Свиждане с Джулиан Асанж

Делото срещу разобличителя от “Уикилийкс” Джулиан Асанж навлиза в решаващ момент, тъй като последното обжалване срещу екстрадирането му в САЩ ще бъде на 20-21 февруари т. г. Ако екстрадирането бъде потвърдено, Асанж е застрашен да получи американска присъда от 175 години затвор.

Наближавщото решително дело е повод за активизиране на усилията на правозащитни и журналистически организации по цял свят в подкрепа на Асанж. СБЖ също подготвя своя проява по този повод.

Предлагаме тук препечтка от българското издание на “Монд Дипломатик” с репортаж на журналиста и писателя Чарлз Глас* за негова среща с Джулиан Асанж в строго охранявания затвор “Белмарш” край Лондон, където разобличителят от “Уикилийкс” е поставен в крайно тежки условия от ареста му преди пет години досега.

………………………

ЧАСЪТ е 14:30 ч., сряда, 13 декември. Джулиан Асанж влиза в зоната за посетители на затвора за максимална сигурност „Белмарш“ в Югоизточен Лондон. Със своите метър и осемдесет височина, бялата си грива и добре подстригана брада, разобличителят, основател на „Уикилийкс“, се откроява в средата на колоната от затворници. Присвил очи, той се оглежда из стаята, търсейки познато лице сред тълпата от съпруги, сестри, синове и бащи на затворници. Чакам го на мястото, което ми беше посочено – точка D-3, островче сред около четиридесет подобни, състоящо се от малка масичка за кафе и три тапицирани стола, два сини и един червен, завинтени в пода, напомнящ баскетболно игрище. Очите ни се срещат, пристъпваме напред и се прегръщаме. От шест години не сме се виждали. Не мога да се сдържа и промълвям: „Много си блед“. С дяволита усмивка, която познавам добре, той отговаря: „Нарича се затворническа бледност“.

Откакто потърси убежище в малкото посолство на Еквадор в Лондон през юни 2012 г. Джулиан не е бил навън, с изключение на минутата, когато полицията го хвърли в микробуса си. Тук, където е затворен от 11 април 2019 г., не му е позволено да види открито небе. Заключен е в килията си двадесет и три часа в денонощието, а през единствения час за „разходка“ е между четири стени, под зоркия поглед на пазачите.

Процедурата по вписване на личните ми данни и мерките за сигурност започват от Центъра за посетители, едноетажна сграда, отделена от затвора, мрачна като столова от 50-те години на миналия век в картина на Едуард Хопър: скромни маси, стари столове, мътна светлина, редици остъклени шкафове покрай стените. Една любезна дама ме съветва да отида да пия кафе, тъй като съм подранил. Насочвам се към място, наподобяващо кухненски бокс, където един човек залива разтворимо кафе с вряла вода.

Двадесет минути по-късно вратата към съседния офис се отваря и чакащите за пропуск се подреждат на опашка. Три униформени служителки седят зад високо гише. Когато казвам името си, жената насреща проверява в компютъра: „За г-н Асандж ли сте?“ Учтива, почти любезна, тя взема отпечатъци от двата ми показалеца и ми посочва да гледам в камерата, монтирана над главите ни за снимката.

Забелязвайки трите книги, които възнамерявам да дам на Джулиан, тя ме насочва към съседката си, на която да ги представя. Освен последното ми есе, „Войниците не полудяват“ – историята на една психиатрична болница за офицери, изпаднали в шок през Първата световна война, бях донесъл новия роман на Себастиан Фолкс Седмият син, а също и Пегас: историята на най-опасния шпионски софтуер в света, разследване на Лоран Ришар и Сандрин Риго. Проверяващата открива посвещението за Асандж, което съм написал на заглавната страница на книгата си и заявява, че е невъзможно да му го дам. „Това пък защо?“ – въпрос, който не трябва да се задава в затвор. Отговор: книгите, предназначени за затворници, не трябва да съдържат какъвто и да е надпис. Протестирам: това не е таен код, а само подписът ми върху книга, която съм написал. Това не променя нищо. Такъв е правилникът. Праща ме да изчакам в кафенето, докато провери положението за другите две книги.

Междувременно опашката от посетители е набъбнала. Новопристигналите са предимно жени, някои с бебета или малки деца. Скоро служителката ме извиква, за да ми каже, че Асандж не може да получи никакви книги, докато не извади предишните от килията си. Защо? „Опасност от пожар“, отговаря тя с цялата си сериозност.

Получавам пропуск, значка с надпис „Белмарш, затвор на Н[егово] В[еличество] – социален посетител 2199“ около врата ми, поставям отказаните книги и съдържанието на джобовете ми в касетка, задържам само малко пари в брой, разрешените 25 паунда (29 евро), за да мога да купя нещо за хапване вътре. След това се присъединявам към колоната посетители и пресичаме двора, за да стигнем до сградата на затвора. Едва след повторна проверка с претърсване, минаване през рентгена и подушване от красив голдън ретривър, обучен да надушва наркотици, най-накрая влизаме в залата, в която се провеждат посещенията.

