2025: катаклизми, разломи и вечни войни! Или…
2024: Annus Horribilis
Няма защо да се заблуждаваме, че отминалата 2024 г. е била „добра година“. Не, тя беше година на провал след провал! Фаталистите могат да триумфират: „Annus Horribilis“ („ужасна година“)! През тези 365 дни се нагледахме на неуспешни преговори за овладяване на глобалното затопляне, при които разделените нации не можаха да постигнат съгласие за дългосрочно оцеляване на човечеството, предпочитайки користни краткосрочни печалби. Споразумението на срещата на върха на Конференция на ООН за изменението на климата в Баку през ноември 2024 г. остави развиващите се страни бесни от мизерната сума, договорена да им помогне в борбата с глобалното затопляне – и споразумението дори избягваше да споменава необходимостта по-развитите страни да се откажат от изкопаемите горива. Преговорите за спиране на пластмасовото замърсяване, защита на биоразнообразието и прекратяване на опустиняването също се провалиха. Добавяме към тези факти възходът на авторитаризма и популизма, войните, които се множат – с все по-опасни оръжия за масово поразяване, за да се убедим, че красивият космически кораб „Земя“ не се управлява добре. Нямаме добри „пилоти“, а и ние като пасивни пътници не струваме пукната пара. И ако негативните тенденции се задълбочат, „шестото измиране“ (на човечеството) може да се случи още през този век.
Глобалният институционален катаклизъм е толкова силен, че никой сериозен държавник не разчита на бърза и ефективна помощ за решаване на проблемите от ООН или Съвета за сигурност, а също – уви! – от Върховния представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи на (питате как се казва ли?).
С други думи, ако още през 2025 г. не започне един глобален нов мъдър „Преход“ (зная, че тази думичка натежава отрицателно в нашата страна) към една нова приобщаваща фаза на глобално сътрудничество, молитвите към Бог(овете) няма да свършат полезна работа! Но засега такива залози за света нямат високи очаквания.
„Златните епохи“ на човечеството или на една страна са свързани с приемлив за всички обществен договор, културен разцвет и социален оптимизъм; „неспокойните времена“ са свързани с ред, наложен от елита, но неприемлив за гражданите, западане на високата култура и социално угнетение. Всекиму е ясно в какви времена живеем сега, даже да се кълнем във вечна вярност към евроценностите и да се кръстим през пет минути. Разбира се, историята не е просто „ужасни неща, следващи едно подир друго“, както афористично предупреждаваше Арнолд Тойнби. Но не е и серия от изненадващи добри дела без капка егоизъм, както и няма да бъде.
Ето защо.
Тръмп 2.0 – „Ново начало“
Сега всички погледи са насочени към Голямата промяна в САЩ, където на 20-ти януари не само ще има рокада на върха, но и ще се смени качеството на политиката. Да не избързваме с прогнози за това, каква точно ще бъде политиката на Тръмп, понеже почти 100% е сигурно че и той още няма пълна и ясна идейна конструкция в главата си.
Със сигурност това няма да бъде строго продължение на политиката на Тръмп 1.0, но няма и да е завъртане на 1800 спрямо първия вариант. Харесва ли ни или не, „Новото начало“ вече е в ход. Самият Тръмп и хората от неговия екип вече показаха индикации какво мислят за доста неща. Затова ще наблюдаваме многоликия Тръмп, но нека поясним.
Първо, със сигурност Тръмп ще обърне повече внимание на вътрешните проблеми на САЩ, за да реализира идеята си „Америка на първо място“. А битката със стоглавата ламя никак няма да е лесна: деиндустриализация, дерегулация, строги икономии, неконтролирани хищнически корпорации, социално неравенство, корумпирани здравеопазване и образование, безсмислени войни, огромна миграция, най-големия брой затворници, предателството на елитите, отчаяние на унижените и оскърбените, токсичната омраза към политиците и деформираните институции, които служат изключително на богатите и силните. Ако успее да победи чудовището, ще се превърне в „Тръмп Победителя“. Отваряме една скоба: богатите очакват съществено намаление на данъците, а бедните и средната класа – рязко увеличение на своите доходи. И вълците от сити пресити, и агнетата цели и угоени. Няма как да стане, някой ще трябва да плаща сметките.
