„Ще захрипти от одъра си и чутурата невежа…“

На 13 септември, петък, изпълнителният комитет на Болградския градски съвет (Одеска област) взе решение за демонтаж на три паметника, натоварени с руска имперска символика, съобщи местното електронно издание “Топор”. Това са градският паметник на поета Александър Пушкин и два паметника, свързани с преминаването на река Дунав, в епохата на руско-турските войни (не се уточнява за коя от тях конкретно става дума).

Месец по-рано, пред друго областно издание – “Бесарабия Информ”, ръководителят на Болградската районна военна администрация Валерий Еребакан, обяснявайки действията на властите, казва: “С началото на пълномащабното нападение на Русия става закономерен въпросът: Защо трябва да продължим да уважаваме езика на агресора или да оставим напомнящите за него паметници?

Интервюто, в което се задава въпросът за нуждата от уважение към “езика на агресора”, е публикувано на руски език.

Горе-долу по същото време кметът на Ивано-Франковск Руслан Марцинкив обяви, че в града ще бъдат въведени езикови патрули (наричани разговорно “шпрехенфюрери” – бел. авт.), които да следят кой говори на руски, информира украинското издание “Фокус.уа” в рускоезичната си версия. Репресии срещу носителите на езика не са предвидени. Засега.

“В момента чувстваме, че в града се увеличава руската реч – коментира Марцинкив. – Макар да звучи странно в украинската държава да се обучават украинците на украински език, за съжаление, обстоятелствата днес са такива”, продължава кметът.

Руската реч в Ивано-Франковск се увеличава заради бежанците от Източна Украйна, обяснява пред изданието “Взгляд” емигриралият в Русия киевски политолог Владимир Скачко. По неговите думи от 1,5 до 2 милиона украинци от източната част на страната са избягали в Западна Украйна.

И това, както четем, създава проблеми на местните власти. Проблеми със собствените им съграждани. Проблеми, които не би трябвало да съществуват, ако ставаше дума за наистина демократична страна, в която се зачита правото на публичната употреба на майчин език на най-голямото малцинство, което впрочем дори не бе признато за такова.

Езиковият проблем в Украйна бе една от най-важните причини, първо, за началото на гражданския конфликт в страната, изострил се по времето на Виктор Янукович, и второ, за началото на гражданското противостояние от началото на 2014 г., прераснало в гражданска война, която пък на свой ред премина в (необявена) междудържавна през 2022 г.

Този въпрос разделя нацията, защото единият край на страната обяснява на другия, че употребата на руския език в бита е мерило за това кой е по-истински украинец и кой не, докато в същото време на фронта за Украйна загиват хиляди рускоговорящи нейни граждани.

Проблеми с руския език обаче има не само кметът на Ивано-Франковск. Положението като цяло не е в полза на украинските националисти и на борците с “езика на агресора”. И то в условията на засилена украинизация в тази сфера, особено след началото на войната.

В средата на юли т. г. редица украински медии, сред които и изданието “ГолосUA”, съобщиха за изследване на украинската Държавна служба за качество на образованието за употребата на украински език сред учениците – бъдещето на нацията.

Изводът е – спада употребата на държавния език сред учениците.

Ако след началото на войната с Русия 91% от учениците са посочили украинския като свой роден език, то за периода 2023/2024 г. – 74% (спад от 17%). По подобен начин това число е намаляло сред учителите (от 93 на 82%) и родителите (от 94 на 86%).

Броят на учениците, които използват само държавния език по време на уроци и междучасия, е намалял с 8%. По-малко от 40% от учениците говорят чисто украински извън училище. В източната част на страната те са само 17%, на запад – 74%.

В източните и южните макрорегиони руският език преобладава в ежедневната комуникация между участниците в образователния процес, казват авторите на изследването.

Броят на гимназистите, които използват съдържание на украински език в интернет, също е намалял с 11%.

Причините за спада в популярността на украинския език в изследването се обясняват с факта, че “тази година проучването обхваща по-голям брой респонденти с акцент върху градските райони. Известно е, че градската агломерация традиционно е епицентърът на нарастване на рускоезичния компонент”, разказва “ГолосUA”.

Да обърнем внимание на последното твърдение.

Съвременната ни цивилизация е градска цивилизация. Там възникват идеите, там е центърът на икономическата, културната и политическата активност. В градската среда на Украйна руският език, особено на изток, отвоюва територии, дори по време на война с Русия.

