Храмът

Този храм съществува, живее и звънти във въображението на българите много преди да бъде вдигнат, зографисан и осветен, преди да блеснат неговите златни кубета, преди да запеят неговите чисти камбани, преди да грейнат полилеите и канделабрите, мраморът и алабастърът, мозайките и стенописите, иконите и витражите, кристалът и позлатата. Преди архитектите и зографите народът е издигнал в душата си този неръкотворен храм на избавлението и вярата, на спасението и свободата – храма на чудотворната надежда. Църква и азбука – това има България след 500 години турско робство, години на изтребление и унижение. Църква и азбука. Вяра и знание. И един сън за храм.

1. VIA DOLOROSA

Тук всичко е минало.

Когато генерал Гурко освобождава София, заварва в руини един блестящ, многолюден и пъстър някога град, потънал в ориенталска леност и мръсотия, кал и кръв, с 20 000 жители. Над античните отломки стърчат бесилки, над осквернените олтари вият мюезини. Храмовете на свети Иван Рилски, свети Николай, свети Лука, света Ирина, Света Богородица са заличени. На тяхно място – 50 минарета. Само в центъра на София е имало 12 православни църкви. Оцелели са две – „Света Петка Самарджийска” и „Света Петка – старата”, вкопани в земята. Ротондата „Свети Георги” е превърната в джамия. И базиликата „Света София”, където през 343 г. се провежда Сердикийският църковен събор, е превърната в джамия – заличили уникалните стенописи, датирани отпреди Боянската църква, турили минаре, то падало при всяко земетресение, турците пак го вдигали и така – три пъти, накрая мюфтията рекъл: „Не ни иска техният бог”, и оставили базиликата на мира. Върху разрушения от турците храм „Свети Йоан Кръстител” геният на османската архитектура Мимар Синан издига джамията Баня Башъ. Единственото доказателство, че храма го е имало, е запазеният олтарен престол. Неслучайно, казват. Както не е случайно, че шедьоврите на Синан – джамиите Сюлеймание и Селимие, са реплики на православното сърце на Константинопол, величествената „Света София”, но никога – по-високи. Защото според преданието Синан е българско дете, грабнато от еничарите. Едно от онези 2000 – 2500 момчета, завличани всяка година. Всяка година! Умножете по 500. Това е цената на кървавия данък девширме.

Тук всичко е бъдеще.

Няма паметник на Царя Освободител, има блатясал ров. Няма Народна библиотека и Софийски университет, има запустели бостани и дъсчени бараки. Няма Военен клуб, има дълбок трап, ограден с дървени тараби. Някъде в подземието на турските артилерийски казарми е тъмницата на Васил Левски. Няма паметник на Апостола, стърчи „черното бесило”. На 200 метра е „позорното гробище”, там побеснели кучета влачат костите на погубените български бунтовници. На мястото на Българската академия на науките клечат турски кафенета, застлани с рогозки. На мястото на Народното събрание е римският некропол, обрасъл в гъста акациева горичка. До него – останките от величествен православен храм от ХІІ в. Отсреща – базиликата „Света София” в руини. Помежду тях е „конският пазар”. До града на мъртвите римляни, на крачка от разрушената църква, чието име е изчезнало завинаги, купували и продавали коне и конски такъми, пазарели се шумно, а когато имало екзекуция, викали: „Аллах акбар”, понеже оттук минавал пътят до бесилото. Точно тук, на „конския пазар”, посред пътя на Левски към безсмъртието, посред българската Via Dolorosa, точно на този най-висок и най-просторен площад ще бъде построен храмът.

