Цар Борис ІІІ: Да Почитаме братския руски народ и руските герои

България отбелязва 146 години от епичните боеве на Шипка, които се водят от 21 до 26 август (нов стил) 1877 г. и са повратен момент в Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. На 23 август 1877 г. е решителният бой, който отваря пътя за освобождението на България. Над 11 000 български опълченци и руски воини оставят костите си под “чутовния връх“, както ще го нарече Вазов.

Поне от срам  пред паметта на героите трябваше да замлъкнат днешните ни русофоби, които от години използват знаменателните дати на Освобождението ни, за да сипят хули по Русия и изцепки, че  Русия не ни била освободила, а ни била поробила; ролята на освободителите я били измислили комунистите,  паметникът на Цар Освободител бил позор и т. н.  Тази година обаче сговорът ГЕРБ – ДБ – ПП направи правителство на кощунството и надскочи всички допустими граници.  Нахвърлиха се връз Конституцията ни и освен безсмислените правни интриги, завъртяха и друга далавера в лудия си поклоннически порив. Решиха, че може не просто да принизят ролята на Русия, а направо да я заличат от историята ни, като заличат националния ни празник – деня, в който в Сан Стефано  с усилията на Русия и на граф Игнатиев България се възражда като държава на картата на Европа  след пет века отсъствие.  Не им стига, че отдавна премахнаха тази тема от учебните програми, ами сега една група гръмогласници се опитват да прехвърлят върху Москва вина дори за злощастния  Берлински конгрес през 1878 г., в който западняците потъпкаха националния ни идеал. Ала какво ги е еня безродниците за истината и за това, че в паметта на българите си остават непокътнати  подвигът и поклонът пред костите на десетки хиляди руски воини и български опълченци, положени в земята ни.
И понеже в някоя валчеста глава може да се пръкне фантасмагорията, че и „О, Шипка!“ е мит, както Батак някои обявиха за мит, нека се обърнем към автентичните архивни свидетелства от онези дни. Предлагаме днес откъси от дневника на участника в Руско-турската война Леонид Чичагов за дните, в които руският император Александър ІІ е пребивавал в Дунавската армия, преживявал е денонощно боевете при прохода на Шипка и ги е ръководил от главната квартира на руските войски. Нека чуем ехото от онези славни дни, което се предава „от урва на урва и от век на век“.
А по повод на 3 март напомняме и откъси от българските вестници през  десетилетията след Освобождението до 1944 г.,  за да се види, че този ден винаги е бил честван с почести – царят, правителствата, военните началници, клирът, народът като един са коленичели пред паметника на Александър Втори и са славели с благодарност руските братя – дори в най-русофобските години на отечеството ни и дори след присъединяването на България към Хитлеровия пакт.  Неслучайно  днес толкова искат да се забрави словото на цар Борис Трети при откриването на паметника на връх Шипка през 1934 г. Толкова е русофилско, че повече няма накъде.
А през 1942 г., посред Втората световна война,  редом с премиера Богдан Филов отдава чест  пред паметника на Александър ІІ и…  нацисткият адмирал Карлгеорг Шустер, отговарящ за морските битки на Хитлер в Югоизточна Европа против Русия! 
По чии стъпки  вървите днес, господа управници, с вашата  послушна свита?
 

Леонид Чичагов, „Дневник за пребиванието на Царя-освободителя в Дунавската армия през 1877 г., изд. „Книжен тигър“, 2017 г.

