80 години от свалянето на блокадата на Ленинград. 900 ДНИ ПОБЕДА НА ДУХА

Фашисткия обръч на смъртта не успя да сломи града, напомни Велиана Христова пред сп. “Ново време”

В летописите на Великата отечествена война блокадата на Ленинград е едно от най-ужасяващите и най-героичните събития, преживени от руския народ през Втората световна война. Величественият град на река Нева, построен от Петър І през 1703 г., е затворен на 8 септември 1941 г. в плътен обръч от хитлеровите войски. Ленинград и околностите му – 5000 кв. км, се оказват отрязани от света. Фронтът минава на 4 км от знаменития Кировски завод и на 16 км от Зимния дворец. Фюрерът заповядва Ленинград да бъде изтрит от лицето на земята и жителите му – изтребени до крак.

На 18 януари 1943 г. е пробита блокадата на Ленинград след обсадата от хитлеровите войски, продължила близо 900 дни. А на 27 януари 1944 г. германската чума е  окончателно отхвърлена на стотици километри от Ленинград. И до днес думата блокадник, т.е. ленинградчанин, преживял блокадата, е знак, пред който жителите на цяла Русия коленичат. В блокадата на Ленинград загиват повече хора от общия сбор на военните и цивилни жертви на Великобритания и Съединените щати, взети заедно – над 1 000 000 души.

Първоначалният план на Хитлер е бил да „изравни града със земята“, като го превземе и унищожи възможно най-бързо – още през есента на 1941 г. Когато обаче срещу него се възправят непоколебимите защитници на Ленинград, е взето решение да бъде стегнат докрай обръчът на блокадата. Започва ужасяващата гладна зима на 1941-1942 г., при минус 42 градуса, без отопление, без вода, без храна. Време, в което в Ленинград e можело да се видят обяви: „Заменям роял за 200 грама хляб“. Мъжете са на фронта, жени и деца работят в Кировския завод, произвеждат танкове…

За периода на блокадата по града са изсипани около 150 хиляди снаряда и над 107 хиляди бомби. Гладът коси  хората навсякъде – по улиците, в предприятията, в домовете. Измират цели семейства.  Погребвани са хора всекидневно  – от 3 до 10 хиляди на ден. Погребват ги в огромни масови гробове-траншеи на Пискарьовското гробище. Само там има 186 братски могили, в които са положени 420 000 жители на града, загинали от глад, бомби и обстрели, и 70 000 воини, защитници на Ленинград.

Първите жертви от глад в Ленинград са през ноември 1941 г. Градът не е бил запасен с достатъчно храна, когато немците отрязват пътя до Голямата земя. Руснаците успяват да евакуират само някои заводи, жени и деца, учени, артисти. При блокирането на града в него остават близо 2 млн. души. А знаменитите Бадаевски складове, където се съхранявали продоволствията, са разрушени до основи от немските бомби. Месеци наред хора са ходели там да събират пръст със смесена в нея горяла захар, която след пресяване пиели с топла вода.

Единствената връзка остава Ладожкото езеро („Пътят на живота“), през чиито ледове с камиони – под адски обстрел от въздуха, се правят опити да се доставя хляб в блокирания град, естествено в крайно недостатъчни количества. Месеците до март 1942 г. са най-страшните. На работниците в Кировския завод, който през цялото време на блокадата продължава да произвежда танкове, се раздават с купони по 250 гр. хляб дневно – клисав, с малко брашно и много примеси. На всички останали жители – по 125 грама. И нищо друго. На воините, отбраняващи подстъпите към Ленинград – по 500 грама.

За зла участ, тогавашната зима се оказва най-суровата от много десетилетия. Термометърът пада за месеци под минус 32 градуса. Прекъснат е токът, водопроводите, замира транспортът, улиците са задръстени от снежни преспи. Хората се греят с печки, в които горят всичко – от мебелите до книгите. Впрочем, от кориците на книгите варят супа за децата, а от лепилото по мебелите – желе… Вода питерци носят от Нева или топят сняг. Всеки ден от глад и при обстрели умират десетки хиляди хора. И днес, като свидетелство за тези безумни дни и нощи, на Невски проспект е запазена една от табелите: „Граждани, при артилерийски обстрел тази страна на улицата е най-опасна“.

Огромни щети са нанесени на бляскавите дворци и монументи на Ленинград – днес възстановени до един. Част от скулптурите от златните фонтани в Петерхоф са били зарити в земята, огромната централна фигура на Самсон обаче е пострадала силно заедно с Петродвореца, възстановена е през 1947 г. Знаменитият паметник на Петър І „Медният конник“ е бил укрит под чували с пясък и специални щитове. От предградията на Ленинград немците разграбват каквото могат, отмъкват дори знаменитата Кехлибарена стая от Екатерининския дворец в Царское село (преди 3 години бе възстановена изцяло).

