Трудно, но полезно съжителство

След разпада на Съветския съюз се появи понятието „бивши съюзни републики“ и доста дълго бе в употреба. Навярно с него се изразяваше общата увереност, че и в бъдеще хората от всички „бивши“ ще живеят заедно в общо културно-историческо пространство. Днес обаче те трябва да си отговорят на няколко въпроса. Какво са един за друг? Все още ли е важен за тях фактът, че някога са били заедно? И въобще може ли все още да се говори за постсъветско пространство?

В термина „постсъветско пространство“ също не се влага еднозначен смисъл. От една страна, всички 15 държави запазват значителен брой сходни параметри, които позволяват да се проследяват средносрочните тенденции. От друга – сме свидетели на евроинтеграция в Прибалтика, на особена ситуация в Украйна и Грузия, приплъзване на Молдова към ЕС и на постепенна ислямизация в Централна Азия. Така се налага да се говори за регионализация на пространството.

Западни политолози предлагат друг термин – „нови държави“, като наблягат на субектността на всяка една. Самите тези страни не предлагат свои аналози, а акцентират върху имената на субрегионите – Централна Азия, Южен Кавказ, Прибалтика и пр. Поради бъркотията с термините настъпва и неточност в анализите.

Независимо че от началото на 90-те години в Русия се утвърди понятието „близка чужбина“, повечето хора продължават да влагат в него смисъла на „постсъветско пространство“. Този подход се опира на формулата „все едно са вързани“, основана на вярата във все същата културно-историческа общност, в сходството на приоритетите, в обвързаността на елитите – така, както е било преди повече от 30 години. На практика това се проявява в липсата на ярко изразена стратегия както на всяка отделно взета страна, така и  на съответния регион като цяло. На този фон икономическото сътрудничество се отличава с прагматизъм и взаимна изгода, а едрият бизнес и транснационалните компании играят ролята на двигатели. Сегашната криза в международните отношения, геополитическата турбулентност и новата реалност изискват повече внимание към републиките от близката чужбина.

От разпада на СССР изминаха 33 години. През това време израсна цяло поколение, което никога не е живяло в Съветския съюз и благодарение на местната национална политика е получило доста изкривена представа за някогашната обща голяма родина. Почти във всички страни от близката чужбина в учебниците по история се обяснява: Руската империя и Съветският съюз са били колониални периоди в тяхната национална история. Етноцид, изсмукване на ресурсите, целенасочени репресии – всичко това далеч не е целият списък от „сюжети“ в учебниците по история.

Дори Великата отечествена война, героичният подвиг на съветския народ, който досега в Русия се възприема като важен символ на цялото „постсъветско пространство“, в „новите държави“ се отмъква и разнася по „националните квартири“. Появяват се различни национални символи на празника, спорят кой известен боец и герой от каква националност е бил, препирни съпътстват и Деня на победата, и Деня на паметта и скръбта. Важно е да се отбележи, че не само едно поколение е „подхранвано“ с подобни басни за миналото, а голяма част от населението в редица от тези страни фактически няма опит в съжителството в общата държава и светогледът им е изграден изключително и само на „националните особености“ в схващанията за историята.

Процесът се усилва и от все по-ярко изразения моноетнически характер на населението. Непрекъснато намалява делът не само на руснаците, но и на останалите националности. Това води до дълбоки промени и в езиковата политика. Руският език запазва все още статута си на език за междунационалното общуване, но равнището и качеството му падат. Няма нищо чудно, че милиони трудови имигранти в Русия не искат – а много от тях не могат – да се адаптират в руското общество, тъй като вече се е установила съвсем друга семейна, битова и културна традиция.

Има още една реалност, над която рядко се замисляме: жителите на бившите 15 републики вече не се познават, малко знаят един за друг. 30 години са недостатъчно време, за да се създаде пълноценна школа по изучаване на страните и субрегионите. Възниква въпросът в колко университета комплексно се изучават страните от близката чужбина. Скромният брой на катедрите по тяхното опознаване и степента на подготовка на специалистите категорично са недостатъчни. В Русия не е формирана онази страноведческа школа, каквато има например за Франция и САЩ. Безусловно това се отразява на качеството на експертизата.

