Св. Александър Невски – Враг №1 на евроатлантическата селищна система
Особено им пречи Освобождението на България, Възкресението българско, за което всеки ден загиват по 365 руски войници, офицери, генерали, лекари, медицински сестри, санитари, мужици и благородници. По 365 на ден! Над 130 000 жертви! За нас загиват те, за нас!
1.
„Миризлив руски ботуш“
Откак русофобците окасапиха Съветската армия (паметника, не армията), един враг им остана. Храм „Св. Александър Невски“. Патриаршеската катедрала. Главният Храм на православна България.
Един свежо произведен академик се произнесе по темата, колкото да стане за резил и да се вчисли в сектата на патологичните русофобци и деконструктори на историята, които денонощно громят Русия, ловят кремльовски шпиони, водят херойски битки с паметници и пренаписват учебници – така доказват своята „европейскост“.
И мишкуват в олтара на народната памет, щото не им харесва българската история, пречи им тая величава и страховита история с нейните свещени скрижали, изсечени „в тържествованье и страданье“. Особено им пречи Освобождението на България, Възкресението българско, за което всеки ден загиват по 365 руски войници, офицери, генерали, лекари, медицински сестри, санитари, мужици и благородници. По 365 на ден! Над 130 000 жертви! За нас загиват те, за нас!
Този факт е точно толкова непоносим за русофобците, колкото и червеното знаме над Райхстага. Затова търсят реванш и ревизия – и за Втората световна война, и за Руско-турската освободителна война. Те искрено страдаят и за победения нацизъм, и за победената Османската империя. Ех, ако не беше станало тъй, друго щеше да е, ама на! Мъка, драги читатели, мъка!
За истеричавите русофобци Храмът е „срамен символ на мрачното руско робство“; убежище на рашисти, путинисти, четирихилядници, врагове на евроатлантизма и тути кванти; леговище на „всемирното зло“; „възхвала на източните варвари“; „тежка стъпка на руския империализъм“; „миризлив руски ботуш“ и т.н., и прочее…
И кой ни причини тая мъка, вопият русофобците?
Ето кой:
„Кое е словото, което трябва най-първо да се чуе от тази трибуна? Първото слово от тази трибуна трябва да бъде словото на признателност към великия руски народ!”, казва депутатът Марко Балабанов на 10 февруари 1879 г. при откриването на Учредителното народно събрание.
На 13 април 1879 г. Петко Каравелов предлага да бъде съграден храм, посветен на св. Александър Невски и на руските воини, загинали за нашето Освобождение. И всички депутати в Учредителното народно събрание (229 на брой, сред които 13 турци) приемат предложението с оглушителни аплодисменти и възторжени възгласи. На 16 април е приета Търновската конституция. На 17 април депутатите избират с акламации 22-годишния Александър I Батенберг за български княз.
Ентусиазмът е всеобщ, атмосферата – еуфорична, енергията – неудържима, чувствата – пламенни, мигът – величествен.
Днес няма величествени мигове. Има срамотни деяния.
„Синя София“ възжела площад „Св. Александър Невски“ да бъде прекръстен на „Св. Иван Рилски“. „И храмът, и храмът!“, добави академикът и даже историк и даде своя академичен принос в поредната разрушителна мисия за българската история и памет. Да противопоставиш св. Иван Рилски на св. Александър Невски е като да противопоставиш 3 март на 24 май. Същата тъпа, лукава интрига.
За 6 минути и 40 секунди по БНР академикът и даже историк демонстрира своята политкоректност. Сякаш рапортуваше някому. И обяви св. Александър Невски (1221-1263), княз Новгородски, Киевски и Владимирски за случаен светец със съмнителен морален образ, мюсюлманин и убиец.
Из кратката „академична“ лекция по БНР:
– „Има доста исторически податки, че [Александър Невски] е приел мюсюлманството“. Никакви „податки“ няма, нито преки, нито косвени, няма никакви исторически извори, документи и доказателства – съвсем. Една сламка няма, за която да се хване такова бездарно твърдение.
Ревностен православен воин и дипломат, благоверният княз не само не е приемал исляма, той приема монашеско пострижение и напуска тоя свят на 42 години като схимонах Алексий.
– „За нас той е случаен светец, той е светец-покровител на руския император Александър Втори“. За кои „нас“? Кои са тези „нас“?
И тъй, патриаршеската катедрала носи името на някакъв „случаен светец“, при това чужд нам! Но щом светецът е „случаен“, то и покровителстваният от него Цар Освободител е някак случаен и бидейки тъй случаен случайно, по невнимание освободил България от турско робство, обаче, ето на, стърчи тоя случаен Император сред София, на кон стърчи, и се пули заканително в прозорците на парламента наш!
