То­дор Жив­ков – чо­ве­кът епо­ха!

То­дор Жив­ков е тре­ти­ят поред ко­му­нис­ти­чес­ки ръ­ко­во­ди­тел на Бъл­га­рия след Ге­ор­ги Ди­мит­ров и Въл­ко Чер­вен­ков с ка­ри­е­ра и на дър­жав­ник. По про­дъл­жи­тел­ност на уп­рав­ле­ни­е­то в над 1300-годиш­на­та ис­то­рия на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва той се на­реж­да в пър­ва та де­сет­ка, а в рам­ки­те на со­ци­а­лис­ти­чес­кия ла­гер, съ­щес­т­ву­вал меж­ду 1944 -1 989 г. в Ев­ро­па, е на пър­во мяс­то – 33 го­ди­ни и 7 месе­ца. “То­ва не е слу­чай­но сте­че­ние на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та. Жив­ков е яв­ле­ние в ев­ро­пей­с­кия по­ли­ти­чес­ки жи­вот през вто­ра­та по­ло­ви­на на XX век” – каз­ва­ше един от ин­те­лек­ту­ал­ци­те око­ло не­го – све­товно­из­вес­т­ни­ят кул­ту­ро­лог проф. Алек­сан­дър Фол.

Про­из­хо­дът му е сел­с­ки, но той не ос­та­ва при зе­мя­та и оти­ва да учи. За­пис­ва пра­во, без да за­вър­ши, и на 21 го­ди­ни, през 1932 г., пос­тъп­ва на ра­бо­та в Дър­жав­на­та пе­чат­ни­ца. То­га­ва е при­ет за член на ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия. До 1944 г. Жив­ков раз­ви­ва об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ка дей­ност от ле­гал­ни по­зи­ции, ко­е­то е необи­чай­но, осо­бе­но в пе­ри­о­да на въ­о­ръ­же­на­та бор­ба. С из­к­лю­че­ние на два-три арес­та през 30-те год­ини, ко­га­то е раз­пит­ван от ше­фа на по­ли­ти­чес­ка­та по­ли­ция Ни­ко­ла Ге­шев, той ос­та­ва нев­ре­дим до 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. Те­зи сре­щи с Ге­шев са из­пол­з­ва­ни след сне­мане­то му от власт за об­ви­не­ния в агент-про­во­ка­тор­с­т­во.

След 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. Жив­ков ста­ва член на ща­ба на на­родна­та ми­ли­ция. Твър­ди се, че за­ед­но с Мир­чо Спа­сов, впос­ледствие дъл­го­го­ди­шен ръ­ко­во­ди­тел в Дър­жав­на си­гур­ност, са преро­ви­ли ар­хи­ва на по­ли­ци­я­та, за да го про­чис­тят от ули­ча­ва­щи ги фак­ти, и са лик­ви­ди­ра­ли по­ли­цей­с­ки слу­жи­те­ли, ко­и­то са мог­ли да сви­де­тел­с­т­ват сре­щу тях.  До­ку­мен­тал­но оба­че ни­що не е пот­вър­де­но. Пос­ле­до­вател­но Жив­ков е из­би­ран за кан­ди­дат-член на ЦК на БКП – през 1945 г., за сек­ре­тар на Со­фий­с­кия об­лас­тен и Со­фий­с­кия град­с­ки ко­ми­тет – 1948 г., за сек­ре­тар на ЦК – 1950 г., за член на По­литбю­ро – 1951 г., за ръ­ко­во­ди­тел на Сек­ре­та­ри­а­та – 1954 г. Пръв ръ­ко­во­ди­тел на пар­ти­я­та ста­ва на 6 ап­рил 1956 г. и за­паз­ва то­зи пост до 10 но­ем­в­ри 1989 г. След та­зи да­та е арес­ту­ван, съ­ден в про­дъл­же­ние на се­дем го­ди­ни, но оп­рав­дан. Уми­ра през ав­густ 1998 г.