Из предговора – Обръщение към българските читатели

от посланика на Русия в България А. А. Макаров

Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и Освобождението на българите от петвековното робство вероятно е най-драматичната страница от летописа на съвместната ни история, която стана част от общия ни генетичен код, опорна ценност на славянските народи на Русия и България, обединени от една вяра. Паметта на събитията от тези години – обсадата на Плевен от руските войски, героичната битка на Шипка и подписването на Санстефанския договор, възстановил българската държавност след столетията пребиваване под османско иго – заема едно от най-важните места в сърцата на гражданите на двете страни. Днес, когато използването на историята за политически цели стана общоприета норма, а нейната преднамерена фалшификация повече не се смята за нещо недопустимо, ние все по-често се сблъскваме с опити да се задраска миналото, да се разруши здравата основа на руско-българското братство, приятелство и сътрудничество.
Година след година на Трети март ние с дълбоко съжаление наблюдаваме стремежа на тези или онези сили да принизят ролята на Русия за Освобождението на България, която пожертва живота на десетки хиляди свои войници и офицери за християнската вяра и славянската кръв. Някои „учени мъже“ на страниците на печата разсъждават за геополитическите претенции на Санкт Петербург на Балканите през ХIХ век, политици изброяват много от европейските народи, които уж имат „еднакъв принос“ в борбата срещу османлиите, а чуждите дипломати се надвикват в призивите към българите да забравят Русия и да започнат историята си наново.
За да не станем жертви на лъженаучните и псевдополитическите спекулации, разрушаващи нашето самосъзнание и националната ни идентичност, жизнено важно е да знаем истинското минало на страната ни, да помним неговите уроци и да правим от тях правилни изводи. Най-добрият начин е в това отношение е да се обърнем към първоизточниците, да изучим документи и свидетелства на очевидци.
Без съмнение, едно от най-ценните е съчинението на участника в Руско-турската война Леонид Чичагов „Дневник за пребиванието на Царя-освободителя в Дунавската армия през 1877 год., изд. „Книжен тигър“, 2017 год.“. В тази уникална книга, която е копие на първото българско издание от 1901 г., запазила  целия му исторически колорит, ще намерите не само живо описание на личността на император Александър II и неговата дейност по време на престоя му в главната квартира на руските войски, но същото така и точната, буквално стъпка по стъпка, хроника на действията на най-висшето ни командване в хода на военната кампания…
А. А. Макаров
24 април 2017 г., гр. София