И за да е падението по-изразително, академикът добавя, че св. Александър Невски няма „смислово значение“ за българския народ. Ерго, Освобождението на България няма никакво смислово значение за българския народ, то е несмислено, дори зловредно. Ами да!
Карали сме си ние един петвековен рахатлък под отровната сянка на падишаха, обаче Русия взела, че се надовлякла и ни развалила рахатлъка, и ни поробила, и никаква освободителка не ни е тая проклета Русия, а черна поробителка и душманка, тя е причината за всичките ни злощастия, поради което трябва да бъде низвергната из българската история съвсем и навсегда, а тая пасмина скобелевци, дондуковци, графигнатиевци и прочее да бъде предадена на пълно забвение, наместо техните презрени имена да грозят нашите евроатлантически улици и площади, щото ни дискредитират пред нашите мили, обични евроатлантически съюзници… Тъй излиза.
И понеже нашите русофобци все ги тегли към 500-годишното благоденствие, напомням, че по онова дивно време улица „Граф Игнатиев“ се е наричала „Кадън сокаги“. Демек „Кадънсокак“, ама по-така.
– „Допълнителен въпрос е доколко Александър Невски е светец. В последните години в историческия печат на Русия масово се доказват идеи, че неговият морален образ по никакъв начин не е на светец“. Какво значи „исторически печат“ – научни изследвания, студии, книги? При това „исторически печат“, който бил „доказвал идеи“ и то „масово“ ги бил доказвал? Какви „идеи“? И кой ги „доказва“? И как ги „доказва“? И кой определя „доколко“ един светец е светец? И „доколко“ не е? И кой, за Бога е канонизирал този случаен и даже фалшив светец със съмнителен морален образ? Ленин, Сталин, Путин, КПСС, НКВД, КГБ? Кой?!
Ето кой:
Още в края на XIII в. е написано първото житие на Александър Невски. През 1547 г. предстоятелят на Руската православна църква – св. Макарий, митрополит Московски свиква специален Събор. Денят е 26 февруари, Неделя православна, първата неделя на Великия пост. Месец по-рано е прогласено Руското царство. На този събор Александър Невски е канонизиран. В Деянията на Събора е отбелязано специално, че неговата канонизация се е състояла „со всяцем испытанием о чудесех“, т.е. – с пълно изследване на чудесата.
Драги академик и даже историк! Светостта не е случайност! Няма „случайни светци“! Но има случайни академици.
3.
Цар Калоян и Александър Невски
Според академика Александър Невски станал популярен заради репликата „Който с меч дойде при нас, от меч ще загине“ във филма на Сергей Айзенщайн. Недостижим е Айзенщайн, но най-известната фраза на св. Александър Невски не е реплика от филм и гласи: „Не в силата е Бог, а в правдата!“. Тези думи той произнася преди да разгроми шведите при река Нева през 1240 г. А през 1242 г. ще разгроми тевтонските рицари при Чудското езеро.
Що дирят, прочее, тези католически рицари по руските земи? Как какво? Имат специална мисия – изпратени са от папата римски да цивилизоват дивите православни варвари! Язък им за мисията!
И тук стигаме до главния „проблем“ и на светеца, и на Храма.
„Сините софиянци“ и други демократични мислители формулират този „проблем“ така:
„Александър Невски, като победител в битките при река Нева и на Чудското езеро срещу католическите военни части на шведите и тевтонците, олицетворява руската идентичност като борба на източното християнство срещу влиянието на западното християнство“.
Сиреч, и светецът, и Храмът утвърждават „превъзходството на Изтока“, олицетворявано от победите на Александър Невски над западните рицари, обобщават демократичните мислители.
Западните рицари са ясно назовани – „католическите военни части“. Но не и техните победители – православните воини на Александър Невски са „Изтокът“. За това иде реч.
Войната срещу Храма е не само война срещу българската история и памет, срещу Освобождението и Освободителите на България – война, която принизява един чутовен подвиг и се подгавря с Възкресението българско подир 500 години робство. Войната срещу Храма е част от войната срещу Православието, срещу Православната цивилизация. Титанична е тази война, хилядолетна.
Поради което името на Храма трябва да бъде заличено.
Ето, американско-вартоломеевското прокси „пцу“ (т.нар. Православна църква на Украйна) реши „проблема“ радикално и дръзновено – изхвърли св. Александър Невски от църковния календар. За сведение – решенията на разколниците са без стойност, те са нищожни.