Второ, въпреки че външните отношения на САЩ с другите страни съдържат много въпросителни, планът на Тръмп „Да направим Америка отново велика“ едва ли предвижда САЩ ще възвърнат ролята си на диригент в глобалния оркестър, която загубиха през новия век. По-скоро, намерението ще е САЩ да бъдат „първа цигулка“. Това не е невъзможно, защото Тръмп се ползва с безусловен авторитет както в Америка, така и в чужбина. Той остава (засега!) единственият американски лидер, който не е започнал нито една война, а това е ценно отличително предимство. Въпреки че доста страни се опасяват от евентуалната му роля като „Тръмп Завоевателя“, който още от сега мечтае да прибави към забележителностите на Америка и Канада, и Гренландия, и Панамския канал. Засега само Великобритания подава индикации че желае да стане 51-ви щат – стара мечта от Викторианската епоха („Британецът трябва с радост да се примири с постановлението на Съдбата и да застане навреме с побеждаващия американец“, твърдеше Уилям Томас Стед). „Страната беше тихо продадена част по част на Америка първо под лудостта на преките чуждестранни инвестиции на Тачър; нашата физическа и цифрова инфраструктура е предимно собственост на САЩ; докато еврозоната се разпада и американският протекционизъм се засилва, нашата крехка държава ще бъде смачкана като мравка между два големи слона; защо не се хвърлим към групата America First и не се включим на печелившата страна? Ако не друго, може да получим по-добра бърза храна“, твърди Попи Кобърн. Както винаги, българското служебно правителство закъснява с реакцията си за вероятния 52-ри щат…
Освен тези две роли, светът очаква с нетърпение да види и „Тръмп Чудотвореца“. Особено от страна на европейците, където подкрепата за „война до победа“ в Украйна драматично намалява, едно решение за обещаното „24 часово сключване на мир“ наистина ще бъде регистрирано на челно място в Рекордите на Гинес! Едва ли ще му бъде лесно да убеди едновременно и „най-големия търговец на земята“, и „силния лидер“, както ги характеризира. Друго чудо ще бъде постигането на паритет в индустриално/търговските отношения с Китай, още повече че и при Байдън инвестициите се вливаха в САЩ, европейски компании мигрираха към щатите, а американските компании останаха водещи в областта на финансите и технологиите. Дали планираните такси и мита ще върнат САЩ на първото място в индустриалното развитие? Дали Тръмп ще успее да намали чудовищния дълг на САЩ (36,1 трилиона долара , 34,6% от глобалния дълг и като дял – чудовищните 121,0% спрямо БВП) и да върне доверието в долара? Все чудеса след чудеса, да видим, но да не забравяме че той вече има регистрирани чудеса, например, по време на президентската надпревара през 2024 г. кампанията на Камала Харис бе събрала милиард долара, докато кампанията на Тръмп бе събрала само 388 милиона долара. И кой победи?!
И докато сме очакване на „Америка на първо място“ в оркестъра, да погледнем към стоящите на второ място. Не, не е Европейският съюз.
Китай: маратонецът взема преднина
Както преди десетилетие написа внимателният изследовател Майкъл Пилсбъри, Китай тича в „Стогодишният маратон“, в който прилага тайна стратегия за изместването на САЩ като световна суперсила.
„Маратонецът Китай“, на който никой не би заложил преди няколко десетилетия, вече е с няколко обиколки напред: втората численост на населението в света, първи по прираст на БВП, първи по БВП по паритет на покупателната способност, първи по индустриално развитие, първо и второ място по иновации, технологии и STEM (наука, технологии, инженерство и математика), първи по инвестиции в чужди страни, първи по реализация на стратегически проекти и планове. Изброяването на успехите на маратонеца Китай може да продължи, но това ще обремени анализа. Само ще добавим, за завист на софиянци, че през 2025 г. столицата на Китай ще продължи да разширява своите зелени площи, като се стреми да ги увеличи до 45% от общата площ.