След­с­т­ве­но­то де­ло сре­щу То­дор Жив­ков се во­ди из­ця­ло “на тъмно”, но под ог­ром­ния на­тиск на бив­ши­те му ми­нис­т­ри А. Лу­ка­нов и П. Мла­де­нов, ог­ла­ви­ли власт­та след не­го, се тър­сят дан­ни за:

– прис­во­я­ва­не в осо­бе­но го­ле­ми раз­ме­ри на дви­жи­мо об­щес­т­вено иму­щес­т­во;

– пре­ви­ша­ва­не на власт­та с цел на­ба­вя­не на об­ла­ги за се­бе си и за тре­ти ли­ца, в ре­зул­тат на ко­е­то са нас­тъ­пи­ли зна­чи­тел­ни вред­ни пос­ле­ди­ци;

– про­по­вяд­ва­не и въз­буж­да­не на на­ци­о­нал­на враж­да и ом­ра­за във връз­ка с т. нар. въз­ро­ди­те­лен про­цес на бъл­га­ри­те с турски име­на.

Ин­те­рес във връз­ка с об­ви­не­ни­я­та сре­щу То­дор Жив­ков, ко­и­то об­рат­но на пра­ви­ла­та пър­во са фор­му­ли­ра­ни, а след то­ва трябва да се до­каз­ват, пред­с­тав­ля­ва про­ку­рор­с­ка­та ха­рак­те­рис­ти­ка: “Об­ви­ня­е­ми­ят То­дор Хрис­тов Жив­ков се про­я­вя­ва ка­то слож­на и про­ти­во­ре­чи­ва лич­ност – опи­тен и гъв­кав по­ли­тик, с го­ля­ма рабо­тос­по­соб­ност и усет към но­во­то, но на­ред с то­ва влас­то­лю­бив, мни­те­лен и не­тър­пящ чуждо мне­ние. Счи­тал се за ре­фор­ма­тор, неп­ре­къс­на­то из­ли­зал с но­ви идеи – кон­цеп­ции за ре­фор­ми, ко­и­то не из­дър­жа­ли в прак­ти­ка­та. В за­се­да­ни­я­та на По­лит­бю­ро на ЦК на БКП до­пус­кал дис­ку­сии, но ви­на­ги на­ла­гал сво­е­то ста­но­ви­ще. На­ми­рал на­чин да се ос­во­бо­ди от все­ки, кой­то се про­ти­во­поста­вял на мне­ни­е­то му. Пос­те­пен­но, осо­бе­но от сре­да­та на 70-те го­ди­ни, у не­го се съз­да­ло чув­с­т­во­то за не­пог­ре­ши­мост и убеж­дени­е­то, че е най-ком­пе­тен­т­ни­ят при раз­ра­бот­ва­не­то на ос­нов­ни­те проб­ле­ми в на­ше­то об­щес­т­во, про­я­вя­вал са­мо­на­де­я­ност”.

Ос­вен че не е яс­но да­ли об­ра­зът е от­ри­ца­те­лен, те­зи ре­до­ве имат един ос­но­вен де­фект – те са по­ли­ти­чес­ка, а не юри­ди­чес­ка ха­рак­те­рис­ти­ка.

Жив­ков по­е­ма власт­та в пар­ти­я­та, а от­там и в дър­жа­ва­та в ре­зул­тат на ре­ше­ни­я­та на Ап­рил­с­кия пле­нум на ЦК на БКП – 2 – 6 ап­рил 1956 г. Ре­ше­ни­я­та на то­зи пле­нум са от­г­лас от ре­ше­ни­я­та на XX кон­г­рес на КПСС, ко­га­то съ­вет­с­ки­ят ръ­ко­во­ди­тел Ни­ки­та Хрушчов ра­зоб­ли­ча­ва кул­та към лич­ност­та на Ста­лин и да­ва ука­за­ния то­ва да се из­вър­ши и спря­мо ръ­ко­во­ди­те­ли­те от ста­ли­нис­т­ки тип в дру­ги­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки стра­ни. Та­ка Жив­ков сме­ня Чер­вен­ков, чи­я­то дяс­на ръ­ка е бил, и сла­га на­ча­ло­то на сво­я­та ли­ния в БКП, ко­я­то три де­се­ти­ле­тия е въз­ве­ли­ча­ва­на ка­то “Ап­рил­с­ка”.