Ако приемем, че езикът е в сърцевината на самоидентификацията на човека и на народностното му самосъзнание, то тогава тезата за гражданския характер на текущата руско-украинска война е по-близка до истината от останалите обяснения за нея.

Това на свой ред ни приближава и до отговор на въпроса – как ще живеят след войната хората от двете страни на границата, а такава граница ще има, както ще има и територии от Украйна, които ще останат под руско управление. Поне това предвиждат през последните седмици “изтеклите” в медийното пространство неукраински проекти за мирни планове.

Животът е продължавал след всяка една гражданска война. Разделението е останало и дори десетилетия след края на конфликта то не е било преодолявано напълно. Нито руската гражданска война, нито испанската, нито гръцката не са изживени напълно до момента. Трагичните им последици отекват до ден днешен, макар да са се сменили поколения. Но животът е продължавал и хората са намирали път ако не към трайно помирение, то към продължаващо примирение със създалата се ситуация.

Характерното за украино-руския случай е апелирането към братската любов, което е и неизбежно предвид общата история и славянски произход.

През 2014 г., след анексията на Крим, много нашумя стихотворението на младата украинска поетеса Анастасия Дмитрук „Никога няма да бъдем братя“, но далече преди нея, през 1991 г., геният на Йосиф Бродски отсече в стихотворението „За независимостта на Украйна“ (и то раздрано от критични коментари, включително у нас):

Няма защо да разваляме кръвта, да си късаме ризата.

 Свърши, знаете ли, любовта, ако я е имало между нас.

Самият факт на признанието, на изначално съществуващото братство, което вече уж е станало невъзможно, също е по-скоро в подкрепа на тезата за гражданския характер на войната.

Да, Бродски не бе заклеймен като носител на руския имперския дух, конкретно за тези си стихове, в творба определяна като антиукраинска, а по-скоро за финалните й строфи:

Само знайте, щом и вас умирачката прекатури,

ще захрипти от одъра си и чутурата невежа

стих на Александър, а не на Тарас брътвежа.

(Превод Бойко Ламбовски, Портал Култура)

И така се завъртяха Христовите 33 години от противопоставянето на руското „всичко“ Александър Пушкин на украинския национален поет Тарас Шевченко, стигнахме от „Осанна“ до „разпъването“ на паметниците му в днешна Украйна, включително и паметника в Болград, за който стана дума в началото, под одобрителния поглед на Европа. Но геният беше предвидил и това в „Към клеветниците на Русия“, 1831 г.:

Млъкнете вие, неразбрали

        опръсканите с кръв скрижали;

        за вас семейната вражда

        не е позор, не е беда;

        за вас са нищо Прага, Кремъл;

        безсмислено ви блазни вас

метежа, в който храбро мреме —

с омраза гледате към нас…

(Превод Георги Джагаров, „А. С. Пушкин. Избрани произведения в шест тома”)

Как ще свърши всичко това?

През 1639 г. (десет години преди въстанието на Богдан Хмелницки) над 670 украински казаци, наричани тогава в историческите извори „черкаси“, се появяват пред стените на Белгород, водени от хетмана си Яков Острянин, за да искат политическо убежище, разказва в монографията си „Украйна и Жечпосполита в първата половина на XVII век“ руският историк Дмитрий Безев. С жените и децата били общо около 3000 души.

Тия хора доскоро воювали за Полша срещу Русия, после вдигнали бунт срещу Полша, а сега търсили от нея закрила в Русия. Скоро почнали да бягат, като оставяли имуществото си. Има запазен опис на зарязаното от 11 семейства: 20 крави с телета, 12 големи телета, 11 вола, 16 свине и 38 пчелни кошера. Когато избягал от Чугуев (тогава в руските земи), стотникът Гаврил Розсоха зарязал 56 глави едър рогат добитък и 16 свине. Богата работа за времето си.

След известно време останалите вдигнали бунт срещу Русия, убили Яков Острянин и избягали в Жечпосполита, която ги приела след амнистия. В последващите години пак се върнали под руска власт, когато по-голямата част от земите на днешна Украйна става част от Русия в резулта на въстания и руско-полски войни. После пак и пак, и така до днес, когато колелото на съдбата на тези земи и народа им прави поредния си оборот.

Така ще свърши всичко, за да започне някога пак отначало.