Както и да въртим на шиш фактите, китайската стратегия за световно лидерство – и то по алтернативни на Запада идеологически магистрали, засега дава златни плодове. По мирен път и с мека сила Китай постига лидерство в БРИКС+, в ШОС, в изграждането на новия „Път на коприната“ – „Един пояс, един път”, който се разпростира върху няколко континента, включително Африка, Южна Америка, Югоизточна Азия и дори Арктика. Пак опит за сравнение: строителството на магистрала „Хемус“ започна на 4 октомври 1974 г. и ще продължава до плюс безкрайност, а изграждането на „Един пояс, един път” стартира през 2023 г., като Китай вече е инвестирал в проекти в над 70 страни, обхващащи хиляди километри транспортни маршрути (и вероятно с по-малко разходи на 1 км от нашенските).
Като се има предвид, че по БВП на човек България е почти равна на Беларус и Китай, но Китай ще постигне 4,5-5,0% икономически растеж през 2025 г., а България – 2,2-2,8%, не е трудна аритметиката – скоро ще бъдем надминати и по този показател от китайците. И колкото да залагаме на евроатлантическата солидарност, внимателно трябва да преценяваме „добрите практики“ на други европейски страни с Китай, от които те имат полза, а заради нашата „солидарност“ си пазаруваме стари локомотиви и вагони, с които стоим в средата на ХХ век…
Да не пропускаме обстоятелството че Си Дзинпин се стреми да представи Китай като миротворец на международната сцена, което е силен магнит за средно и слаборазвитите страни. „Си Миротвореца“ се възползва от предимствата на меката сила и на икономическото влияние, чрез които печели авторитет и репутация навсякъде по света. „С добра дума и с пистолет (санкции) в ръка може да постигнеш повече, отколкото само с добра дума“ (нашата теза), докато „с блага дума може да постигнеш повече, отколкото с пистолет и военни бази в цял свят“ (тезата на Си).
Голямата загадка, която никой не може сега да разшифрова, е какви са най-далечните цели на китайският маратонец. Ако Америка иска да стане „отново велика“, то дали подобна идея не е мислима и за Китай?! И ако САЩ станат „отново велики“ до 2023 г., а основният им конкурент Китай също постигне „величие“, то какво бъдеще е разписано за нашия Европейски съюз?
Европейският съюз: заложник на самия себе си
Славният наш Европейски съюз се наслаждава на чудесно минало („без войни и с обединение стигнахме далече“), тревожи се от проблемното си настояще (изоставане в растежа, в иновациите, в индустриализацията, в демографското развитие, в отбранителните способности и т.н.), мисли как да постигне „магистрален подход“ към бъдещето.
Херкулес е трябвало да преодолее 12 препятствия, известни като „Дванадесетте подвига на Херкулес“, включващи задачи като убиването на Немейския лъв, улавянето на Керинейската сърна и почистването на Авгиевите обори. Одисей също е трябвало да преодолее множество препятствия по време на своето пътуване обратно към Итака след Троянската война, включително срещата с циклопа Полифем, преминаването покрай сирените и сблъсъка с чудовищата Сцила и Харибда. Европейският съюз, по всяка вероятност, ще трябва да се справи с повече препятствия, отколкото сумарните на двамата герои.
С досегашната си обща и национална политика на 27-те страни членки, от която всяка придърпва чергата към себе си, ЕС изостана по много показатели; ако инерционно се продължи със същата обща политика, има опасност съюзът от позициите си на „трета цигулка“ в световния оркестър да бъде пратен да къса билетчетата на входа.
Има индикации, че центърът на ЕС обмисля вече как да се промуши по-успешно между двата слона, или, ако щете, между Немейския лъв (САЩ) и Керинейската сърна (Китай). Казано по груб начин, как да се даде приоритет на „евро“ пред „атлантическите“ интереси, без да се къса връзката между майката Европа и дъщерята САЩ. И въпреки че огромната част от европейските политици за една нощ станаха „тръмписти“, най-малкото поради характерното си подмазвачество (без извинение!), а не по убеждение, ще се наложи Урсула фон дер Лайен да издърпа ушите на най-големите американофили сред подмазвачите. Европоцентризмът няма алтернатива в управлението на ЕС!