Голям грях има св. Александър Невски. Още в 1240-1242 година се изявил като враг на евроатлантизма, нарушил евроатлантическото единство и презрял евроатлантическата солидарност. И вместо да посрещне като скъпи гости западните рицари, дошли да го цивилизоват най-безкористно и любезно, какво прави той? Прас по главата с меча! Вместо да легне и да мре! Същото дълбоко неуважение към цивилизационната мисия на демократичния Запад наблюдаваме в цялата история на Русия. Достатъчно е да напомним безрадостната съдба на великите цивилизатори Наполеон и Хитлер. Ето защо св. Александър Невски е враг №1 на евроатлантическата селищна система.
Обаче! И ние, българите имаме сериозен проблем. Много по-сериозен. Да, да! Още преди св. Александър Невски да се роди, цар Калоян сразява католическите рицари през 1204 година! Преди 820 години ги сразява! Ай, какъв срам! Какъв позор! Какво грозно предателство към евроатлантизма! Бива ли тъй?! И какво да го правим сега тоя цар Калоян? Ами да го низвергнем от българската история! Тутакси и немедленно! Докога ще го търпим, питам аз!
Из историята на Храма
На 19 февруари (3 март) 1882 г. е положен основния камък. В основите на Храма са вградени два текста, посветени на събитията, „които изведоха из порабощение и тъмнина в свобода и светлина злополучений дотогава български народ”.
22 години Храмът съществува само като основен камък, ограден със стобор. Зад стобора не се случва нищо. За разлика от политическия живот, където вилнеят диви страсти.
На 30 март 1904 г. пристига проф. Александър Никанорович Померанцев, ректор на Императорската художествена академия.
Строежът започва.
В Рисувалното училище е организирано строително бюро – трима архитекти (Померанцев, Смирнов и Яковлев), двама надзиратели и един писар. Храмът е надлъжна базилика – традиционна за българските земи, камбанарията е висока 51 м., кубатурата – 86 000 куб. м., застроената площ – 3 160 кв.м., побира 5 000 богомолци. При строежа е монтиран първия асансьор в България. Всички фирми и майстори са избирани с конкурс.
Храмът е благоукрасен с 82 кавалетни икони, 312 фрески (65 сцени и 247 изображения на светци, великомъченици и апостоли) и 12 мозаечни пана. Тази колосална работа е дело на 32 руски и 16 български художници.
Камбаните са 12 и тежат общо 24 тона (най-голямата е 12 т., най-малката – 10 кг.). Отлети са в камбанолеярната на Павел Николаевич Финляндский от Първа московска гилдия. За първи път 12-тонната камбана ще огласи София на 13 март 1913 г., за да възвести победата при Одрин.
1912 г. Строежът завършва 30 години след полагането на основния камък, включва 185 операции и струва рекордните 5 милиона златни лева.
Планирано е Храмът да бъде осветен на 2 август 1912 г. Но започва Балканската война, последвана от Междусъюзническата и Първата световна.
И ето го моментът, който вдъхновява днешните русофоби, обзети от манията да сменят името на Храма.
5.
Русофобите като възродители
На 14 октомври 1915 г. руската флота бомбардира Варна. Фердинанд е възмутен. Плеснал се той по венценосното чело – току-що е открил, че от два месеца България е във война с Русия. И в отговор на „руското вероломство”, Фердинанд притиска премиера Васил Радославов позорното руско име на Храма да бъде премахнато.
Св. Синод е категорично против.
На 19 октомври, сред нощите, кабинетът решава – „Да се смени името на катедралния храм в столицата”. На 4 март 1916 г. парламентът „преименува” св. Александър Невски на св.св. Кирил и Методий…
„Преименуването” навлича каноничен хаос. На мястото на св. Александър Невски (централен иконостас) Иван Мърквичка трябва да нарисува св. Кирил; Антон Митов трябва да изпише св. Методий, който да замени св. Йоан Кръстител; Асен Белковски трябва да нарисува св. Йоан Рилски, който пък да бъде монтиран на мястото на св. Методий, зографисан от Мърквичка…
Този „възродителен процес” не минава безнаказано. Година по-късно силно земетресение разтърсва София, арките и сводовете на храма се пропукват, дълбоки цепнатини набраздяват фреските „Връщане от Голгота” и „Рождество Христово”.
Кабинетът пада, Фердинанд абдикира, Св. Синод и младия цар Борис ІІІ настояват името на храма да бъде върнато и на 4 март 1920 г. парламентът отменя своето предишно решение. Иконите се завръщат по местата си.
А сега си представете какво ще стане, ако тръгнат пак да преименуват Храма. Само предупреждавам.