Из дневника на Чичагов

На 22-и Юлий, на именния ден на Императрицата, доложиха на Императора, че при него се явила депутация от местните жители с някаква просба. Императора заповяда да ги доведат. Депутацията се състоеше от двама свещеници и учителя, дошли да поканят Господаря на устроения от тях бал в чест на именния ден на Императрицата. Негово величество благоволи милостиво да приеме поканата им.
На една голяма поляна, празнично облечени българки, като се държеха за ръце, образуваха доста обширен кръг и под звуковете на музиката от няколко любители танцуваха свои народни хора. Девойките по чивтове ходеха вътре из хорото. При появяването на Императора, раздадоха се викове: „Да живее!“ Всред кръга бе поставен стол, покрит с туземни ковери, предназначен за Господаря. Въсторга на българите нямаше предел и хорото изведнъж се оживи. Момите, окрасени с венци от цветя на главите, отпърво запяха една тъжовна песен, после се хванаха за ръцете и, като подскачаха мерно, ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от Императора.
Постепенно кръга се стесняваше около Господаря и най-после всички по ред Му целунаха ръка. Негово Величество им даде по една златна монета. След това, като се хванаха отново за ръце, те се отдалечиха и се поклониха до земята.
На 25-и Юлий Господаря заповяда да се снеме обсадата на Русчук.
На 8-и Август вечерта бе получено известие, че при селото Шипка (на североизток от Казанлък) се е събрала повече от 40 табора войска на Сюлейман паша освен многочислената конница, която се е разположила около селото и е ознаменувала своето появление, като е подпалила без никаква причина това село. По сведенията, донесени от нашите рекогносцировки и българите, избягали от опустошената местност, 6 табора авангард стои на 4 версти зад Шипка, а на 8 версти зад тях била разположена главната сила на противника.
Макар, както бе казано, се чувствуваше, че Сюлейман паша ще поднови атаките си на балканските проходи, заняти с малочислена войска, но не се очакваше, че неговите сили ще бъдат толкова големи, затова това известие произведе такава голяма тревога в Главната квартира. Да се умали войската, стояща под Плевен, бе опасно, а да изпрати на генерал Радецки по-големи сили да заеме всички проходи, Негово Величество не можеше, до гдето не пристигнат поисканите из Руссия полкове. Императора се много разтревожи от това известие.
Официални известия от Шипка дохождаха много рядко и понеже всички минаваха по телеграфен път, те бяха в най-кратката форма. Случваше се генерал Радецки да извести в три часа сутринта, че цялата нощ се е продължавало ожесточено сражение, а за изхода на боя, чак през вечерта на другия ден; така щото повече от денонощие Господаря и Главнокомандващия оставаха в недоумение какво се върши на Шипка.
Към средата на Август турците показаха необикновена енергия; като атакуваха Шипка, те едновременно настъпваха към армията на наследника Цесаревич и от Ловеч почнаха да стесняват нашите войски, които занимават Севлиево. Всичко това произлезе в десетина дена. Не може да се изкаже общото настроение, в което се намираха всички, стоящи в Главната квартира. Както по-напред се събираха на обед и вечерта, но всеки се разхождаше навъсено и замислен. Господаря вече не беше така весел и разговорлив, както преди и имаше отпаднал вид, макар и никой да не го чу да се оплаква от походния живот. Когато дохождаха телеграми от генерал Радецки нощно време, то веднага будеха Императора.
До 15 август телеграфът отиваше само до Габрово и всичките донесения трябваше да се изпратят до там с коне; като вземем предвид трудността при пътуването и голямото разстояние, то лесно ще разберем, че известия от Шипка за гл. квартира пристигаха съвсем редко. Някога телеграфиста ни съобщаваше такива сведения, които бяха основани на лъжливи слухове и тези депеши ни докарваха до трескаво състояние.
На 9-ий Август към обед дойде известие, че Сюлейман паша атакува Шипка, а генерал Радецки отива да я спаси. Генерал Мирски донесе, че турците настъпват от Ловеч за Севлиево.
На 10-ий Август имаше страшна горещина. На слънце беше 45 градуса, а на сянка повече от 30 градуса. Целият ден пристигаха депеши, но не от участниците на Шипка, а от телеграфиста Бострема на основание на достигающите до него слухове. Той съобщаваше, че нашите повидимому се държат, въпреки отчаяните усилия на Сюлейман паша, който тика в боя колона след колона, табор след табор. Нашите пропускат турците на разстояние до един вистрел и после с дружни залпове отблъскват неприятеля. Нищо не установява турците, и при все това те енергически настъпват. Загубите им са грамадни, а у нас сравнително много малко убити и ранени. Най-много страда прислугата на батареите и офицерите. Прохода се защитава от генерал Дерожински и Столетов.
На 11-и Август от сутринта нямаше никакво известие и в 3 часа донесоха на Великия Княз изведнъж няколко телеграми от Бострема. Императора ги прочете в присъствието на Министъра на Двора и Военния министър, а кога свърши, обърна се към Скалона:
„Кажи на брат ми, че се прекръстих и благодарих Богу, – каза монарха, – сега чини ми се, мога да бъда спокоен, те ще одържат догде пристигне подкрепление.“
В телеграмата се казваше, че атаките на турците са отбити и че нашите се държат упорно.
„Мене ми се струва, те (българите) заслужават Георгия“, забележи Негово Величество.
На 12-и Август се получи телеграма, че турските атаки продължават непрекъснато, но генерал Радецки пристигнал на Шипка в минутата, когато неприятеля почти се вмъквал в укрепленията. Флигел-адютанта, княз Вяземски, бил ранен.
13-и Август се ознаменува с дохождането от Шипка на английския кореспондент г. Форбс, който дойде тук в качеството на любител. Той бе първото лице, очевидец на всичките ужаси и подвизи на нашите защитници на прохода.
Когато съобщиха за това на Господаря, Негово Величество заповяда да извикат Форбса в кабинета му. Форбс не можеше да се нахвали с действията и геройското поведение на нашите войски; прекрасно описа занятите от нас позиции, турските атаки на върха св. Никола, хода на боя до пристигането на Радецки и всичките неизразими мъки, които нашите войски трябвало да теглят от недостатък на вода. За генерала Радецки говореше с възторг. След това императора го запита как мисли, дали нашите ще удържат прохода. Форбс обясни, че на основание миналите славно отблъснати атаки, счита нашите позиции за безопасни. Форбс много хвалеше българите…
На 15-й Август след обяд Императора разпита до най-малките подробности ординареца на Негово Височество Главнокомандующия поручика Скарятин, командирован по събиране сведения при ген. Радецки, за положението и настроението войските на Шипка. Според неговите думи, нашите хора биле до последна крайност, уморени от безконечните боеве и топлина от 40 градуса, първите три деня не се чувствували тъй, защото духало вятър, а време трябвало да се заемат с пренасянето от позицията до превързочния пункт маса тежко ранени, след това трябвало да се съберат телата на убитите, да им изрият братски гробове и погребат християнски, после да се попълнят местата на оределите полкове. В това време се оказало нужда да се попълнят колкото може батареите, да се поправят развалените топове и да се направят нови закрития. Физическата умора и нервното възбуждане било тъй голямо, щото, когато в 11 часа вечерта донесли на позициите храна, хората се отказвали да я ядат.
Вечерта донесоха на Императора телеграми за новата опасност, която очаквала Шипченския отряд от заразяването на въздуха от несъбраните турски трупове.
Тази нощ беше първата от 3-й Август, мислим, в която Господаря спа по-спокойно.
За награда на отличното мъжество, храброст и разпоредителност на генерала Радецки, оказана при отбраната на Шипка, Негово Величество благоволи да го награди със златна сабя, украсена с брилянти, с надпис: „За отбраната на Шипка 11-15-й август 1877 год.“