2. ФОБИЯ

Този храм е кост в гърлото на патологичните български русофоби, ушанка (и будьоновка става), затъкната в сладкогласен протестърен вувузел; той е източник и обект на тяхната натрапчива истерия, на тяхната неизлечима фобическа болест. Като Царя Освободител, дето се е изтъпанил на кон посред София и се пули в прозорците на парламента. Като позорящите руски имена Дондуков, Скобелев, Столетов, Гурко, граф Игнатиев, Александър І и тути кванти, които грозят нашите евро-атлантически улици и площади. За Паметника на Съветската армия да не говорим, да не го гневим, току-виж взел да ни обстрелва. Но храмът! Храмът е ужасният, непоносим символ на мрачното руско робство, на миризливия руски ботуш, убежище на всички задунайци и рубладжии, рашки и комунези, леговище на всемирното зло, бърлога на световния архи-турбо-мега-злодей Путин, туй кърваво ботоксно джудже Путя, което трябва да лази в краката Барак Хюсеинович и стрина Меркелина и да лъска чепиците на прогресивната планетарна общественост за чест и слава на умните и красивите и на целокупното НеПеОшко войнство со вси тинк-танкисти.

В чест на 90-годишнината от коварното освещаване на храма русофобията блъвна огнедишащо из душевната преизподня на сияйните и великолепните. И вместо „Ангел вопияше” истерично вопие Петко Бочаров: „В столицата на една държава, в София, е наложено името на някакъв руски светец, живял през XII век, човек, който няма абсолютно никакво отношение към България и никаква връзка с историята на българския народ. Никаква! Откъде накъде Новгородският княз Александър, наречен Невски, влиза в историята на България?!”. Откъм клироса традиционно мрачнее Калин Янакиев: „Това е паметник на цезаро-папистките стремежи на руския император, на руското имперско злоупотребление с православието, това е много тежка стъпка на руския империализъм в сърцето на София. Има нещо парадоксално храмът да носи името на един руски светец, символ на руското оръжие. Но аз няма да кажа нищо срещу свети Александър Невски”, заключава той, понеже, за разлика от Петко Бочаров, е човек просветен и не рискува да изпадне в блатото на етнофилетистката ерес. Горан Благоев държи исото със задушевен глас: „Това ли е най-достойното име? Този светец няма нищо общо с християнството в България. Посланието на храма е да утвърждава русофилството. Възможно ли е преосвещаване (в смисъл преименуване – б. а.) след една обнова на храма?”, пита той. И отговаря: „Нашите деца и внуци може би ще свикнат с едно ново име и така ще се заличи влиянието на Русия”.

3. ВРАГ

Това е целта. Заличаване на историята, на истината и народната памет. И наистина! Крайно време е да се дерусифицираме, да си диверсифицираме историята според евро-атлантическите изисквания, а не да славим не’кви презрени мужици! Обладани от тази величава историческа мисия, умните и красивите си търсеха специален враг. И го намериха. Това е светият благоверен княз Александър Ярославлевич Невски, княз Новгородски, Киевски и Владимирски с монашеско име Алексий, рицарят, защитил православието от германските, шведските и датските кръстоносци през 1240 – 1242 г., небесен покровител на руските воини и на император Александър ІІ, нашия Цар Освободител. И нададоха писък: К’ъв ни е на нас някакъв руски княз? К’ъв ни е на нас някакъв руски светец? И главно: Кой предложи Невски?! Отговорът на този въпрос гласи: Петко Каравелов. Кога? На 13 април 1878 г. И всички депутати в Учредителното народно събрание (229 на брой, сред които 13 турци) приемат предложението с оглушителни аплодисменти и възторжени възгласи. След три дни е приета Търновската конституция: „Всякой роб, щом стъпи на територията на Княжество България, свободен става”. След още един ден депутатите избират с акламации 22-годишния Александър Батенберг за български княз. Ентусиазмът е всеобщ, атмосферата – еуфорична, енергията – неудържима, чувствата – пламенни, мигът – величествен.