Бедата е че разломите в самия ЕС са огромни, съюзът е повече заложник на самия себе си, отколкото податлив на влиянието на „външни сили“, така че някой сериозен хигиенист ще трябва да се заем с почистването на европейските Авгиевите обори.
Не е тайна, че доста от решенията досега в „центъра“ са плутократични (т.е. в полза на богатите), че ЕС си отглежда и утвърждава собствена олигархична класа, че основното противоречие в ЕС и вътре в страните-членки не е между наемни работници и капиталисти (както мислеше Маркс), а между „единия процент свръхбогати плюс десет процента високо образовани“, от една страна, и останалите към деветдесет процента трайно изоставащи, от друга. Вижте колко „работници и селяни“ (пролетариат) са еврокомисари и тогава твърдете противното. Някой трябва „да пресуши блатото“ и в ЕС (заемам фразата от Тръмп). Но как богатите ще направят бедните по-богати?!
Още по-лошо е положението с финансите на ЕС. Ясно е, че когато става дума за политики, става дума за много пари, за които ще се изпокарат и държави, и сектори.
По основният договор бюджетните дефицити не трябва да надвишават годишно 3% от БВП, но през 2023 г. (няма още данни за 2024 г., но разликата няма да е драматична) бюджетният дефицит в Европейския съюз е бил средно 3,5%, а в еврозоната – 3,6% от БВП; най-високи дефицити са били регистрирани в Италия (-7,2%), Унгария (-6,7%) и Румъния (-6,5%). Другата твърда уговорка е съотношението на държавния дълг към БВП да не надхвърли никога 60%; но в Европейския съюз то е било средно 81,7%, в еврозоната по-високо – 88,6%; най-ниските съотношения регистрирани в Естония (19,6%), България (23,1%) и Люксембург (25,7%), а най-недисциплинирани са били в Гърция (161,9%), Италия (137,3%), Франция (110,6%), Испания (107,7%) и Белгия (105,2%). Е, като някои от фундаментите на ЕС са разхайтени („харчат като пияни моряци за жени и комар“), как да се накарат останалите да спазват стандартите?! Още повече че във времената на Ковид-19 и ЕЦБ си позволи изкупуване на ценни книжа в размер на 750 милиарда евро?! „Ordnung und Disziplin“ (ред и дисциплина), би казала фон дер Лайен.
Но как да си финансово дисциплиниран и да не инвестираш повече средства, след като докладът на Марио Драги „Бъдещето на европейската конкурентоспособност“ доказа че Европейския съюз драматично изостава след Китай и САЩ по икономически растеж, иновации и високи технологии? Цитирам Марио Драги: „Европа е изправена пред избор между повече интеграция, парализа или разпадане“. Да преведем на български по-добрата алтернатива: една подходяща за целта програма за конкурентоспособност би изисквала годишно финансиране в размер на 750-800 милиарда евро за проекти, чиито цели вече са договорени от ЕС. Част от тези средства могат да дойдат от частни източници, но някои ще трябва да бъдат обезпечени и чрез публични инвестиции, включително чрез нов общ дълг, емитиран специално за финансиране на ключови съвместни проекти. Европейският съюз ще трябва да премине между Сцила (остеритет и ограничаване на дълговете) и Харибда (прекалено харчене на общи и национални средства), за да постигне нещо по въпроса. Очакваме през 2025 г. огромни скандали в Европейския парламент по дискусиите, но не очакваме очакваните „частни източници на средства“, без държавата да „додава“ в размер, който е повече от необходим.
