът ще бъде абсолютно съвременен. В него ще има от всичко в сложното ни вселенско живеене. Времето ни е много рисковано, дори не знаем какво се случва. В моята история хората са изолирани, но не се знае дали действително е така или само си го мислят. Темите са ясни – къде сме, какво си въобразяваме, в какво сме сигурни, защо вярваме, че сме вън от опасностите. Над всичко е конформизмът. Той е много силен в XXI век. В предишните столетия го е имало, но правилата, регламентът и религията са доминирали. Днес няма никакъв регламент, религията почти не съществува, хората живеят в привидно задоволен свят“, споделя Михаил Пандурски.

Снимките предстоят, въпреки че ситуацията в киното е сложна и отдавна никой не говори за срокове. „Живеем в различна драматургия – продуцентите вече не са и меценати, както преди няколко десетилетия. Първо изчисляват какво ще спечелят, комерсиалните проекти са водещите. А моето кино е фестивално, то не притеснява зрителя – прилича на картина, в която всеки сам се опитва да влезе, а не да бъде вкаран, примерно, от специалните ефекти“, казва Пандурски.

Самият той е непоправим почитател на филмите от 50-те години, на шедьоврите в черно-бялото кино, на неореализма, на руските образци в седмото изкуство. „В немската, френската и другите европейски телевизии дигитализираха продукциите, заснети на 35-милиметрови камери. Просто дадоха нов живот на киното, постигайки брилянтност на визията. Тъжно е, че това не може да се случи в България – имаме толкова качествени продукции, които на дигитален носител ще бъдат възродени и преосмислени“, категоричен е режисьорът.