На пле­ну­ма и след не­го Жив­ков по­каз­ва, че е си­лен по­ли­ти­чес­ки иг­рач. Кри­ти­ка­та към ми­на­ло­то е пре­ме­ре­на, с из­к­лю­че­ние на В. Чер­вен­ков не се до­пус­ка раз­п­ра­ва със ста­ри­те кад­ри. С лов­кост и ува­же­ние той ги спе­чел­ва на своя стра­на. Бру­тал­ни­те дей­с­т­вия за по­тис­ка­не на дру­ги мне­ния и не­съг­ла­сия оти­ват в ис­то­ри­я­та, Държав­на си­гур­ност вли­за в рам­ки­те на за­ко­на. С го­ди­ни­те Жив­ков фор­ми­ра свои яс­ни по­ли­ти­чес­ки, иде­о­ло­ги­чес­ки и уп­рав­лен­с­ки прин­ци­пи, със­та­вя си екип, с кой­то ра­бо­ти от­б­ли­зо и про­дъл­жи­телно. Пе­ри­о­ди­чес­ки сме­ня от­дел­ни ръ­ко­во­ди­те­ли, ка­то неп­ре­мен­но дър­жи смет­ка за тех­ни­те по­ли­ти­чес­ки, де­ло­ви, но и мо­рал­ни качес­т­ва. След соб­с­т­ве­но­то му сне­ма­не той спо­кой­но при­е­ма раз­лични об­ви­не­ния, но по две те­ми не учас­т­ва в дис­ку­сии – за ро­ля­та на “Ап­рил­с­ка­та ли­ния” на БКП в раз­ви­ти­е­то на Бъл­га­рия и за т. нар. Въз­ро­ди­те­лен про­цес. И ед­но­то, и дру­го­то той смя­та за пра­вил­ни и на­со­че­ни към ин­те­ре­си­те на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та дър­жа­ва.

То­дор Жив­ков си оти­ва от по­ли­ти­ка­та и от жи­во­та, без да раз­по­ла­га със соб­с­т­ве­ност. Мо­же би след ка­то е при­те­жа­вал в про­дъл­же­ние на тол­ко­ва дъ­лъг пе­ри­од власт­та над Бъл­га­рия и над граж­да­ни­те й, ма­те­ри­ал­ни­те бла­га за не­го са би­ли без зна­че­ние. Плод на сво­е­то по­ли­ти­чес­ко вре­ме, стег­нат в рам­ки­те на по­ли­ти­чес­ка­та ли­ния на Мос­к­ва, под­в­лас­тен и на лич­ни­те си не­дос­та­тъ­ци – ос­нов­ни сред ко­и­то са влас­то­лю­би­е­то и мни­тел­ност­та – той оба­че не до­пус­ка дей­с­т­вия, по­па­да­щи под уда­ри­те на за­ко­на. А де­я­ни­я­та, уко­ри­ми от мо­ра­ла, са под­съд­ни един­с­т­ве­но на чо­веш­ка­та съ­вест и па­мет. От 1929 до 1989 г. – в про­дъл­же­ние на шес­т­де­сет го­ди­ни сред недо­из­ка­за­ни сплет­ни и под­х­вър­ля­ни съм­не­ния, ко­и­то ви­та­ят око­ло лич­ност­та му, из­тег­ля се­бе си на­го­ре с во­ля и пос­ле­до­ва­тел­ност. Обя­вен за “до­мо­ра­съл ко­му­нист”, той е по­диг­ра­ва­тел­но ха­рак­те­ризи­ран, ма­кар и шеп­неш­ком, от т. нар. чер­ве­на арис­ток­ра­ция по време на уп­рав­ле­ни­е­то си. Тя се със­тои от ин­тер­на­ци­о­на­лис­ти и вер­ни пос­ле­до­ва­те­ли на Ста­лин, от ко­мин­тер­нов­ци и ре­во­лю­ци­о­не­ри на “пер­ма­нен­т­на­та кла­со­ва бор­ба”, от две-три по­ко­ле­ния въз­пи­та­ни­ци на Мос­к­ва, от со­ци­а­лис­ти­чес­ки ме­ни­джъ­ри, ко­и­то из­пол­з­ват дър­жава­та за стар­то­ва пло­щад­ка на рис­ко­ва­ни про­ек­ти – скри­ти и яв­ни, скъ­пи и опас­ни, кон­с­пи­ра­тив­ни или обид­но де­ко­ра­тив­ни.

