“Форин афеърс”: Путин никога няма да се откаже от Украйна

Две години и половина след като Русия нахлу в Украйна, стратегията на САЩ за прекратяване на войната остава една и съща: налагане на достатъчно силни санкции на Русия, така че президентът Владимир Путин да бъде принуден да прекрати конфликта. В опит да промени баланса на плановете му, Вашингтон се опита да намери златната среда между подкрепата за Украйна и санкциите за Русия от една страна, а от друга намаляването на риска от ескалация на бойните действия. Колкото и рационален да изглежда този подход, той се основава на грешна хипотеза: че мнението на Путин може да бъде променено.

Доказателствата сочат, че по отношение на Украйна Путин е непреклонен; той е заложил всичко. За него предотвратяването на превръщането на Украйна в бастион, който Западът може да използва, за да заплашва Русия, е стратегическа необходимост. Той е поел лична отговорност за постигането на този резултат и преценява, че си струва почти всяка цена. Опитите да го принудят да се предаде е безплодно упражнение, което струва човешки животи и ресурси.

Има само един работещ вариант за прекратяването на войната в Украйна при условия, приемливи за Запада и Киев: да изчакат Путин да слезе от власт. При този подход САЩ ще задържат позициите в Украйна и ще поддържат санкциите срещу Русия, като същевременно минимизират военните действия и изразходваните ресурси, докато Путин почине или по друг начин напусне поста. Само тогава ще има шанс за траен мир в Украйна.

Опортюнист ли е Путин?

Когато Путин нареди инвазията, тази война беше негов избор. Нямаше непосредствена заплаха за сигурността на Русия, която да наложи широкомащабно нахлуване в нейната съседка. Решението за това очевидно беше на Путин. Уилям Бърнс, директор на ЦРУ, както и Ерик Грийн, старши директор на Съвета за национална сигурност за Русия по това време, отбелязаха колко неподготвени са били руски политически елити за решението на Путин. Дори на организираната от Путин среща на висшите шефове по сигурността на Русия, която бе директно излъчвана по телевизията в навечерието на инвазията, се видя, че някои от участниците не знаеха какво да кажат. Руските елити в крайна сметка застанаха зад него, но преди февруари 2022 г. малцина от тях настояваха за конфронтация, която да струва толкова много на Русия и да разбие отношенията й със Запада.

Тъй като тази война е негов избор, само Путин има силата да я спре. Ако признае, че гамбитът е по-труден, отколкото е очаквал, той може да реши да намали загубите си. Тази война не е екзистенциална заплаха за Русия, нищо, че Путин използва тъкмо тази реторика. Изтеглянето на руските сили от Украйна няма да застраши съществуването на руската държава, нито би застрашило собственото му управление. Путин е наясно, че на хоризонта няма потенциални наследници. Двамата, които бяха най-близо до това да го предизвикат – опозиционният лидер Алексей Навални и бунтовникът Евгений Пригожин – вече са мъртви. Кремъл има десетилетия опит в създаването на политически наративи в подкрепа на Путин. Той лесно можеше да обяви победа в Украйна и да започне съпътстваща информационна кампания, за да оправдае отстъплението си.

Но въпреки че Путин има силата да спре войната, дали някога ще поиска да го направи? Повечето американски политици отговарят утвърдително на този въпрос и вярват, че с достатъчен натиск той може да бъде принуден да изтегли войските от Украйна или поне да договори прекратяване на огъня. За да го принудят да направи това, Вашингтон и неговите съюзници наложиха широкомащабни икономически санкции на Русия, като предоставиха на Украйна военно оборудване и разузнавателна подкрепа, и изолираха Москва на световната сцена.

В основата на тази политика лежи убеждението, че Путин е опортюнист. Той прави стъпка напред и когато открие слабост, продължава, но когато срещне отпор, той се оттегля. Според тази гледна точка атаката на Путин е водена както от неговите имперски амбиции, така и от усещането му за слабост на Запада и Украйна. По думите на президента Джо Байдън Путин е “алчен за територии и власт“ и очаква, че след като руските сили нахлуят в Украйна, „НАТО да се разпадне и раздели“. Ако това е диагнозата, тогава правилната рецепта е да покажем сила и издръжливост. Вдигнете цената на войната достатъчно високо и той в крайна сметка ще реши, че неговият опортюнизъм не си заслужава.