Големият приятел на България акад. Дмитрий Лихачов в книгата си „Спомени“ пише: „Човешкият ум умираше последен. Ако ръцете и краката отказват да ти служат, ако пръстите вече не могат да закопчаят копчетата на палтото, ако човек няма сили да прикрие уста с шала, ако кожата около устата е потъмняла и лицето прилича на череп на мъртвец с озъбена предна челюст, мозъкът продължава да работи. Хората пишеха дневници и вярваха, че ще успеят да живеят поне още ден“. Добре е известен дневникът на малката Таня Савичева, която на 9 листчета записва последователно дните на смъртта на близките си – бабата, двама чичовци, майка й, брата и сестра й. И написва накрая: „Савичеви умряха. Умряха всички. Остана само Таня“. Самата Таня е била евакуирана след май 1942 г., но лекарите не са могли да спасят живота й след пораженията от т.нар. Ленинградска дистрофия. В началото на 2011 г. бяха разсекретени десетки подобни дневници на блокадници.

А който е чел „Блокадна книга“ на Даниил Гранин, не може да не настръхне от описанието на реката, когато започва да се топи ледът през април и май на 1942 г. и мътните води понасят десетки трупове през града. Страшни свидетелства за човешката болка, за физическия и психическия ужас, които времето не може да заличи. Огромната част от жертвите – 640 000 души, са погребани в братски могили на площ от 25 ха в Пискарьовското гробище – страшно място на паметта. Останалите са погребани в други градски гробища.

Но въпреки целия ужас градът не се предава. Ленинградци знаят, че трябва да победят. Защото падането на Питер би означавало Хитлер да освободи цялата си налична военна сила и да я хвърли в операция „Тайфун“ – завземането на Москва. Това би обърнало хода на войната изобщо. Боевете край Ленинград продължават през цялото време на блокадата, до първия й пробив при близкия Шлиселбург на 18 януари 1943 г. и окончателното освобождаване на Ленинград на 27 януари 1944 г. През цялото време работят на пълни обороти заводите – мъже, жени и юноши припадат от изтощение, но не напускат работните си места. Край танковите заграждения и барикадите по улиците дежурят патрули. Работят градските и медицинските служби, правят се стационари за спасяване на децата и… учените! Нито за ден не спира работа ленинградското радио. Въпреки блокадата, продължава културният живот – работят театри и кина, музеи, големите библиотеки, правят се дори джазови концерти!
 

Жертвите
Преди войната Ленинград е имал 3 200 000 жители. От есента на 1941 г. до май 1942 г. са евакуирани около 1 500 000 души.  При пререгистрацията на паспортите през юли 1942 г. Управлението на милицията на Ленинград отчита: 775 364 жители. През януари и февруари 1942 г. на всеки 1000 души са загинали 558. Загинали само в първата година на блокадата: 924 636 души. От тях – 97% умрели от глад и 3% при бомбардировки. Общият брой на жертвите за годините на блокадата е около 1 100 000 души.  (Из разсекретените в началото на 2011 г. архиви на Ленинградския градски отдел за документиране на гражданското състояние).
Блокадата продължава 872 дни и нощи. Известна е като „900-те дни блокада на Ленинград“. За масов героизъм и мъжество през май 1945 г. Ленинград  получава най-висшето звание – Град-герой.

Но нека чуем гласа на самите ленинградци, онези, които са водили дневници по време на страшната зима на 1941-1942 г. Тези дневници са важни за нас, не за мъртвите.

 Юра Рябинкин, 16 години:
Когато заспивам, всяка нощ виждам в съня си хляб, масло, картофи. А преди това е мисълта, че след 12 часа нощта ще си отиде и ще изям залък хляб. Всеки ден ме приближава към самоубийството. Изход няма. Глад. Страшен глад. Знам, че ако някой ми предложи отрова, от която се умира без мъчения, бих я взел. Няма да мога да завърша този дневник и да напиша на последната страница „край“. Някой друг ще напише думата „смърт“. А аз толкова страстно искам да живея, да вярвам, да чувствам!
Умира през януари 1942 г.

Боря Капранов, 16 години:
Гробищата са задръстени, ковчези няма, има дълги опашки от хора с покойници, увити в плат. Много хора умират, живите едва ходят. Едва влача крака, едва дишам. Ще оцелея ли в този ад?
Умира през февруари 1942

Лена Мухина, 16 години:
Сърцето ми се къса, когато си спомням за мама. Мамичко, ти не издържа, загина, умря. Отслабваше с всеки ден, но – нито една сълзичка, нито едно оплакване, ни стон, гледаше да ободриш мен… тя така и не дойде в съзнание, умря тихо, аз дори не забелязах, макар че седях до нея. Така е с всички, които умират от изтощение.

