Украйна – медийният бетон се пропуква

Според Ню Йорк Таймс, „Гугъл“ бил разработил робот, способен да пише вестникарски статии. Медийното отразяване на войната в Украйна обаче навява мисълта, че в автоматичното писане авторите на уводни статии са толкова напред, че преднината им трудно може да се навакса. Във Франция например една екстремистка тройка, съставена от Монд, Фигаро и Либерасион, дава тона и понякога отправя буквално едни и същи лозунги: „Да се отстъпи пред Путин, би означавало катастрофално стратегическо поражение за Запада (…) Съюзниците на Киев трябва да повишат ритъма и качеството на оръжейните доставки“ (Фигаро, 10 август 2023). „Да, има опасност тази война да продължи. Единственият начин тя да бъде съкратена, е да се засили военната помощ за Украйна“ (Монд, 18 август 2023). Още повече, че „това е война в сърцето на Европа срещу авторитарните и антидемократичните режими, които използват силата и тиранията“ (Серж Жюли в Либерасион, на 14 август 2023). „Франс Ентер“, [телевизионните канали] LCI, BFM TV и повечето други медии изпълняват същата партитура.

Решени да се сражават (но далеч от бойните действия), информационните маршали мобилизират за своите анализи експерти. Всички те – все едни и същи – патрулират от една телевизия в друга: Тома Гомар, Франсоа Ейсбург, Брюно Тертре, Мишел Дюкло и т.н. Често обаче Пиер Серван им краде шоуто. „Политически редактор на TF1-LCI“, „съветник по отбраната на Паризиен“, той заслужава да му опънат походно легло в студиата на „Франс Ентер“, толкова често го канят там. Неговият научен подход понякога напомня на Тентен в страната на Съветите (1). Обвинявайки неколкократно руснаците, че сами са си саботирали газопровода „Северен поток 2“, той всеки път уточнява: „Признавам, че нямам доказателства за това“ (LCI, 30 октомври 2022). Но няма опасност да го вземат за „теоретик на конспирацията“; етикетът е запазен за критиците на господстващия дискурс.

Плуралистичното хоро би било непълно без Изабел Ласер, журналистка във Фигаро, неоконсерваторка, също високо ценена от „Франс Ентер“ и LCI. И преди всичко без Рафаел Глюксман, евродепутат социалист, чиято последна книга Големият сблъсък (между Русия и либералните демокрации) бе приветствана от целия печат, включително, разбира се, от тройката Фигаро – Монд – Либерасион. „Да не отстъпваме пред изкушението на капитулацията“, напътства той също и в Експрес (24 август 2023). Корицата на седмичника, реализирана „в партньорство с LCI“, нарежда „Да удържим!“. На 16 февруари друг специален брой на Експрес, излязъл със заглавието „Украйна трябва да победи“, е подготвен „в партньорство с Франс Енфо“.

Как обаче „да удържим“, че и „да победим“, когато големите американски вестници, и дори самият Володимир Зеленски, признават, че украинската контраофанзивата не напредва, а западните санкции не могат да разрушат руската икономика и руската армия. Читателите, подготвени от лятото на 2022 г. за зашеметяващи военни успехи на Киев, може да се объркат. И за да бъдат успокоени, има няколко решения.

Първият фокус: всяка фактически лоша новина се придружава от обещание за бъдещо подобряване на ситуацията. На 2 август Уолстрийт джърнъл лаконично призна, че „неспособността на Запада да пречупи руската икономика се съчетава с неуспех на бойното поле, въпреки доставките на смъртоносни оръжия на Киев и икономическата подкрепа за Украйна“. Международният валутен фонд (МВФ) обяви предвижданията си за растеж от 1,5% на Русия от през 2023 г., което е твърде далеч от 50-процентния спад, обещан от Белия дом през пролетта на 2022 г. Благодарение на една експертка обаче статията завършва с успокоителна нотка: „Руската икономика не може да издържи в дългосрочен план. Това напомня съветската ера и ние знаем как завърши тя“. Седемдесет и два часа преди това и Ню Йорк Таймс се позовава на същата икономистка: „Един ден всичко това би могло да рухне като къща от карти“ (31 юли 2023).

В очакване на тази нирвана е достатъчно да се настоява за „нови санкции“, както и за ускорени доставки на оръжия. А също така скептиците да се причисляват към агентите на врага. Преди година по „Франс Ентер“ Пиер Аски все още можеше да отрича: „Приятелите на Москва се опитват да организират дебат за ефикасността на санкциите срещу Русия“ (6 септември 2022). От август насам обаче на големите френски всекидневници им се налага да признават стагнацията на контраофанзивата, мащабите на украинските загуби, намаляването на западната подкрепа, ограничаването на военните изгледи, защото… американският печат вече ги разнищва всекидневно и в подробности.

Става все по-деликатно медиите да пишат за ентусиазирана, находчива, увенчана с успех съпротива. Няколко дни след руската инвазия журналистката от „Франс 2“ Мариз Бюрго ни разказа за „баща на семейство, който ни предлага да чуем как дъщерите му пеят украинския химн“ (27 февруари 2022). На 19 септември тя отдели близо пет минути за хилядите украинци, „които искат да избегнат фронта“, като се опитват да преминат незаконно границата и да отидат в Румъния, а също и за трудностите на Киев да мобилизира свежи попълнения – досега това време беше запазено за руските дезертьори. Дали заявките на украинския президент за предстоящи бляскави победи са достатъчни, за да се сверят часовниците?