“Чер­ве­на­та арис­ток­ра­ция” във власт­та не мо­же да му прос­ти фак­та, че той оли­цет­во­ря­ва ак­си­о­ма­та “за дър­жав­ник не се учи, дър­жав­ник се раж­да”. До­ка­то на­бе­де­ни­те иде­о­ло­зи, вис­ши ад­минис­т­ра­то­ри и фун­к­ци­о­не­ри апа­рат­чи­ци имат един-един­с­т­вен проблем – от ка­пи­тал­на важ­ност за тях – как да се ха­ре­сат и да бъ­дат лю­бим­ци в две сто­ли­ци, “стро­и­те­лят”, как­ва­то е ху­ба­ва­та ду­ма на Си­ме­он Ра­дев, дър­жи в по­лез­ре­ни­е­то си всич­ки въп­ро­си пре­дизви­ка­тел­с­т­ва. И пред­виж­да, до­ри пре­ди да го е на­ме­рил, от­го­во­ра на по­ве­че­то от тях!

Съ­щи­те вис­ши ад­ми­нис­т­ра­то­ри и фун­к­ци­о­не­ри апа­рат­чи­ци тайно го на­ри­чат “сел­с­ки хит­рец”, за да обяс­нят ня­как си уме­ни­е­то му да ге­не­ри­ра но­ви идеи и да ор­га­ни­зи­ра внед­ря­ва­не­то им. Но “сел­с­ка­та хит­рост” не е от­ри­ца­тел­но оп­ре­де­ле­ние за Бъл­га­рия, в ко­я­то се­ля­ни­нът е ге­ро­ят на сто­ле­тия бъл­гар­с­ка ис­то­рия, стъ­пил на тра­ди­ци­я­та и съз­дал ней­но­то съв­ре­мие. Ви­со­ко­ме­ри­е­то, ко­е­то се съ­дър­жа в то­ва оп­ре­де­ле­ние, са­мо под­чер­та­ва, че оне­зи, ко­и­то го упот­ре­бя­ват охот­но, са пре­ди всич­ко пар­ти­зан­с­т­ва­щи по­ли­тика­ни, а пос­ле – наз­на­че­ни от не­го по­ли­ти­ци и щед­ро об­ки­че­ни с ме­да­ли и ор­де­ни “дър­жав­ни мъ­же”.

Сел­с­ки­ят хит­рец – за раз­ли­ка от пар­тий­ни­те но­мен­к­ла­тур­чи­ци – знае, че ста­лин­с­ки­ят со­ци­а­ли­зъм е гу­бе­щи­ят ва­ри­ант на ве­ков­но­то ве­рую за спра­вед­лив об­щес­т­вен строй. За­то­ва ко­га­то Гор­ба­чов и “пе­рес­т­рой­ка­джи­и­те” се къл­нат, че съз­да­ват “со­ци­а­ли­зъм с чо­вешко ли­це”, той въз­ра­зя­ва: как­во му е ху­ман­но­то на то­зи со­ци­а­лизъм, где­то те­пър­ва щял да при­до­би­ва чо­веш­ки чер­ти.

Приз­ва­ни­ят да бъ­де дър­жав­ник стро­и­тел – без да е учил за то­ва, съз­да­ва иде­о­ло­ги­я­та на “чо­веш­кия со­ци­а­ли­зъм” пре­ди “от­к­ри­вате­ли­те” му в КПСС. Той зат­ва­ря ла­ге­ри­те, ща­ди лич­ни­те си вътреш­но­пар­тий­ни вра­го­ве (с мно­го мал­ко из­к­лю­че­ния), ра­дее за на­ци­о­нал­но по­ми­ре­ние, бо­ри се за съг­ла­сие в об­щес­т­во­то – единстве­на­та га­ран­ция за нап­ре­дъ­ка на ед­на стра­на, и съз­да­ва ус­ловия за под­го­тов­ка на та­лан­т­ли­ви ръ­ко­во­ди­те­ли. Из­рас­т­ват та­ки­ва спе­ци­а­лис­ти, с ко­и­то вся­ка дър­жа­ва би мог­ла да се гор­дее и чиито уче­ни­ци днес са сред доб­ри­те ек­с­пер­ти в Ев­ро­па и све­та.