Из историята на Храма. Освещаване.
Храмът остава неосветен до 1924 г. Заради политически игри и прищевки в най-голямата катедрала на Балканите няма богослужение цели 12 години.
Храмът е осветен преди 100 години, през септември 1924 т.
„В петък, събота и неделя – на 12, 13 и 14 септемврий т.г. ще се извърши в престолния град освещаването на народния храм паметник „Св. Александър Невски”… Поканват се господа столичаните да украсят домовете и заведенията си с народни знамена и декорации. София 11 септемврий 1924 г. Кметството”.
Най-сетне мълчаливият Храм отваря двери – величествен, бляскав, пищен, изпълнен с тайнства, надежди и вяра.
София е в гирлянди и знамена. На специална схема е отбелязано мястото на всекиго – от царя до придворните дами и от генералите до последния войник. Тук са и всички министри, премиерът Александър Цанков, дипломатическият корпус, опълченци със Самарското знаме, руски ветерани, хоровете на Добри Христов и на софийската семинария.
На 12 септември 1924 г. е осветен централния престол, посветен на св. Александър Невски. На 13 септември – северния престол, посветен на св.св. Кирил и Методий. На 14 септември – южния престол, посветен на св. Княз Борис І Покръстител.
Освещаването е извършено от пловдивския митрополит Максим (съратник на Васил Левски и член на революционния комитет в Троян) в съслужение с архиепископ Анастасий Кишиневски, 8 български митрополити, епископи и архимандрити, 10 икономи и протойереи и 7 дякони.
7.
Тук не е Украйна!
От идеята за Храм до неговото освещаване ще минат 45 години, 4 войни, 2 национални катастрофи, 2 въстания, 2 преврата, 2 земетресения, 42 правителства, 26 парламента, Съединението и Независимостта. Един премиер ще бъде посечен, втори – прострелян, трети – обезглавен. Политиката ще се изроди в кървави репресии, хладнокръвен терор и средновековни жестокости.
Строежът на Храма ще спира при всеки преврат, всяка война и всяко русофобско правителство. Ще стане заложник на болнави амбиции и политически безумства с всичката им разрушителна мощ.
И днес Храмът е кост в гърлото на едни маниакални персонажи, които в своята патологична русофобия и безпросветност, разделят и противопоставят и човеците на земята, и светците на небето. Сквернят олтара на народната памет и в небесния олтар ровичкат.
И извършват грях непростим – посягат на Символа на вярата, на непрекъсваемото общение между човека и Бога, между земната и небесната Църква, която е Една в своята цялост, в своята Вселенска Съборност. Защото земната прослава на светците, просияли в Светото Православие, е само потвърждение на това, което е вече известно на Бога и на народа. Господ ги е прославил в небесата, ние ги прославяме на земята. Може ли някой да промени това, което е вече известно на Бога?!
Няма как да бъде променено името на Храма. Защото е грубо нарушение на канона. Защото Храмът е осветен с това име и посветен на този светец. Защото е Храм всенароден. Защото е съграден в знак на признателност към руските воини, загинали за Освобождението на България. Защото име на храм не се сменя заради политически бесове.
Защото Храмът олицетворява избавлението на българския народ, „попаднал под двойно робство, политическо и духовно, подвъргнат на тежки и безпримерни изпитания от немилостиви и жестокосърдечни вражески сили, които се стремяха едни да отнемат съвършено народностното му съзнание, други да отнемат езика му и да го претопят в друга народност, трети пък да го отклонят от святото Христово православно учение”.
Защото Храмът е нашата почит към онези, „които изведоха из порабощение и тъмнина в свобода и светлина злополучений дотогава български народ”. Техните сенки са вградени в основите на Храма.
Какво следва, ако Храмът бъде прекръстен въпреки канона? Изображенията на св. Александър Невски ще бъдат премахнати; частичката от неговите свети мощи ще бъде заточена в някой килер; паметните плочи при входа ще бъдат потрошени и изхвърлени на бунището.
И главно:
Божествената Света литургия ще бъде надлежно фризирана и окастрена, и никога вече – never more! – във Великия вход няма да звучи този възглас: „Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения Отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем!”.
„За вярата и Освобождението на нашето Отечество“.
Този възглас отеква във всеки български храм повече от век. Няма да отеква. Това е целта. Забвение.
Ето така, безпаметни и лоботомирани, бездушни и бездуховни ще станем сущи евроатлантици и ще се впишем – най-сетне! – в цивилизования свят!
Обаче!
Има един проблем.
Тук не е Украйна.
Тук е България!