Защитата на „Орлово гнездо“, художник Алексей Попов
 
„3 Март Празникът на Освобождението на страниците на българските вестници 1885-1944“, Българска академия на науките, изд. „Захарий Стоянов“, 2019 г.

Из предговора на акад. Иван Юхновски:

… Поколението българи, преживели самото велико Освобождение и заживели в близките след него години във вече свободна България, в която са още живи немалко български опълченци и ветерани, когато болката по жертвите дадени за извоюваната свобода е особено силна, имат най-голямото морално и историческо право да оценят и отсъдят какво означава Освобождението и да определят деня на неговото общонародно празнуване. Това е датата на подписването на предварителния Санстефански мирен договор. Това е датата, от която започва реално най-величествената трансформация в живота на българския народ през новата ни история – от петвековно иго към свобода и независимост. Читателите на тази книга ще могат най-нагледно да се убедят и в това, че празникът на Освобождението през този почти 70-годишен исторически период безспорно обединява българския народ и правителствата на България, дори и в повратната 1944 година.
За съжаление днес, до нас, има малка групичка от хора, които особено в навечерието на Празника, упорито се опитват да омаловажават и дискредитират 3-ти март като ден на Освобождението и национален празник. От дистанцията на времето те прокламират една изопачена история на нашето Освобождение, като променят ролята и приноса на отдавна известни с делата си исторически фигури и държави. На тях бихме препоръчали да проучат внимателно настоящата документална книга…, за да разберат, че се борят напразно с една непоклатима вече 140-годишна, народна и държавна традиция…

Вестник „Нов век“, 22 февруарий (6 март) 1899 г.

В петък на 19 февруарий се изпълниха тъкмо 21 години от сключването на Сан-Стефанския договор. Макар че този договор претърпя отпосле същественно изменение в ущърб на етнографическите граници на българския народ, денят 19 февруарий се счита от историята за дата на освобождението на България. В този ден всеки българин празнува тържеството на своята национална кауза и с признателност си припомнюва великото дело на Руссия за нашето освобождение. По случай на този всенароден празник миналий Петък на 11 часа пред обед в тукашната съборна църква Св. Крал се отслужи благодарствен молебен за нашето освобождение.
На тая церемония присъствуваха г.г. министрите, руския представител г. Бахметиев и 1 секретар на руското агентство г. Боткин, свитата на Негово Царско Височество начело с Генерал-Майор г. Николаева, както и голямо множество чиновници, офицери и граждани. 