Ирина Зеленская:
Хората падат и умират, както ходят. В къщата са натрупани 5-6 трупа, никой няма намерение и сили да ги погребва.

Израил Назимов:
Хората падат на улицата, тихо и безропотно, умират сами вкъщи. Появи се нов термин – „алиментарна дистрофия“. А какво да правим с децата? Много майки губят чувството си за майчинство. Безропотни, беззащитни, те не се борят за живот и загиват. Трупове, трупове, трупове. Навсякъде са – по улиците, по площадите, по балконите и мазетата, в домовете и входовете, около вратите, в ями. Навсякъде. За погребване вече никой и не мисли, увиват мъртвеца в парцали и го влачат към моргата, или направо го оставят на улицата. Ако някой прочете един ден това, няма да повярва на тези диви факти, чиито свидетели сме ние.

Лев Ходорков:
При Дома на Червената армия замръзва лошо облечено момченце на около 8 години. Вика: мама, мама. Никой не обръща внимание. Сърцето ми ще се пръсне, като гледам какво става. Златни хора загиват. Майсторът се обеси от глад. Замръзващи гладни жени вият, на сутринта лежат мъртви.

Татьяна Великотная:
Вчера четох цял ден книга за декабристите. Предварително я скъсах на две, понеже не съм в състояние да държа в ръце тежестта на цялата книга.
Умряла на 1 април 1942

Елена Скрябина:
Смъртта домакинства из града. Хората умират и умират. Днес на улицата пред мен вървеше човек, едва движеше крака. По едно време се спря до една пряспа, отпусна се, бавно започна да се плъзга надолу. Когато приближих, вече беше умрял. Всички са толкова изтощени от глад, че не се съпротивляват на смъртта. Смърт – на всяка крачка, вече никому не прави впечатление. В 7 часа вечерта се разрази неистова зенитна стрелба. Немците летяха много ниско, обгърнати в дима от разрушенията. През нощта от 2 до 4 ч. пак дойдоха – много самолети.

Александр Болдирев:
Хляб пак няма, само кучи студ и покойници. Студът е под 30 градуса, никой не чисти снега. В хлебарницата ми дадоха в 11 ч. хляб с купони – по 125 грама за мен и мама. В този хляб брашното е не повече от 50%, останалото е хартия и някакви примеси. Мама сложи на печката вода да заври, вместо чай. На улицата съседи возеха с шейни покойници, привързани с връв. ще ги извозят през Нева, по Охтинския мост към Пискарьовското гробище. Никой не плаче и не разговаря. Нямам сили да гледам повече това. Сега лежим с мама в креватите и слушаме радио, предават чудна симфонична музика.

Колесникова И.П.:
Дядо беше много висок, едър. Все искаше баба да свари фикуса, който стои до леглото му. Тя дълго отказваше, но после го свари. А той го изяде и каза „Сега вече ще заспя“. Дядо умря на другия ден. Ние с баба го сложихме на шейната и го закарахме до мястото, където струпват всички мъртви. Останахме само с баба двете. Печката не гори, вече всичко изгорихме, и книгите. Сложихме на прозорците плътна хартия и одеяла, да не се вижда светлинката от газеника. Немците където видят светлина, бомбардират. Спим с баба облечени на едно легло, за да е по-топло. Но сутринта видях, че не мърда, мъртва е.

Миндель И.:
Вече е 1942 г. Отвориха училищата, събраха децата, които са още живи, но гладът продължава да върши подлото си дело. Когато видяха, че умирам, бойците се отказаха от своята дажба и ми я дадоха – бяха трима матроси и едно момиче. Нисък поклон пред тези хора. В тези времена да дадеш някому един сухар е героизъм на душата и тялото.
 

Първият  триумф на хуманизма над нацизма
На 9 август 1942 г. светът е потресен – в блокирания от немците гладуващ град е изпълнена Ленинградската симфония на Шостакович. Концертът в Ленинградската филхармония – на 355-ия ден от блокадата, и до днес е повече от легенда, а в своето време той изумява света като символ на несъкрушимия дух на жителите и защитниците на града. Не знам доколко някои днес, особено младите, могат да си представят какво означава най-тежката зима на блокадата – 1941-1942 г., когато навън е минус 42 градуса, немците бомбардират непрекъснато града, на всеки жител се раздават само по 125 грама хляб на ден, стотици хиляди ленинградци загиват от студ и глад, а живите нямат сили да извозват шейните с трупове…

