Срамно лицемерие
Само като срамна мога да определя липсата на обществена реакция и жестове на съпричастие към хората, страдащи недалеч от България – в Нагорни Карабах (Нагорнокарабахска република) или Арцах. На 19 септември 2023 г. поредната „военна операция” на азербайджанската армия окончателно сломи съпротивата на многократно по-слабите сили на непризнатата международно, но обявена след референдум от декември 1991 г. Нагорнокарабахска република (Арцах).
Конфликтът е много стар – още от създаването на Азербайджан и Армения през 20-те години на ХХ в., но няма никакво съмнение, че в Нагорни Карабах преобладава арменското население (94 % през 20-те години). От 1923 г. областта е автономна в рамките на Азербайджан, докато двете държави са част от Съветския съюз.
През 1988 г. с началото на разпадане на Съветския съюз конфликтът между арменци и азери в Нагорни Карабах се разгаря, предизвиква взаимни атаки на двете етнически групи, въоръжени действия и блокада на Нагорни Карабах от Азербайджан (1990 – 1992), създала хуманитарна катастрофа. ООН и ЕС съдействат за постигане на споразумението от май 1994 г. в Минск с участието на Франция, Русия и САЩ. Тази Минска група обаче се оказва също толкова ефективна, колкото беше и другата Минска група в опитите да реши конфликта в Източна Украйна.
Пограничните военни сблъсъци периодично се разгарят през 2012, 2014, 2016, 2020 г., като в тях Азербайджан се възползва не само от своята несъмнено по-голяма военна и икономическа мощ, но и от подкрепата на Турция. Последната военна операция от 2020 г. на практика връща контрола на Азербайджан над областта, но по-голямата част от арменското население тогава остава по домовете си, разчитайки на международната защита, реализирана чрез неголемия руски миротворчески корпус.
Само че както често става в региона, примирието и опитът да се установят мирни отношения между двете общности е използван не за друго, а за подготовка на по-силната страна (Азербайджан) за окончателно решаване на спора в своя полза. От декември 2022 г. Азербайджан блокира Лачинския коридор, единствената връзка на Нагорни Карабах (Арцах) с Армения, откъдето получава храни, стоки и електричество. Резултатът е отново хуманитарна катастрофа.
И логично се стигна до еднодневната въоръжена атака на азербайджанската армия на 19/20 септември т.г. за окончателно подчиняване на района. Резултатът е начала на етническо прочистване на района, както показва новата бежанска вълна, която само за няколко дни достигна 26 хиляди от общо около 120 хил. арменци в Арцах. Те нямат никакво основание да вярват в обещанията на азербайджанските власти, че ще спазват правата им, тъй като от години са подложени на изтощение, липса на електричество и снабдяване – накратко на глад.
Това е тъжният резултат на още един етнически конфликт: нищо не остана от продължилото почти век самоуправление на един етнически анклав в държава с различно население.
За пореден път ни беше демонстрирано вековното правило, че в международните отношения силата на оръжието е по-могъщо от международните правила.
Станалото само по себе си е тъжно, но не това е повод за моето възмущение, а големите различия в реакциите у нас и по света при една друга подобна ситуация от миналото.
Преди почти четвърт век на Балканите имаше подобен конфликт. Тогава, през 1998 – 1999 г., старият конфликт между албанците и сърбите в Косово (с международно призната принадлежност към Сърбия), в който също имаше насилие и от двете страни, предизвика вълна от бежанци, което на свой ред доведе до война на НАТО срещу Сърбия (тогава Съюзна република Югославия). И цяла Европа се изправи в защита на преследваните албански косовари и по-късно подкрепи обявяването на независимостта на новата държава Косово (дори и без референдум).
Няма как различните реакции и резултати тогава и сега да не предизвика въпроси. Защо в първия случай европейското обществено мнение се обяви в защита на преследваните косовари, започна война и призна независимостта на новата държава, а в сегашния случай мълчаливо наблюдава унищожаването на всякакво самоуправление на една арменска общност, която в продължение на десетилетия и с много човешки жертви се е опитвала да извоюва международно признание?
Отговорът не е труден, но е много тъжен и срамен.
В първия случай съпротивата на косоварите беше използвана, за да бъде окончателно разрушена една федерация, която се беше обявила за социалистическа държава. Докато във втория случай никой не иска да се обяви срещу Азербайджан, чиято роля като енергиен снабдител на Европа и геополитически фактор рязко нарасна след началото на войната на Русия в Украйна. Накратко – в първия случай зад представената като хуманитарна война се криеше идеологическото противопоставяне, а във втория мълчанието за хуманитарната трагедия на арменците от Арцах се оправдава с икономическия и геополитическия интерес.
За българските реакции е излишно да говоря, тъй като България отдавна няма самостоятелна позиция по нито един важен въпрос.
Къде отидоха твърденията за приоритета на правата на човека? Изчезнаха, след като се сблъскаха с интересите.
И още едно историческо сравнение: по същия начин в срамно мълчание изчезва Чехословакия, гарантирана и после изоставена на Мюнхенската конференция (29 – 30 септември 1938 г.) от западните си съюзници.
Срамно лицемерие!