4. ЕДИН ДЪЖДОВЕН ПЕТЪК

Първоначално идеята е храмът да се издигне в Търново на Чаналъ тепе, както все още наричали Царевец. Князът настоява да бъде в София. В същия призрачен град, където единствената прилична сграда е мютесарифският конак, виковете на продавачите на сирене и салеп се смесват с протяжните гласове на бозаджиите и симидчиите, всеки ден по обед топовен гърмеж възвестява на дюкянджиите, че могат да спуснат кепенците и да си починат, а първата електрическа крушка светнала в чест на княза. Александър І няма дворец. Депутатите харесали не кое да е място за княжеските покои, а точно онзи просторен площад, през който минава пътят на безсмъртните. Александър отказва и се нанася в стария конак, който ще си остане дворецът на българските монарси. „Възлюбленний ми, народе, Народното събрание изяви желание да се въздигне в столицата ми великолепен храм на името на свети Александър Невски… Пригласявам всекиго от вас да принесе своята лепта за съоружение на честития този храм, който ще бъде и паметник на признателност на българския народ към Царя Освободителя. За тази висока цел – всяко деяние благо.” Това е прокламацията на княз Александър от 19 февруари (3 март) 1881 г. – деня на Освобождението. Митрополит Климент (Васил Друмев) определя начинанието като „велико и благотворно предприятие”. На 1 март Царят Освободител е убит. Европа е потресена, българите – покрусени, страстите избликват, „великите” сили се набъркват в работите на Княжеството, Александър суспендира конституцията, премиерът Петко Каравелов е свален. За първи път храмът става заложник на политически битки и страсти. За първи, но не и за последен. Ще мине цяла година, докато правителството гласува основният камък да бъде положен югоизточно от „Света София”. „В петък на 11 часа при облачно време и малко дъжд стана тържественото полагане на основния камък на храма „Свети Александър Невски”… Войската и нашите гимназисти бяха наредени в каре. Много дами. Arrangement и ред много добри”, ще напише в своя дневник Константин Иречек. Дъждовният петък е 19 февруари (3 март) 1882 г. Градът е окичен с празнични гирлянди. Народът приижда към „конския пазар”. Там е разчистено едно каре, по средата – аналой, украсен с български знамена и траурни ленти в памет на Царя Освободител. Дипломатите в парадни униформи, духовенството в празнични одежди, просълзени пратеници от Източна Румелия.

В 11,30 пристига княз Александър, поздравява ротите и се качва на аналоя. Пловдивският митрополит Гервасий отслужва панихида за убития руски император и прочита текстовете, които ще бъдат положени в основите на храма. Единият е гравиран върху метална плоча, другият е изписан върху пергамент. Множеството изпада в ридания при думите, посветени на събитията, „които изведоха из порабощение и тъмнина в свобода и светлина злополучений дотогава български народ”. Пергаментът е поставен в метална цилиндрична тръба с няколко монети и е зазидан до основния камък. Следва церемониален военен марш. Ако слезем в Златната зала на Криптата, ще видим основния камък. Той е там.

5. ЕДИН „СЕДНАЛ СЛОН”

1882 г. Създаден е комитет, който да организира строителството и главно – да събере пари. През април комитетът отправя Възвание към всички българи. Текстът е обширен и покъртителен и припомня страданията на българския народ, „попаднал под двойно робство, политическо и духовно, подвъргнат на тежки и безпримерни изпитания от немилостиви и жестокосърдечни вражески сили, които се стремяха едни да отнемат съвършено народностното му съзнание, други да отнемат езика му и да го претопят в друга народност, трети пък да го отклонят от святото Христово православно учение”. Възванието е изпратено и в Източна Румелия, защото едно „достопохвално и свято дело” не може да бъде спряно от „някаква си въображаема между двете Българии граница”. Гаврил Кръстевич отвръща, че няма право да поддържа официални връзки с Княжеството и оставя всичко в ръцете на Иван Вазов, Константин Величков, Йоаким Груев и Найден Геров.