Хо­ра­та, твър­ди той, са ис­тин­с­ки­ят влог в бъ­де­ще­то на Бъл­га­рия. По­ра­ди ко­е­то не­го­ва­та со­ци­ал­на по­ли­ти­ка ос­та­ва ста­бил­на и едноз­нач­на, до­ри ко­га­то я ха­рак­те­ри­зи­рат с гор­чи­ва­та ше­га “всич­ки сме ед­нак­во бед­ни”. Ко­га­то оба­че се про­из­не­се в об­щес­т­во с безплат­но здра­ве­о­паз­ва­не и об­ра­зо­ва­ние, с га­ран­ти­ра­но пен­си­он­но спо­кой­с­т­вие и пра­во на ре­до­вен от­дих, как­то и с гри­жи и ор­га­низа­ция на сво­бод­но­то вре­ме, то­га­ва ше­га­та ста­ва ис­ти­на и зву­чи “всич­ки сме ед­нак­во бо­га­ти”. И как­во от то­ва, че “рав­ни­ще­то на бо­гат­с­т­во­то” е по-нис­ко от бел­гий­с­ко­то?

Жив­ков се въз­пол­з­ва от ме­то­ди­те на “дик­та­ту­ра­та на про­ле­та­риата”, тъй ка­то ги смя­та за оп­рав­да­ни сред­с­т­ва на “дик­та­ту­ра­та на мно­зин­с­т­во­то” за­ра­ди бла­го­по­лу­чи­е­то на дър­жа­ва­та. Той я на­ри­ча “мост на три кон­ти­нен­та” – в пре­кия, в тран­с­пор­т­ния сми­съл на ду­мите, ко­га­то по не­го­во ре­ше­ние Бъл­га­рия се прев­ръ­ща в най-мощ­ния ав­то­мо­би­лен пре­воз­вач в све­та, на­ред с вод­ния и въз­душ­ния флот, но и в пре­нос­ния. В ме­та­фо­ра­та за три­те кон­ти­нен­та се съ­дър­жа осмис­ля­не­то не са­мо на ге­ог­раф­с­ки­те, а и на ду­хов­ни­те и со­ци­ал­ни­те пре­дим­с­т­ва на стра­на­та и ге­о­по­ли­ти­чес­ко­то им из­пол­з­ва­не.

В рам­ки­те на же­лез­ния дик­тат на СССР и на до­го­вор­ни­те от­ноше­ния със стра­ни­те от со­ци­а­лис­ти­чес­кия блок – член­ки на Варшав­с­кия до­го­вор, Бъл­га­рия все пак из­во­ю­ва са­мос­той­на по­зи­ция, пос­ти­гай­ки
27-о мяс­то в све­та по стан­дарт на жи­вот (днес сме на 79-о мяс­то). Тя про­веж­да своя по­ли­ти­ка в об­ласт­та на мно­гостран­но­то сът­руд­ни­чес­т­во, чес­то кри­ти­ку­ва­на от съ­вет­с­ка­та дипло­ма­ция, как­то и сво­и­те стро­го спе­ци­фич­ни вза­им­ни кон­так­ти с всич­ки съ­се­ди. Та­зи са­мос­то­я­тел­на по­зи­ция се ут­вър­ж­да­ва то­га­ва, ко­га­то дъ­ще­ря му Люд­ми­ла Жив­ко­ва вли­за във власт­та и той не й поп­реч­ва да под­х­ва­не бит­ка сре­щу де­на­ци­о­на­ли­за­ци­я­та на Бъл­га­рия, за­че­на­та още през 1946 г. под на­по­ра на Ста­ли­но­вия ин­тер­на­ци­о­на­ли­зъм. При то­ва раз­ви­тие на не­ща­та сре­ща­та на Л. Жив­ко­ва с пре­зи­ден­та на САЩ Джи­ми Кар­тър се прев­ръ­ща в симво­лич­но съ­би­тие за от­ва­ря­не­то на про­зор­ци към дру­ги дър­жа­ви, ре­ги­о­ни и ми­рог­ле­ди.

През 70-те го­ди­ни на XX век то­ва от­ва­ря­не дос­ти­га зе­ни­та си.