Не е по-добра ситуацията и в постсъветските страни. Повечето от експертите, които се смятат за „русоведи“, са се формирали по три линии, които излъчват три групи специалисти. В първата влизат участници в американски и европейски профилни проекти от 2000-те години и са твърде ангажирани. Във втората са специалисти  с широк профил – обикновено по цялото евразийско пространство, и гледат на Русия като на продължение на СССР. В третата група са създания на интернет епохата, за които руските либерали, голяма част от които напуснаха страната, са главен източник на „достоверна“ информация, а също така, разбира се, свободно плаващите из интернет чужди „научни разработки“. При това не става дума само за публични анализи, но и за затворен кръг от хора, някои от които имат право да вземат решения.

На битово равнище познаването на Русия е в още по-незавидно състояние. Ролята на интернет като главен източник за формирането образа на Русия продължава да се усилва. За хора, които нямат личен опит и лична представа от Русия – поне като туристи, възприемат информацията за нея от социалните мрежи за чиста монета, като пряко отражение на реалността. Трябва да споменем, че именно забранените в Русия социални мрежи са сред най-популярните фактически във всички страни от близката чужбина. Онези, които ползват Фейсбук или Инстаграм не биха могли да опровергаят русофобското съдържание на голяма част от постовете.

Третата реалност, с която се сблъскваме, е, че колкото стабилно и активно да е икономическото сътрудничество, това не означава, че между страните има дори умерена политическа лоялност. През 2022 – 2023 г. се наблюдаваше колосален ръст на икономическото взаимодействие между Русия и Армения. Установени бяха нови коридори за търговския обмен, увеличи се потокът от руски туристи, настъпи оживление в различни сфери на икономическото сътрудничество. Същевременно различни представители на ръководството на Армения, включително и нейният премиер, повишиха тона на антируските си изказвания и дори действия. Разпространяваха негативен образ на Русия, за да го използват в решаването на свои външни и вътрешни политически цели.

Армения не е изключение. Създаването и използването на негативен образ на Русия вече е любим инструмент на редица правителства. Общественото недоволство лесно може да бъде отвлечено от вътрешните проблеми, като се размаха плашилото на „външния враг“. Важното е да се посее страх от опасността някой да ви отнеме територии, или да ви нападне. И този вид пропаганда действа много по-ефективно, отколкото разговори, изпълнени със скучна статистика за ползата от сътрудничеството с някоя страна. Наред с това не трябва да забравяме, че твърде често политическата върхушка в различни страни първо мисли за своето благополучие и взема по-лесните политически решения  в тази посока, а не се затруднява с по-трудните икономически стъпки в интерес на собственото си население. Това е така още повече, когато съответните икономически стъпки може да им костват политическата кариера. Примерът с Украйна и редица европейски страни са показателни в това отношение.

Четвъртата реалност, за която трябва да си даваме сметка, е че сме свидетели на алтернативни центрове на сила.  Китай, Турция, Евросъюзът и САЩ са само част от веригата извънрегионални фактори, които имат интереси и свои устойчиви механизми за действие в постсъветското пространство.

Геополитическото сътресение, предизвикано от конфликта в Украйна, от събитията в Африка и Близкия изток, разбърка всички карти на масата. Непрекъснатото засилване на геополитическият натиск върху всяка отделна страна от постсъветското пространство води до все по-голяма фрагментация на руската „близка чужбина“. Докато част от републиките се стремят към разширяване на икономическото сътрудничество и едновременно с това към гаранции за защита на собствените им интереси, други са готови да използват някогашното общо пространство само от гледна точка на собствената си безопасност.

Механизмите, които се предлагат от представители извън субрегиона са разнообразни и отчитат националната специфика. Така, независимо от скромните финансови възможности Турция се интегрира дълбоко в обществения и културния живот на страните от Централна Азия, а това несъмнено ще даде своите резултати след 5-10 години. Европейската програма Global Gateway с доста размито определение на целите успешно привлича представители на местните елити – финансовата и друга мотивация са налице. Очевидно е, че алтернативни външни центрове на сила и влияние не само присъстват на територията на „близката чужбина“, но действията им са твърде ефективни. Интензивните посещения на чуждестранни лидери и чиновници в региона са доказателство за това.

Голямо е изкушението да обясняваме всичко с антируската насоченост на програмите на Запада и тяхното агресивно проникване на територията на постсъветското пространство. По-добре би било да погледнем критически на механизмите, чрез които в днешно време се изгражда сътрудничеството и сближаването на всички „бивши“.

(globalaffairs.ru)