Князът дарява 5000 златни лева. Най-тежкото дарение пристига с волски каруци – Княжево, Горна баня, Бояна и Драгалевци внасят своята лепта във вид на камъни за градежа. 1883 г. Няма ни пари, ни проект. В Санкт Петербург е завършил конкурсът за храм в памет на Александър ІІ. Кметът на руската столица любезно изпраща 32 снимки и скици. Изложени са в парламента, който представлява една дъсчена сграда и прилича на сеновал. Депутатите избират проекта на акад. Иван Семьонович Богомолов, един от създателите на руския стил в храмостроенето, който иска да възроди древноруската архитектура и да избяга от византийската традиция. Заради високата кула в руски стил и големия купол върху четири колони проектът се сдобива с прякора „седнал слон с високо вдигнат хобот”. Освен това е предвиден за 1200 души, а не за 3000. Комитетът не е във възторг, но настоява Богомолов да преработи проекта до пролетта на 1885 г., та строежът да започне през лятото. Пътьом кметът на София измисля най-безумната идея – базиликата „Света София” да бъде разрушена и тухлите да бъдат използвани за новия строеж. Богомолов възразява и издейства реставрацията на „Света София” да бъде извършена от Археологическото дружество на Русия. Идва Съединението, следва Сръбско-българската война, Батенберг абдикира, дипломатическите отношения с Русия са прекъснати. „Седналият слон” остава в архивите. Богомолов не построява „Свети Александър Невски”, но спасява „Света София”.

6. ЗАБВЕНИЕ

1902 г. Строежът е замразен, без да е започнал. „Храмът се вече забрави… Още отпреди 20 години, откакто е положен основният камък, всичко се забрави. Нас ни бива само да правим гюрултии…”, пише с прискърбие вестник „Свободна мисъл”. 20 години храмът съществува само като основен камък, ограден със стобор. Зад стобора не се случва нищо. За разлика от политическия живот. Еуфорията след Освобождението ще премине в диви страсти, ентусиазмът – в яростни битки между русофили и русофоби, битките – в репресии. Княз Александър ще интернира Драган Цанков, ще забрани на Петко Славейков да стъпва в Княжеството, а Димитър Петков ще затвори в Черната джамия. Стамболов ще разпореди да пребият Петко Каравелов в същата Черна джамия, ще изпрати на смърт Олимпий Панов, Атанас Узунов и Коста Паница, а митрополит Климент ще прокуди на заточение в Гложенския манастир. Накрая Стамболов ще бъде посечен. Новият княз – Фердинанд, ще кръсти престолонаследника Борис в православната вяра и ще спечели благоволението на руския император Николай ІІ, поканен за кръстник. Храмът не съществува дори на хартия. Но е карта от политическата колода. Макар че зад стобора на „конския пазар” не се строи нищо, специална комисия решава: Първо, храмът да бъде катедрален и да побира 5000 богомолци. И, второ, „да се покани един архитект с известност, зналец на църковната руска архитектура и вещ строител”. Този „зналец” е проф. Александър Никанорович Померанцев, ректор на Императорската художествена академия. Преговорите с него започват през 1896 г. и продължават 5 години без резултат, защото по това време професорът строи един от шедьоврите на руската архитектура – градската Дума в Ростов. Най-сетне на 1 април 1904 г. вестник „Ден” съобщава: „Завчера пристигна в столицата, идещ от Петроград, професорът от Петербургския университет арх. Померанцев”. Той отказва да преработи проекта на Богомолов, защото смята, че „руският стил не би отговорил на българската историчност”. Прави четири проекта и накрая успява „да въплъти стария византийски стил в една черковна постройка с камбанария, каквато още не съществуваше и каквато и до днес не съществува другаде”, пише проф. Боев. Храмът е надлъжна базилика – традиционна за източноправославните църкви по българските земи, камбанарията е висока 51 метра, кубатурата е 86 000 куб. метра, застроената площ – 3160 кв.м.

7. НАЙ-СЕТНЕ!