Вестник Мир“, 30 август 1907 г.

Българските опълченци и генерал Столетов

Признателните български опълченци са изпратили следното писмо до генерал Столетов:
Ваше Високопревъзходителство, драгий и милий Николай Григориевич!
Ето ви отново среди нас като скъп гост на отечеството ни!
Ето ви среди вашите опълченци, преизпълнени от радост, че ви виждат пак.
Радостта ни се удвоява, че и вие ще вземете участие в тържествата по освещаването на паметника, който българския народ въздига по незабвенния Цар-Освободител за видим знак на безграничната своя признателност към братския Руски народ…
Вашето гостуване у нас събужда в паметта ни живо скъпи нам спомени за чутовни събития от времето на съвместното наше служене: 6-й май 1877 година, когато Цар-Освободител ви връчи историческото Самарско знаме на българското опълчение; дните, когато под ваше предводителство отбелязахме при Стара Загора, Шипка, Шейново най-светлите страници на новата наша военна история…
Като ви приветствуваме от все сърце с добре дошли, пожелаваме ви от Всеподателя Бога крепко здравие и дългоденствие…
София, 30 август 1907 г.
Ваши всегда признателни и най-предани опълченци

Борис III на празника 3 март, 1926 г.

В. „Мир“, понеделник, 27 август 1934 г.

Речта на цар Борис III на Шипка – 26.08.1934 г.

Ваши Високопреосвещенства, господа, братя българи!
Освобождението на българския народ е най-величавия момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеоза на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с векове в българската душа.
На това място преди 57 години българската съдба се беше спрела в колебание. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които зависеше изхода на освободителната война. Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалника на нашата храбра армия, извърши своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснала след пет векове. От „Орлово гнездо“ блесна първия сияен лъч на българската свобода.
Шипка е героичният образ на българското възраждане. Тя събра в един епически устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътя до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква в „Фенер“, лобното място на Левски, на Ботев, и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ…
Победоносната освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар-Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие без друг пример в историята на народите.
Господа,
На тая светла епоха от борби, на това велико дело за Освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това място, тоя величествен паметник. Всеки паметник, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци.
Пред  лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи между нас, и пред невидимите гробове на славно загиналите, нека кажем, че свето ще пазим техния спомен. На живите нека кажем: „Бъдете горди: вашият пример вечно ще въодушевева българските сърца“. А на падналите в борбата да кажем: „Спете спокойно. Вашите завети няма да бъдат забравени!“
С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение  и, от името на българския народ, откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.
Да живее България! Ура!

В. „Зора“, 5 март 1942 г.

Праздникът на Освобождението в София

По случай праздника Освобождението на България завчера в храма-паметник „Св. Ал. Невски“, се отслужиха панихида и благодарствен молебен от заместник-председателя на Св. Синод видинския митрополит Неофит. След това се образува шествие , начело с г.г. министрите и др. официални лица, до паметника на цър Освободтеля , където бяха положени венци. На снимката личат от ляво на дясно: н-кът на соф. гарнизон г. ген. Михов, адмирал Шустер, н-к-щаба на войската г. ген. Лукаш, г. м-ра ген. Даскалов, м-р председателят г. Филов, г. м-р Габровски и др.

В. „Мир“, 4 март 1944 г.

Вчерашните молебени за Освобождението на България

По случай празника на Освобождението на България в цялата страна бяха отслужени благодарствени молебени. В София молебена бе отслужен в 9.30 ч. … Митрополит Стефан произнесе за значението на празника кратко слово. Присъствуваха регентът г. проф. д-р Филов, м-р предс. Г. Добри Божилов, предс. на Нар. събрание г. Хр. Калфов, членовете на мин. съвет, от свитата на Негово Величество – пълн. М-р г. д-р Ханджиев и г. майор Малчев.

От списание “Ново време”