Никоя беда не идва сама. Доналд Тръмп вече поиска от държавите-членки на НАТО да увеличат разходите за отбрана до 5% от БВП, но ще се задоволи на първо време и с 3,5% от БВП. Сегашната цел за военните бюджети в Алианса е 2%, която в момента изпълнява само от 23 (сред които е и евроатлантическа България) от 32-те членки. Представете си ако България изпълни това условие, преките разходи за отбрана ще скочат от около 2,8 млрд. лв. на към 7 млрд. лв., което ще е убийствено за фискалната система на страната. От образование или от здравеопазване ще се реже, или пък от заплати в държавния сектор?! Ако гледаме като едноокия циклоп Полифем (или като някои български генерали, които парадно натискат за по-голям дял на разходите), ще дадем исканите средства, но какво ще кажат българските граждани?
Втората европейска беда е „недоносчето“ на общата европейска политика и водещите се вътрешни тихи войни.
„Недоносче“ е, понеже пълно единство по много общи политики няма. Например, как ще постъпи Европейският съюз, ако наистина Тръмп спре финансирането на Украйна; как ще отговори съюзът на предизвикателството: „Казах на ЕС, че трябва да поправят огромния дефицит в търговията си със САЩ, като купуват много газ и петрол, иначе се задават всеобхватни мита; как ще реагира Брюксел на самоволното спиране от Зеленски на транзита на руски газ за Унгария , Словакия и Чехия, освен баналната фраза „подготвени сме за всичко“; как ще има обща политика, когато в Европейския парламент цари обща какафония чрез крайно диаметрални гледни точки; и т.н.
„Тихите войни“ са от „междувидов“ (кой е по-важен), икономически, културен и характер. Пословично последната по стандарт страна в ЕС – България, все гледа да се сравнява с някой, който по някакви показатели е по-зле. Лидерите на ЕС Германия и Франция, особено след Брекзит, трудно си сътрудничат, особено след като Брюксел слага метални пръти между спиците. Приключването на преговорите от страна на ЕС по търговската сделка с най-голямото междудържавно обединение в Южна Америка – Меркосур, въобще не се нрави на Франция, Полша, Австрия и Нидерландия; Германия загадъчно мълчи, значи одобрява споразумението; какво ще бъде отмъщението на потърпевшите? Председателството на Съвета на ЕС през 2025 г. ще се управлява от Полша и след това от Дания: кой ще бъде по-успешен, след като и двете страни имат общоевропейски лидерски претенции? Ако (и дано!) войната в Украйна приключи и падне новата „Желязна завеса“ към Азия, кой ще води преговорите за „размразяването“ – лицето от статуквото фон дер Лайен или „непокорният“ Виктор Орбан, който се срещна през 2024 г. и с Владимир Путин, и със Си Дзинпин? Освен мъже и жени (двата пола са признати от Тръмп), ще има ли в съюза още и графа „други“? Въпроси, въпроси… И без отговори. Засега.
Детайл от чувала на Дядо Коледа в края на 2024 г. 15% от децата във Финландия са поискали бельо, пижами и паста за зъби като подаръци за Коледа. Време е фон дер Лайен да назначи и Дядо Коледа за еврокомисар.
А за какво ли си мечтаят българите?
България: с двата крака в ЕС, остава и с третия
Както се казва, от Нова година България е с „двата крака“ в ЕС – пълноправен член от 2007 г., а вече е член и на Шенгенската зона. Остава още един ход напред – членството в еврозоната, което изглежда също обещаващо близо.
Шенгенската зона ни доближи с един час по-късо време към Гърция („О, Халкидики!“ – блянът на средния българин) и поне с един ден към Румъния („О, край на стоенето дни наред край Русе!“ – мечтата на тираджията). В замяна на това от България се отдалечиха и Турция, и Северна Македония, и Сърбия, където (особено при първата страна) проверките ще бъдат много по-строги.
Без да се задълбочаваме много в коледните мечти на обикновения български гражданин, няма да е пресилено че там излизат на преден план поне три общи желания за 2025 г. Първо, справедлив мир в недалечната Украйна (въпреки че българските оръжейни барони ще губят яки печалби) и размразяване на източните ледове. Второ, евтино електричество по всяко време във всяка къща. Трето, чиста питейна вода от всяка домашна чешма без режим на водоподаването.