И ето ни седнали един срещу друг, Джулиан – на единия от двата сини стола, аз – на червения, под погледа на камерите, скрити в стъклени глобуси на тавана. Не съм съвсем сигурен как да започна разговора, питам го дали би искал да пие или да хапне нещо, сочейки към малкия снек-бар малко по-нататък. Иска ли да дойде с мен, за да избере сам каквото предпочита? Невъзможно, казва ми той. Забранено е. Отивам да изпълня поръчката му – два горещи шоколада, сандвич със сирене и кисели краставички, „Сникърс“ и се нареждам на опашката пред щанда на доброволците от „Самаряните от Бексли и Дартфорд“. Сандвичите свършиха, обявява човекът зад тезгяха. Мога да избирам между различни боклуци: чипс, шоколадови блокчета, сода, мъфини…

Когато се връщам с таблата до масата ни, забелязвам, че Джулиан си е сменил мястото. Сините столове са за посетителите и пазачът му е наредил да седне там, където трябва. Питам го защо тук има само нездравословна храна. Той се усмихва: ако можеш само да видиш каква е храната в затвора за 2 паунда на ден на затворник! Овесена каша за закуска, бистра супа за обяд и почти нищо друго за вечеря.

Джулиан мислел, че в затвора всички се хранят заедно на дълги маси, както по филмите. В „Белмарш“ пазачите пъхват храната в килията и затворниците се хранят в самота. При тези условия е трудно да се сприятелиш с някого. Като се изключи един стар човек, който е прекарал вече седем години зад решетките, Джулиан, с неговите четири години и половина престой, е най-дълголетният затворник. Разказва ми за многобройните самоубийства, включително едно от предната вечер.

Извинявам се, че не съм му донесъл книги: казаха ми, че е надхвърлил лимита си. Развеселен, той обяснява в какво се състои историята. През първите няколко месеца са му били разрешени около дузина книги. След това таванът се покачил до петнадесет. Той продължил да иска още. Колко е достигнал до днес? „Двеста тридесет и две“. Мой ред е да се усмихна.

А какво се случи с трудно спечеленото радио от първата му година в затвора? Все още го има, но вече не работи: щепселът е счупен. Според правилата всеки задържан има право на радиоприемник, закупен от магазина на затвора, но ръководството твърди, че няма наличен за Асандж. Когато чух това, му изпратих радиоприемник, който ми беше върнат, а след това книга, описваща как да си направим радио, която също ми беше върната. След няколко месеца се обадих за помощ на един от най-известните бивши британски заложници на „Хизбула“. Той публично беше заявил, че възможността да слуша BBC по радиостанцията, предоставена от похитителите му, го е спасила от полудяване. Помолих го да пише на директора на затвора. Ще изглежда много зле, ако пресата разкрие, че „Белмарш“ лишава Асандж от тази малка привилегия, която дори „Хизбула“ не е отказала на заложниците си. И така Джулиан в крайна сметка получи радиото си. Би ли искал да настоявам администрацията да го поправи? – Не, каза той, това ще му докара допълнителни неприятности.

Но всъщност как успява да остане в крак с времето, този, на когото никога не е липсвала информация? – В затвора му позволяват да чете печатни статии, а и приятели му пишат. Когато отбелязвам, че с войните в Украйна и Газа времето е подходящо за нови разкрития на „Уикилийкс“, Джулиан става мрачен. За съжаление, неговата организация вече няма същата способност, както преди, да разкрива военни престъпления и корупционни скандали. Липсата на финансиране, собственото му лишаване от свобода и надзорът от страна на правителството на САЩ обезкуражават евентуалните разобличители. И се притеснява, че другите медии нямат желание да поемат инициативата.

„Белмарш“, за разлика от много други затвори, не предлага програми за обучение или групови дейности, като музика, спорт или издаване на вътрешно списание. Въпреки че приблизително 700 затворници са в предварителен арест в очакване на съдебен процес или на решение по обжалването си, те са подложени на строг наказателен режим. Това е така, защото попадат в категория А – хора, обвинени в тероризъм, убийство или сексуално насилие, които „представляват най-сериозната заплаха за населението, силите за сигурност на полицията или националната сигурност“.

Часът за посещение е към своя край. Изправяме се и се прегръщаме. Затворниците остават седнали на местата си, докато семействата се отправят към изхода. След малко ще бъда на свобода навън; той ще се върне в килията си. Извън подобни редки посещения, всичките му дни са едни и същи: на тясно, в самота, с книгите и спомените – и надеждата за успешен резултат от последното му обжалване срещу екстрадицията и доживотния затвор в САЩ.

На 20 и 21 февруари 2024 г. Върховният съд на Обединеното кралство ще реши дали Джулиан Асандж все още има право да обжалва, или ще бъде незабавно екстрадиран в Съединените щати, където го грозят до 175 години затвор, съгласно Закона за борба с шпионажа, за разкриването на военни престъпления, извършени от САЩ по време на конфликтите в Афганистан и Ирак.

……………………………

* Чарлс Глас е писател, журналист, радиоводещ и редактор, с насоченост по конфликтите в Близкия изток, Африка и Европа. Тази статия е публикувана за първи път от The Nation (2 януари 2024 г.)