1904 г. Строежът започва. В Рисувалното училище е организирано строително бюро от „цели” шестима души – трима архитекти (Померанцев, Смирнов и Яковлев), двама надзиратели и един писар. Иззад дървената ограда наднича бъдещият храм. Каменоделците работят през зимата при минус 20 градуса. Работниците носят тухли, вар и камъни на ръце. Строежът изхвръква на 10 метра и този египетски труд става невъзможен. В България е монтиран първият асансьор. През 1908 г. храмът е пораснал с още 10 метра. Всички фирми и майстори са избирани с конкурс. Цялата каменоделска работа и ажурният мотив с орнаментирания кръст над западния фронтон са дело на превъзходния майстор Вилем Глос. Луи Айлер от Хановер прави железните конструкции на покрива и прозоречните рамки (499 на брой, 940 кв. метра). Фирмата „Рагалер” от Мюнхен покрива куполите с медни листове и измайсторява кръстовете върху кубетата. Антон Торньов остъклява прозорците с бели и цветни, гладки и релефни стъкла (950 кв. метра) Инж. Никола Тотев монтира електрическата инсталация, а виенската фабрика „Централхайзунгес Верке” отоплителната система. Карл Бамбек от Виена изработва 37-те врати – 14 външни и 23 вътрешни. Главните входни двери са направени от славонски дъб, сушен 17 години. Немската „Шмид Зоне” изработва царските двери, кръстовете, корнизите на иконостасите, короната на царския трон, полилеите (18), канделабрите (72) и аплиците. Главният полилей е трикоронен със 136 гнезда, тежи 1550 килограма, монтиран е на 27 метра височина. Има и 5 двукоронни полилея, всеки по 840 килограма. Иконостасът, амвонът, троновете (патриаршеският и царският), колоните, стълбите, орлите, лъвовете, балюстрите – всичко е от естествен мрамор, оникс, алабастър и малахит. Изработката е поверена на италиански майстори.

Храмът е благоукрасен с 82 кавалетни икони, 312 фрески (65 сцени и 247 изображения на светци, великомъченици и апостоли) и 12 мозаечни пана. За първи път в български храм има такова огромно пространство за зографисване. Само сводът на централния кораб е 412 кв. метра, само бог Саваот, който ни гледа от купола, е 850 кв. метра. Цялата тази колосална работа е дело на 32 руски и 16 български художници: Васнецов, Савински, Бруни, Антон Митов, Мърквичка, Мясоедов… Невероятно е как тези 48 художници, различни по възраст и опит, създават ненарушимо ансамблово звучене. Камбаните! Те са 12 и тежат общо 24 тона (най-голямата е 12 тона, най-малката – 10 килограма). Светият синод е категоричен: най-сладкогласите камбани ще бъдат отлети единствено в Русия. Търга печели Павел Николаевич Финландски от Първа московска гилдия, собственик на най-голямата камбанолеярна. Павел Николаевич току-що е завършил камбаните на „Свети Николай Чудотворец” в Петербург. От Одеса до Варна камбаните пристигат с кораб, от Варна до София – със специален влак, посрещан навсякъде с гирлянди и музика. В Русия е изработена и специална кола, която ги превозва от гарата до строежа. Гледката е фантастична. София засипва с цветя 12-те камбани, теглени тържествено от прочутите дразмахленски волове. Софиянци не се отделят от строежа, за да видят издигането на камбаните. Те са украсени с изображения на Света Богородица, Иисус Христос, свети Александър Невски, свети княз Борис І, свети Кирил и свети Методий, свети Иван Рилски и света София, с българския държавен герб и възпоменателни надписи. За първи път 12-тонната камбана ще огласи София на 13 март 1913 г., за да възвести победата при Одрин.

8. ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС

Строежът завършва 30 години след полагането на основния камък, включва 185 операции и струва рекордните 5 милиона златни лева. Планирано е храмът да бъде осветен на 2 август 1912 г. Не за друго, а в чест на 25-годишнината от възкачването на Фердинанд на българския престол. Тържествата се отлагат за след 2 месеца, но на 17 септември е обявена всеобща мобилизация, на 5 октомври започва Балканската война, последвана от Междусъюзническата и Първата световна, в която България воюва срещу Русия. Двата месеца ще продължат 12 години, но дотогава има още време. И ето го момента, който вдъхновява днешните умници и красавци, обзети от идеята да сменят името на храма. На 14 октомври 1915 г. руската флота (24 военни кораба) бомбардира Варна с 200 снаряда. Фердинанд е възмутен. Току-що е открил, че от два месеца България е във война с Русия. В своя възмут и в отговор на „руското вероломство” Фердинанд притиска премиера Васил Радославов позорното руско име на храма да бъде изчегъртано. Светият синод е категорично против. Защото: храмът е построен в чест на руските воини; име на храм, макар и още неосветен, не се сменя заради политически прищевки и защото това е храм всенароден. На 19 октомври сред нощите кабинетът решава: „Да се смени името на катедралния храм в столицата”. На 4 март 1916 г., воден от кристална русофобия, парламентът „преименува” „Свети Александър Невски” на „Свети Кирил и свети Методий”… „Преименуването” навлича каноничен хаос. На мястото на свети Александър Невски (централен иконостас) Иван Мърквичка трябва да нарисува свети Кирил. Антон Митов трябва да изпише свети Методий, който да замени свети Йоан Кръстител. Асен Белковски трябва да нарисува свети Иван Рилски, който пък да бъде монтиран на мястото на свети Методий, зографисан от Мърквичка… Този „възродителен процес” не минава безнаказано. Година по-късно силно земетресение разтърсва София, арките и сводовете на храма се пропукват, дълбоки цепнатини набраздяват фреските „Връщане от Голгота” и „Рождество Христово”. Кабинетът пада, Фердинанд абдикира, Светият синод настоява пред младия цар Борис ІІІ името на храма да бъде върнато и точно четири години по-късно на 4 март 1920 г. парламентът отменя своето предишно решение. Иконите се завръщат по местата си.