Про­це­сът не е зад­виж­ван от еди­ни­ци, близ­ки при­я­те­ли или си­лом на­то­ва­ре­ни с не­го дей­ци. В ду­хов­ната сфе­ра е въ­ве­де­но об­щес­т­вено-дър­жав­но­то на­ча­ло на уп­рав­ле­ние, ко­е­то ня­ма ни­що об­що с ми­нис­тер­с­ки­те раз­по­реж­да­ния за ме­роп­ри­я­тия и кам­па­нии, ни­то с ме­ха­нич­но­то раз­п­ре­де­ле­ние на оси­гу­ре­ни­те в го­лям раз­мер бюджет­ни сред­с­т­ва. Об­щес­т­ве­но-дър­жав­но­то на­ча­ло оз­на­ча­ва творци и об­щес­т­ве­ни­ци, ин­те­лек­ту­ал­ци и про­фе­си­о­на­лис­ти пря­ко да учас­т­ват във взе­ма­не­то на ре­ше­ния за хо­да на пре­об­ра­зува­ни­я­та в об­ласт­та на кул­ту­ра­та и да им вли­я­ят по­ло­жи­тел­но с лич­но­то си кон­сул­та­тив­но и по­ня­ко­га ръ­ко­вод­но учас­тие.

От­ва­ря­не­то към но­ви из­точ­ни­ци на свет­ли­на по­раж­да нуж­да­та от прив­ли­ча­не на по­ли­ти­чес­ка­та и на ико­но­ми­чес­ка­та емиг­ра­ция след 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. и връ­ща на Бъл­га­рия го­ле­ми личнос­ти ка­то Пе­тър Ува­ли­ев и проф. Александър Чирков. В та­ка­ва пер­с­пек­ти­ва се раж­да българ­с­ка­та ин­фор­ма­ти­ка, за­поч­ва ком­пю­тъ­ри­за­ци­я­та на сред­ни­те учи­ли­ща, въ­веж­да се най-нап­ред в Ма­те­ма­ти­чес­кия фа­кул­тет на Со­фий­с­кия уни­вер­си­тет “Св. Климент Ох­рид­с­ки” трис­те­пен­на­та струк­ту­ра на вис­ше­то об­ра­зо­ва­ние с ба­ка­ла­вър­с­ка, ма­гис­тър­с­ка и док­то­ран­т­с­ка сте­пен, за ко­и­то и днес още се во­ди сра­же­ние срещу соросоидните форми на обу­че­ние.

То­зи спи­сък мо­же да бъ­де твър­де дъ­лъг и да включ­ва пос­ти­же­нията в те­ат­рал­но­то де­ло, в ли­те­ра­ту­ра­та, във фил­моп­ро­из­вод­с­т­во­то, т. нар. бъл­гар­с­ка кул­тур­на ин­ва­зия с из­лож­би и ком­п­лек­с­ни про­я­ви в Ев­ро­па, САЩ и Япо­ния, меж­ду­на­род­ни­те пи­са­тел­с­ки сре­щи Изток-За­пад в Со­фия, све­тов­на­та дет­с­ка асам­б­лея “Зна­ме на ми­ра”, ко­ято дъ­ще­ря­та на Л. Жив­ко­ва Ев­ге­ния Жив­ко­ва направи опит да въз­с­та­но­ви през 2002 г. По-съ­щес­т­ве­но­то е да не се заб­ра­вя, че зад про­жек­то­рите, ос­ве­тя­ва­щи ак­тив­ност­та на Л. Жив­ко­ва и на ней­ния екип, се въз­п­ра­вя сян­ка­та на не­го­ва­та фи­гу­ра, ко­я­то им­пе­ра­тив­но вну­ша­ва да се ра­бо­ти за ут­вър­ж­да­ва­не­то на бъл­гар­с­ко на­ци­о­нал­но са­мочув­с­т­вие. За­то­ва прог­ра­ма­та “1300 го­ди­ни Бъл­га­рия”, пред­виж­даща кул­ми­на­ция през 1981 г., об­х­ва­ща всич­ки ос­нов­ни нап­рав­ле­ния на раз­ви­ти­е­то на ду­хов­на­та сфе­ра след 1971 г. Тя е за­мис­ле­на ка­то из­с­т­рел в ед­на глав­на цел – са­мо­съз­на­ни­е­то за при­над­леж­ност към ви­со­ка ци­ви­ли­за­ция, към “дър­жа­ва­та на ду­ха” (по ду­ми­те на рус­кия акад. Дм. Ли­ха­чов) с мно­го­ве­ко­вен при­нос в ев­ро­пей­с­ка­та и све­тов­на­та кул­ту­ра.