Втори метод за преодоляване на неуспехите е да се вдигне максимално залогът, като се подчертава, че тази война е и наша. Припевът за украинците, които се бият за нашите ценности, все пак крие двусмисленост. Чии ценности? На либертарианския либерализъм, толкова скъп на Зелените в Германия? Или на авторитарния консерватизъм на полските ръководители? Лор Мандевил, журналистка във Фигаро, участвала в кампанията на Ерик Земур през 2022 г., отговори по свой начин. Малко след размириците в предградията през лятото тя оприличи разбунтувалите се френски младежи, представени като чужденци, на руските нашественици: „Тези две екзистенциални предизвикателства тясно се преплитат. Защото в двата случая Европа е изправена срещу новите варвари, които ненавиждат нашата цивилизация и са готови да стъпчат всички принципи, за да се наложат“ (Фигаро, 7 юли 2023). Мандевил призна, че това странно съпоставяне на двама неприятели, които нямат много общо помежду си, ѝ е било подшушнато от украинския дипломат Олександер Шчерба. Несъмнено, когато се среща с журналисти социалисти или еколози, той предпочита да изтъква „европейската мечта“ и хомофобията на руските ръководители.

Трета хитрост: Когато тишината около някоя медийна грешка натежи прекалено, френският печат поправя леко и в преизказано наклонение тези fake news, съобщени преди това в изявително наклонение. На 6 септември редакциите приписаха на „руски удар“ взривяването на ракета на пазара на Константиновка в Украйна (петнайсет загинали) (2), тиражирайки набързо даденото обяснение на президента Зеленски. Този път обаче Ню Йорк Таймс (18 септември) се зае да провери информацията. И разследването му ясно показа, че „катастрофалният удар идва от отклонила се ракета на украинската въздушна отбрана“. Така „Франс Кюлтюр“, които дванайсет дни по-рано изобличаваха „руската атака“, признаха без ентусиазъм, че „би могло фактически да се касае за грешка на украинската армия“ (19 септември).

Докато плетат медийния фон на конфликта, всички тези фокуси показват един все по-очевиден мъртъв ъгъл: анализът на самото журналистическо отразяване. В миналото на редакционните шефове им бяха нужди няколко седмици, за да „разшифроват“ собствената си работа. Моделът беше проверен. С изключителна ретроспективна прозорливост те осъждаха „неточностите“ в новините при предишни конфликти, за да заявят, че са много доволни от отразяването на текущия. През 1999 г. например, докато НАТО бомбардираше Сърбия, за да подпомогне независимостта на Косово, печатът често бълваше манипулативните информации на говорителя на Атлантическия алианс. В същото време редакционните щабове се самопоздравяваха: „Днес можем да направим крачка назад. За разлика от говорителя на НАТО ние претегляме. Поставяме под съмнение, тъй като нищо не може да се докаже“ (LCI); „Опарили се от войната в Залива, френските медии могат да бъдат посочени за пример – те следят за дезинформация и от двата лагера“ (Журнал дю диманш); „Френските журналисти много внимават да не правят „пропаганда“ за единия или за другия лагер“ (Шарли Ебдо); „Косово е добър пример за способността на журналистите да извличат поуки от опита“ (Телерама), и т.н… Шест месеца след края на конфликта Монд все пак призна, че „за да защитят своята операция, западните ръководители са поднасяли приблизителни числа за жертвите, неистини и направо чудовищни лъжи“. Някои от тези „чудовищни лъжи“ бяха подети и от самия Монд. Сред тях и монументалната военна лъжа за плана „Подкова“ – сръбски псевдопроект за етническо прочистване на Косово (3).

В украинския конфликт, който продължава повече от осемнайсет месеца, въпросът за медийното отразяване дори не се поставя – освен за да се разбият отворените врати на руската пропаганда. През 1999 г. кореспондентът на „Франс Ентер“ при НАТО в Брюксел призна наивно: „Мисля, че никога не съм бил манипулиран, или пък съм бил, но така добре, че не съм се усетил“. Този път отявлените защитници на украинската кауза като Леа Саламе в обществените медии и Дариюс Рошбен по LCI, имат като първа цел не да информират, а да мобилизират слушателите и читателите си в служба на Киев. От своя страна, президентът Зеленски не крие, че се стреми да убеди западните правителства да увеличат помощта за неговата страна, като упражнява натиск върху тях посредством медиите. (Икономист, 16 септември). Поне тази война той вече е спечелил.

Превод Мария Петрикова

(1) Поредица антикомунистически комикси на белгийския художник Ерже, поръчани от вестник „Вентием Сиекл“ за седмичната му детска притурка през 1929 и 1930 година и публикувани след това в самостоятелна книга – бел. ред.

(2) Виж Mathias Reymond, „Guerre en Ukraine: un missile et deux journalismes“ (Война в Украйна: една ракета и две журналистики), Acrimed, 20 септември 2023, www.acrimed.org

(3) Вж. Serge Halimi, Henri Maler, Mathias Reymond и Dominique Vidal, L’opinion, ça se travaille… Les médias, les „guerres justes“ et les „justes causes“ (Мнението, това се обработва… Медиите, „справедливите войни“ и „справедливите каузи“, Agone, Marseille, 2014; както и „Най-голямата лъжа в края на ХХ век“, Монд дипломатик, април 2019.