9. „ПОВЕЧЕ ОТ ЧУДО”

Храмът остава неосветен до 1924 г. Заради политически игри и безумства в най-голямата катедрала на Балканите няма богослужение цели 12 години. „В петък, събота и неделя – на 12, 13 и 14 септемврий т. г. ще се извърши в престолния град освещаването на народния храм-паметник „Свети Александър Невски”… Поканват се господа столичаните да украсят домовете и заведенията си с народни знамена и декорации. София, 11 септемврий 1924 г. Кметството”. Най-сетне мълчаливият храм отваря двери – величествен, бляскав, пищен. И в същото време уютен и приветен като дом, изпълнен с тайнства, надежди и вяра. София е в гирлянди и знамена. Храмът и площадът преливат. На специална схема е отбелязано мястото на всекиго – от царя до придворните дами и от генералите до последния войник. Тук са всички министри, премиерът Александър Цанков, който само преди година е извършил кървав държавен преврат, дипломатическият корпус, опълченци със Самарското знаме, руски ветерани от Освободителната война, хоровете на Добри Христов и на Софийската семинария. Светият Синод е поръчал църковната утвар и тържествените одежди на две московски фирми – „Заглодин” и „Оловяшников”. На 12 септември е осветен централният престол, посветен на свети Александър Невски. На 13 септември – северният престол, посветен на светите братя Кирил и Методий. На 14 септември – южният престол, посветен на свети княз Борис І Покръстител. Освещаването е извършено от пловдивския митрополит Максим (съратник и изповедник на Васил Левски) в съслужение с архиепископ Анастасий Кишиневски, 8 български митрополити, епископи и архимандрити, 10 икономи и протойереи и 7 дякони. Светият Синод поднася паметни медальони с образа на свети Александър Невски от едната страна и изображение на храма от другата. Царят получава златен медальон, министрите и митрополитите – позлатени, депутатите и епископите – посребрени, цялото духовенство – бронзови. „В тоя великолепен храм – красота на Балканите, е въплътен горещият копнеж на българския народ за славянски и братски сговор, неговото желание да живее и напредва с всички сили за съзиждането на царството Божие”, пише вестник „Народен страж”. „Този храм е истински паметник на изкуството. Той е истинско чудо на съвременното строително изкуство, а украсата на новата катедрала в София е повече от чудо”, пише гръцкият вестник „Демократия”.