Усещане за несигурност

Но Путин не е опортюнист, не и по отношение на Украйна. Неговите най-изявени международни ходове не бяха опортюнистични трикове за получаване на предимство, а превантивни усилия за предотвратяване на загуби и провокации. Военните действия на Русия в Грузия през 2008 г. бяха както отговор на атаката на тази страна срещу сепаратисткия регион Южна Осетия, така и опит да се избегне загубата на контрол върху територия, която Русия смяташе за ключова в опита й да предотврати интеграцията на Грузия със Запада. Когато Путин превзе Крим през 2014 г., основният му мотив бе притеснението от загубата на руската военноморска база там. Когато се намеси в Сирия през 2015 г., той се тревожеше от свалянето на Башар Асад, приятелски настроен към Русия лидер. А когато се намеси в президентските избори в САЩ през 2016 г., той реагира на това, което разчете като опит на САЩ да подкопаят позициите му в Русия – а именно публичната критика на САЩ за изборите в Русия през 2011-12 г. и разкритието на Панамските досиета за тайните финансови сделки на неговите приближени през пролетта на 2016 г.

Ако опортюнизмът е мотивацията на Путин за Украйна –  продукт на неговата имперска алчност да печели нови територии за Русия винаги, когато се появи такава възможност – тогава неговият определено неопортюнистичен подход към Украйна от 2014 до 2021 г. трябва да бъде обяснен. След превземането на Крим през март и април 2014 г. украинското правителство беше в състояние на свободно падане. И все пак, вместо да предприеме агресивни действия за завземане на допълнителни територии, Путин избра да подкрепи въстаниците в Източна Украйна, ход, който можеше да се използва като разменна монета за ограничаване на външнополитическите възможности на Киев. През септември 2014 г., след като руските сили нанесоха опустошително поражение на украинската армия в град Иловайск, Москва можеше да напредне по крайбрежието на Азовско море и да създаде сухопътен коридор от Крим към Русия. И все пак Путин избра политическо решение на въпроса, като се съгласи с Минските споразумения.

Дори след като Доналд Тръмп встъпи в длъжност и стана ясно, че Вашингтон не е склонен да помогне на Киев, Путин не предприе широкомащабна военна атака, нито направи други опити да разшири руското влияние в Украйна. Подобни пропуснати шансове влизат в противоречие с възгледа за Путин като голям опортюнист.

Вместо като опортюнистична агресивна война, по-разумно е да разглеждаме нападението срещу Украйна като несправедлива превантивна атака, започната, за да спре това, което Путин видя като бъдеща заплаха за сигурността на Русия. Според Путин Украйна се превръща в антируска държава, която, ако не бъде спряна, може да бъде използвана от Запада за подкопаване на вътрешната сплотеност на Русия и да приюти сили на НАТО, които биха я застрашили. В известна степен официалните лица на САЩ изглежда разбират това. Както каза Аврил Хейнс, директор на националното разузнаване, „Той видя как Украйна неумолимо се придвижва към Запада и към НАТО и се отдалечава от Русия“.

Въпреки че инвазията не беше престъпление от опортюнизъм, тя беше изненадващо рисков ход от страна на Путин. Той винаги е бил склонен да избягва риска в международен план, като неизменно правеше добре пресметнати ходове и свеждаше до минимум ангажирането на руски ресурси. Путин разположи в Сирия едва няколко хиляди руски войници и разчиташе да пробие основно чрез руските военновъздушни сили. Когато неговият колега автократ венецуелският президент Николас Мадуро изглеждаше на ръба на свалянето през 2019 г., Путин изпрати само няколкостотин войници, за да му помогне. Войната в Украйна, напротив, струва на Русия живота на повече от 100 000 войници и нанася неописуеми щети на нейната икономика и международен имидж.

Тази война е толкова нехарактерна за действията на Путин досега и предполага, че решението му за Украйна е стратегическо и той не е склонен да отстъпи от него. Решението му да изпрати значителна част от руската армия в Украйна през 2022 г. и след това да мобилизира допълнителни сили, когато първоначалната атака не успя, показва, че той смята войната за твърде важна, за да се провали. И въпреки високата цена на инвазията, Путин очевидно смята, че бездействието щеше да му струва повече – а именно, че Русия нямаше да е в състояние да спре обвързването на Украйна със Запада, което от своя страна би довело дори до „цветна революция“ в самата Русия. Путин разсъждава така: ако не успеем сега, Русия е обречена да плати дори по-висока цена. Като се има предвид, че това вероятно е начинът, по който Путин преценява сценариите пред себе си, западният натиск едва ли ще го принуди да промени решението си и да прекрати войната при условия, приемливи за Киев и Вашингтон.

Така свършва всичко

Ако Путин не желае да спре атаката си срещу Украйна, тогава войната може да приключи само по един от двата начина: или защото Русия няма ресурси да я води, или защото Путин е паднал от власт.