Реализацията на тези три мечти зависи от различни Дядо Коледа. Дядо Тръмп може да помогне за сбъдването на първото желание. Второто и третото желание обаче зависят от българските двама Дядо Коледа, значи може и да не се сбъднат. Не е нужно човек да е пророк, за да се досети, че и липсата на вода, и липсата на електроенергия (или поне ежедневните прекъсвания, които при мен са факт) се дължат на корозионната приватизация на тези сектори, положила ги чрез решенията на партийни бандити в лапите на богаташи, за да станат те още по-богати. За да се оправят нещата в тези сектори (както и в други), решението може да е само едно: деприватизация и мощни инвестиции за оправяне на западналата им инфраструктура. А не само „дайте да сменим хората в регулаторите“; системата да остане печеливша за едни и губеща за милиони!
240-те джуджета и Снежанки в Народното събрание обаче засега имат „Мисия невъзможност“, 7-ма или 8-ма серия, но без Том Круз и без самия Дядо Коледа. Да направят печеливша сглобка от (уж) антагонистични структури. Пиша „печеливша“ в най-широк смисъл, разбирате ме добре. Оставя в сглобката да се намърдат и БСП-ОЛ, за да стане положението „Оле-ле“… „Старите играчи“ (уж) леко правят стъпка назад, давайки шанс на пионките си да се превърнат в царици и офицери; по-младите играчи с типичната им настървеност подхвърлят (уж) нови идеи, услужливо лансирани от (без)личните им медии. Трите рекламни телевизии дружно въртят една и също програма с едни и същи „експерти“ и „анализатори“, повтарящи едни и същи фрази, гарнирани с грешки; случайно в една от тях се поканва д-р Николай Михайлов, което след това правилно се отчита като „тежка грешка“. Най-запомнящото се от всичко са особените обувки на една дама и спомените от събитие на летището във Варшава на една друга дама.
Тромавите изречения по-горе илюстрират както недоверието на обикновения български гражданин в (уж) политическите структури и (уж) „националните“ институции, изразено в 62,5% негласували на последните избори. Изглежда, че в България има остър дефицит на убедителни лидери, когато за най-любимия са гласували едва около 10% от имащите право на глас. Радев няма потенциала, идеите и авторитета на Мухика, Борисов – на Орбан, Зафиров – на Чомски, Нинова – на Людмила, Ваня Григорова – на Вагенкнехт. Пеевски чак сега надскочи забравения и укриващ се Доган, но ДПС-НН нямат потенциал за „феноменален“ растеж. ПП-ДБ са в реален развод, който още не е оформен юридически и вероятно няма да се случи (иначе и двете организации ще заминат в учебниците по история). „Възраждане“ е изглежда застинало на „платото“ в жизнения си цикъл, особено ако не произведат нови радикални идеи. И заключението: на хоризонта нищо ново и неочаквано!
И с редовно, и със служебно правителство някакъв „приемлив“ бюджет ще се приеме („парите са най-важното, парите!“ – както Слънцето и въздуха за всяко живо същество, нали?). Не е нужно да подчертаваме, че и в България управлението ще бъде дълго време плутократично, т.е. ще запази ниските „станишевски“ данъци за свръхбогатите, но чрез повишеното ДДС на хляба и другите продукти, чрез по-високите акцизи и по-високите осигуровки, огромната част от обикновените български граждани ще заплащат по-високите печалби (и субсидии от бюджета) на най-богатите.
Предсказвам една бъдеща тенденция: хората в МС и в НС ще увеличават най-бързо личното си богатство спрямо останалите. И след това ще отиват на високоплатена работа в частния сектор.
Да завършим оптимистично, все пак. Обикновеният българин не сравнява своето сегашно положение със селянина от Зимбабве, отглеждащ захарна тръстика, или с бежанеца от Газа, носещ една раница на рамо, а с жизнения стандарт на своите родители; ако те са успели по-успешно от него да си осигурят жилище, здраве и образование, значи сега нещата не са наред. И понеже това е масово явление, със сигурност обединението на мъдростта на по-старите с дързостта на по-младите ще ни отведе до едни по-мъдри и по-добри времена.