10. БЕСОВЕ

От идеята за храм до неговото освещаване ще минат 45 години (1879 – 1924). България ще преживее четири войни, две въстания, два преврата, две земетресения, две абдикации, 42 правителства, 26 парламента, суспендиране на конституцията, „режим на пълномощията”, Съединението и Независимостта. Един княз ще абдикира като княз, друг княз ще абдикира като цар. Трима премиери ще бъдат убити. Единият ще бъде посечен, другият – прострелян, третият – обезглавен. Политиката ще се изроди в кървави репресии, хладнокръвен терор и средновековни жестокости. Строежът на храма ще спира при всеки преврат, всяка война и всяко русофобско правителство. Ще стане заложник на болнави амбиции и политически безумства с всичката им разрушителна мощ. И днес храмът е заложник на едни маниакални персонажи, които в своята патологична русофобия и в своята безпросветност разделят и противопоставят и човеците на земята, и светците на небето. Сквернят олтара на народната памет и в небесния олтар ровичкат. Разделят нашите небесни закрилници и застъпници на „свои” и „чужди”, на „достойни” и „недостойни”, на „атлантически” и „азиатски”, на „евроценностни” и „варварски”. И понеже не знаят и не разбират, извършват грях непростим – посягат на Символа на вярата, на непрекъсваемото общение между човека и Бога, между земната и небесната Църква, която е Една в своята цялост, в своята Вселенска Съборност. Земната прослава на светците, просияли в историята на Светото Православие, е само потвърждение на това, което е вече известно на Бога и на народа. Господ ги е прославил в небесата, ние ги прославяме на земята. Ако приемем истеричавата русофобска „логика”: „К’ъв ни е на нас нек’ъв руски светец?”, следват серия „основателни” въпроси: Какви са ни нас свети Георги и свети Димитър, свети Василий Велики и свети Игнатий Богоносец, свети апостол Павел и свети Йоан Богослов, та вдигаме храмове в тяхна чест и ги зографисваме, и в тропари и акатисти ги възпяваме, и на тях се молим, и на тях се надяваме да ни закрилят и напътстват?! Да не би да имат нещо общо с българската история?! Ами Пресветата Дева Мария? За Иисус да не говорим! Нашите хонорувани русофобчета ту припкат под крилото на Фердинанд, ту копат аргументи при цар Иван Асен ІІ, който сразява епирския деспот Теодор Комнин при Клокотница (9 март 1230 г., Денят на свети 40 мъченици Севастийски) и в чест на победата преименува църквата „Рождество Богородично” (която може би съществувала от ІХ в.) на „Свети 40 мъченици”. Не знаем дали тази църква е съществувала, но със сигурност 40-те мъченици, погинали през 320 г., нямат нищо общо с българската история. Прочее Иван Асен ІІ и свети Александър Невски са съвременници. Няма как да бъде променено името на храма. Той е осветен с това име и посветен на този светец. Знаете ли какво следва, ако храмът бъде прекръстен въпреки канона? Всички изображения на свети Александър Невски ще бъдат заличени, частичката от неговите свети мощи ще бъде заточена в някой килер, паметните плочи при входа на храма ще бъдат потрошени и изхвърлени на бунището, както се полага на смърдяща руска партенка. И главно: Божествената Света литургия, отслужвана всеки ден във всеки български православен храм, ще бъде надлежно фризирана и окастрена и никога вече – never more! – във Великия вход няма да звучи този възглас: „Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем!”. Ей така ще се диверсифицираме, дерусифицираме, демитологизираме и деконструираме. И ще станем свободни, независими и суверенни.

Финал
Няма финал.
Има храм.
Дълбокият камбанен глас ехти от звънарницата и ни събира.
Има го храма.
Над него и портите адови не могат да надделеят.

* * *

Послепис
ЗА СВЕДЕНИЕ НА РУСОФОБЧЕТАТА.

Импозантни храмове, посветени на свети Александър Невски, има в Тбилиси (Грузия), Рига и Даугавпилс (Латвия), Бизерта (Тунис), Ашхабад (Туркменистан), Донецк, Мелитопол, Одеса, Славянск, Харков, Ялта (Украйна), Талин (Естония), Йерусалим (Израел), Тампере (Финландия), Копенхаген (Дания). А в парижкия катедрален храм „Свети Александър Невски” на 12 юли 1918 г. се венчават Пабло Пикасо и Олга Хохлова, свидетели – Жан Кокто, Гийом Аполинер, Макс Жакоб и Сергей Дягилев. Тук са опети Тургенев, Шаляпин, Кандински, Тарковски, Окуджава, Анри Троая.

Текстът е публикуван през 2015 г. в сайта INFACTO.BG