Постигането на първото чрез намаляване на способностите на Русия е нереалистично. След като Путин се е посветил на войната и е в състояние да продължи да хвърля войници и ресурси в битката, руската армия едва ли ще се срине. Поражението на Путин на бойното поле в Украйна ще изисква огромно увеличение на боеприпасите. Съединените щати обаче реално ще започнат да увеличават производството на необходимите артилерийски снаряди едва през 2025 г. и дори това увеличение няма да е достатъчно, за да отговори на военните нужди на Украйна – тук даже не говорим за противовъздушната отбрана, от която се нуждае Украйна. На Украйна ще й се наложи да продължи да изпраща войници в битка и докато западните страни могат да помогнат в обучението им, то те решително не желаят да ангажират собствените си войски. Ситуацията се усложнява и от това, че по-големите офанзиви са изключително трудни заради добре подготвената отбрана, особено сега, когато дроновете и другите технологии за наблюдение намаляват елемента на изненада и за двете страни.

Остава само вторият начин за прекратяване на войната: излизането на Путин от Кремъл. Опитът да се ускори този процес може да изглежда привлекателен, но е непрактична идея. Десетилетия наред Вашингтон показа много слаба способност успешно да манипулира руската политика; стремежът да се направи това сега би представлявал триумф на надеждата над опита. И въпреки че Путин вероятно вече си мисли, че САЩ са решили да го отстранят, започнат ли реално стъпки в тази посока, той ще забележи промяната и ще я възприеме като ескалация. В отговор може да засили руските усилия да посее хаос в американското общество.

Като се имат предвид тези рискове, най-добрият подход за Вашингтон е да заложи на дългата игра и да изчака Путин да си тръгне. Възможно е той да се оттегли доброволно или да бъде изгонен; единственото сигурно е, че в един момент той ще умре. Едва след като той вече не е на власт, може да започне истинската работа за трайно разрешаване на войната в Украйна.

Игра на време

Дотогава Вашингтон трябва да се съсредоточи върху подпомагането на Украйна да удържи позиции и да предотврати по-нататъшно руско военно настъпление. Той трябва да продължи да налага икономически и дипломатически санкции на Москва, без да очаква те да имат голям ефект. Основната цел на такъв натиск е да се изпрати правилното послание на съюзниците на САЩ и да има лост за влияние върху постпутиновата Русия, както и да се прекрати вътрешнополитическата критика в САЩ. В същото време Вашингтон трябва да съхрани ресурсите си, като ги изразходва възможно най-ефективно и убеждава Киев да избягва големи, разточителни офанзиви. Дори досегашните успешни офанзиви на Киев – включително изненадващото нападение над Курск в Русия миналия месец – нямат голям ефект върху цялостния ход на конфликта. Това остава война на изтощение без признаци за предстоящ пробив за Украйна.

Когато офанзивата в Курск спре и Киев прекрати напредъка на Русия в Донецк, Вашингтон също трябва да подкрепи прекратяването на огъня. Въпреки че Путин, разбира се, може да наруши всяко споразумение, ползите от прекратяването на огъня надвишават рисковете. Прекратяването на огъня ще позволи на Украйна да консолидира отбраната си и да обучи повече войници, а Западът може да хеджира своите залози, като продължи да доставя на страната оръжия. Най-важното е, че прекратяването на огъня би попречило на повече войници и цивилни да загинат във война, която няма реалистичен край, докато Путин не си отиде.

Когато Путин си тръгне обаче, Вашингтон трябва да е готов с план. Със стратегия, която не само разрешава войната между Украйна и Русия, но и създава положителна рамка за европейската сигурност, облекчава военното напрежение, намалява риска от конфликт и предлага визия, която новите руски лидери в Москва могат да приемат. Това ще изисква смело лидерство, настойчива дипломация и готовност за компромис – в Москва, Киев, Брюксел и Вашингтон.

След нахлуването стратегията на САЩ спрямо войната в Украйна се характеризира с пожелателно мислене. Ако Вашингтон наложи достатъчно санкции на Путин, той може да го убеди да спре войната в Украйна. Ако изпрати достатъчно оръжия в Украйна, Киев може да изтласка руските сили. След две години и половина трябва да е ясно, че нито един от двата резултата не се задава. Най-добрият подход е да се играе за време – да се задържат позициите в Украйна, да се сведат до минимум разходите на САЩ и да се подготвим за деня, в който Путин в крайна сметка ще си тръгне. Това несъмнено е незадоволителен и политически неатрактивен подход. Но това е единственият реалистичен вариант.

Източник: “Форин афеърс”

Превод за “Гласове” Юлия Ал-Хаким