Но съд­ба­та ве­че му е обър­на­ла гръб – вре­ме­то му без­въз­в­рат­но из­ти­ча. И въп­ре­ки че през 1984 г. вън­ш­ни­ят дълг на Бъл­га­рия се сто­пя­ва до 1 ми­ли­ард, а ва­лут­ни­ят й ре­зерв въз­ли­за на 2 ми­ли­арда до­ла­ра, ду­ми­те на Жив­ков то­га­ва са: “В Ев­ро­па и в све­та не­що се про­ме­ня. Нас­та­ват теж­ки вре­ме­на!”

Вре­ме­на­та дей­с­т­ви­тел­но ста­ват теж­ки, за­що­то со­ци­а­лиз­мът гу­би Сту­де­на­та вой­на, а пе­рес­т­рой­ка­та на сис­те­ма­та в СССР се ог­рани­ча­ва един­с­т­ве­но в пре­тен­ци­оз­но го­во­ре­не.

Още през 1985 г. Т. Жив­ков на­пъл­но осъз­на­ва за­дъл­жи­тел­на­та про­мя­на на со­циалис­ти­чес­кия мо­дел на фо­на на изос­та­на­лост­та спря­мо ЕИО (се­га ЕС), на пар­тий­на­та по­каз­ност и скри­то­то среб­ро­лю­бие на мно­го пър­вен­ци, на лип­са­та на сво­бо­да да се взе­мат са­мос­то­я­тел­ни реше­ния, адек­ват­ни на на­ци­о­нал­ни­те ус­ло­вия, на не­въз­мож­ност­та да се во­ди ис­к­рен ди­а­лог меж­ду ръ­ко­во­ди­те­ли­те на со­ци­а­лис­ти­чес­ките стра­ни и – съд­бо­нос­но-оп­ре­де­ля­що­то – на не­ком­пе­тен­т­ност­та към проб­ле­ми­те на соб­с­т­ве­ност­та. През съ­ща­та 1985 г. “пе­рес­т­ройка­та” ве­че на­ис­ти­на зап­ри­лич­ва на са­мо­лет, кой­то ня­ма ле­ти­ще за ка­ца­не, за­що­то съ­вет­с­ки­ят ли­дер Ми­ха­ил Гор­ба­чов не ис­ка да чуе за из­ме­не­ния в ста­ту­та на соб­с­т­ве­ност­та, ко­е­то бло­ки­ра ико­но­мичес­ко­то раз­ви­тие, и да об­съж­да опи­та на Ки­тай в съз­да­ва­не­то на сим­би­оз­ни струк­ту­ри. Ко­га­то на Гор­ба­чов е ка­за­но от бъл­гар­с­ка стра­на, че “пар­ти­я­та не би­ва да бъ­де по­ве­че гла­вен су­бект на власт­та”, вся­как­во до­ве­рие към Жив­ков е ве­че пре­ло­ме­но. На 21 юни 1989 г. Жив­ков за­я­вя­ва: “Съ­вет­с­ки­ят съ­юз е в кри­за. Ние сме на пра­га на кри­за­та”. Те­зи ду­ми са приз­на­ние за ис­то­ри­чес­ко­то за­къс­не­ние.

Поч­те­ност­та е си­ла­та на дър­жав­ни­ка, по­бе­ден от по-мо­щен против­ник. Жив­ков осъз­на­ва то­ва при­жи­ве и за­паз­ва дос­той­н­с­т­во. Знае, че се е за­пи­сал в ис­то­ри­я­та. И с доб­ро, и с ло­шо. Днес въп­ро­сът е да се от­ме­ри спра­вед­ли­во: кое бе­ше по­ве­че в “епоха­та Жив­ков”. Ако е ло­шо­то – да го за­чер­к­нем още вед­нъж. Ако е доб­ро­то – да се вър­нем към от­лом­ки­те и да се опи­та­ме да ги пре­не­сем об­но­ве­ни в днеш­ния ден.

За да ос­та­не Бъл­га­рия де­мок­ра­тич­на, но и со­ци­ал­на дър­жа­ва. Ед­ва ли То­дор Жив­ков би се стре­мял към по­ве­че.

Текстът е публикуван във в. ЗЕМЯ на 7 септември 2021 г., както и в книгата “Български образи” на ИК “ЗЕМЯ”