120 години от рождението на големия български писател акад. Георги Караславов (1904 г. -1980 г.)

„Дигне ли се един народ за правдината си, мъчно се върви срещу него…“ Акад. Георги Караславов „Татул“,1938 г.

“Роден съм на 12 януари стар стил, 25 януари нов стил, 1904 г. в 4 часа сутринта. Неделя било. В село Дебър, днес квартал на Първомай (преди Хаджи Елес, по-късно Борисовград и сега Първомай). Майка ми Яна разказваше, че дядо ми Георги, на когото ме кръстили, бил толкова радостен, че дал угощение… Баща ми Слав и майка ми се оженват по любов след войниклъка на баща ми. Аз съм първородният му син… Дядо ми ме обичаше много и искаше да ме изучи. Казваше „Абата ще си продам, но Георги ще го уча…“.

„Срещи с Георги Караславов“ на Стефан Коларов

За българската общественост, която е чела и познава българската литература е сред големите имена на нашата литература и култура – белетрист и драматург. През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за Герой на социалистическия труд (1959 и 1964), Герой на Народна Република България през 1974 г., Орден „Г. Димитров“ (1959, 1964, 1974) и Димитровска награда (1950, 1959). Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950—1962). Директор е на Народния театър “Иван Вазов” в София (1947—1949), главен редактор (1952—1958) на сп. „Септември“, главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958—1962). От 1958 г. е член на ЦК на БКП, а член на БКМС от 1922 и на БКП — от 1924.

Участва в Септемврийското въстание 1923 г. Завършва педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1924—1925 учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През 1925—1928 следва агрономство в Софийския университет, като за организиране на студентска стачка е изключен. Продължава образованието си в Прага (1929—1930), същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).

Започва да публикува през 1919 в сп. „К’во-да е“. Работи в редакцията на вестник „Ведрина“ (1926 — 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед“ (1930—1934), „Ехо“ (1930—1934), „Жупел“ (1931—1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България“.

Някои от произведенията му са конфискувани от полицията — сборниците разкази „Изчадия адови” (1932), „На два фронта“ (1934), повестта „Селкор“ – 1933 г. За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор.

Участва като доброволец във Втората световна война.

Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца — сборник разкази „Уличници“ (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче“ (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов“ (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага.

В социално-битовите романи „Татул” (1938) и „Снаха” (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти.

Романът „Снаха“ излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма — характерни черти и на по-нататъшното му творчество.

Според критиците, след патриарха на българската литература Иван Вазов романът, като жанр в българската литература с тези две творби на академик Караславов – Снаха и Татул – достигат до „нужната стабилност и художествена защита“. Много изследователи на творчеството на дядо ми, са единодушни, че тези две произведения се оценяват за творчески връх на писателя, признати за шедьоври и за едни от най-големите постижения на българската селска белетристика. Изучават се в много университети в програмите им по славянска литература.

Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата“ (1946), „Нови пътища“ (1959); повестите „Танго“ (1946), „Бащин грях“ (1961) и др.

Най-крупната си творба — епопеята „Обикновени хора“ от шест части (1952—1975) не случайно все още е непозната и трудно разбираема на този етап от българите. Тази епопея се смята за „венец на художественото дело“ на Караславов. Тя е панорама на живота на българите от Първата Световна война (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора, борбите и жертвите им по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя – Дебър, днес квартал на град Първомай . Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг и бит.

Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов — „Габерови“ (1955), „Камък в блатото“ (1959), „Глас народен“ (1962), „Майка на всички“ (1973) и др. Автор е и на мемоари „Срещи и разговори с Никола Вапцаров“ (1961), „Близки и познати“ (1968), „Книга за Смирненски и Вапцаров“ (1971), „Срещи и разговори с Георги Димитров“ (1971), както и на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко“ – 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и т.н.

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина – издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани от сина му Слав Георгиев Караславов.

Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна култура и литература, както и ревностен радетел за съхраняване културната българска памет, творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г. Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов, А.Дончев и др.

През 1956 г. допринася Старият град в Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване на възрожденския български дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници и скулптури – негови връстници и приятели като Зл. Бояджиев, Ц. Лавренов, Борис Ангелушев, Георги Божилов-Слона, Фунев и др.

Дядо ми е труден и многопластов автор и не случайно произведенията му се характеризират със сложните характери на героите, преплетени съдби и взаимоотношения, нрави и борби – от разрушителната алчност и разправии за имоти и нестихващите конфликти в клана, до назряващите борби между измъчения народ и богатите властници.

Като всеки автор, и той е дете на времето в което живее и твори – бурни с много насилие и жестокост години. Белязан е от събитията на тази епоха и това е заложено в неговите произведения – корените на класовата природа на своите герои, борбата за равенство, разкрива динамичните и драматични събития, които променят света и съдбата на героите му.

В деня на неговата 115-годишнина от рождението му през 2019 г. Пловдив беше обявен за столица на Европейската култура. Заслужено. Гордея се с корените си!

*Авторът е внук и съименник на писателя