На 9 август 1942 г. – в деня, когато Хитлер е планирал да превземе града на Петър Велики, да пирува в хотел „Астория“ срещу Исаакиевския събор и сетне да сравни Ленинград със земята, полуживите му граждани се възправят от небитието, събират се още живите музиканти от Ленинградския академичен симфоничен оркестър и в препълнената зала на филхармонията зазвучават тръбните звуци на Седмата симфония на Дмитрий Шостакович. „Ленинград е жив“, гърми по всесъюзното радио гласът на Левитан, немците на близкия фронт, потресени, чуват музиката от високоговорителите, целият свят слуша занемял Ленинградската симфония – триумфа на хуманизма над нацизма. Нотите на симфонията обикалят половината свят, след броени дни стигат до Лондон и концертното им изпълнение там повдига духа и на англичаните.

„С още една съседка знаехме, че няма да ни стигнат силите да отидем до филхармонията. Под прозореца ми беше закрепен високоговорител и само звукът на метронома, отмерващ глухо минутите, ни показваше, че градът е още жив. Изведнъж метрономът млъкна и… после гръмна неистовата музика. Прегърнахме се и замръзнахме. После разбрахме, че плачем.“ Това ми разказа Маря Ивановна, когато много години по-късно ме черпеше с чай и знаменитото си сладко от клюква. Обикновена ленинградка, блокадница, работеше като вахтьорша на пропуска на служебния вход в Театъра на Ленсъвета и живееше наблизо, все в същата комуналка от „тогава“. Самичка, в една стая. Съпругът й бе загинал на Ленинградския фронт, двете й деца починали от глад в същата онази страшна зима.

Първите партитури на симфонията Дмитрий Шостакович пише още преди войната. Но истинската работа над най-знаменитото си произведение той започва през лятото на 1941 г., в блокадния Ленинград. Пише първата и втората част, после му е заповядано да се евакуира като повечето известни руски творци. Довършва симфонията в гр. Куйбишев (Самара), където е и първата й премиера на 5 март 1942 г. Партитурата е доставена в Ленинград от самолет, който успява да се промуши през блокадата.

Подготовката за концерта започва още през зимата. Градът и жителите му са под хитлеристка блокада вече почти година, в ужасяващо състояние. Много от професионалните музиканти вече са загинали или починали от глад, високоговорителите съобщават, че се издирват живи музиканти, докарват валдхорнисти, тромбонисти и цигулари направо от близката фронтова линия. Решено е, че ще дирижира Карл Елиасберг – единственият диригент, останал все още жив в града. Започват да събират оцелели музиканти. Оказват се само 15. И решават: Ленинградската симфония ще бъде изпълнена в Ленинград!

Страшна картина – залитащи от изтощение хора като сенки се движат по улиците към Ленинградската филхармония, влачейки концертни фракове, цигулки, флейти, виолончела. Започват репетиции, на музикантите са осигурени по 250 гр. хляб на ден. За първите репетиции довличат Елиасберг на шейна, защото няма сили да ходи. Отначало се събират 9 човека, после стават повече. И започват репетициите. Който е видял документалния филм за този знаменит концерт, знае как хора, приличащи на сенки, се възправят от небитието, обличат фраковете(!), застават зад инструментите на сцената и… изтегнат като струна, Елиасберг вдига диригентската палка. Мъртва тишина. И се раздават ниските звуци на цигулките и виолите.

Така започва този единствен и най-страшен концерт на всички времена. Звучат страданието, болката, ужасът от войната и накрая – несломимата вяра на съветските хора в победата. Тържествено, страшно и почти жестоко ликуване, разтърсващо сводовете на залата. Велика музика, написана с кръв! Не можеш да я заличиш като паметник на бойците от Съветската армия, както днес мнозина нови фашисти жадуват. „Музиката е моето оръжие“, заявява Шостакович. Портретът му е поместен на корицата на сп. „Тайм“ от 20 юли 1942 г.

Командващият Ленинградския фронт ген. Говоров през цялото време на концерта поддържа масиран огън срещу вражеските батареи, за да не пречат снарядите им на музиката! Именно тогава за пръв път немците разбират, че са загубили войната… По думите на знаменития цигулар и диригент Давид Ойстрах по време на войната симфонията на Шостакович наистина е звучала като „пророчество за победата над фашизма“.
Какъв народ трябва да си, за да извършиш такъв подвиг напук на ужаса!
 

Болката, превърната в мъдрост
„Идеята да се направи този концерт беше на Елиасберг, ние с него се познавахме. Той поиска по улиците да се сложат афиши, че събира оркестранти. Една друга съседка – тя още се движеше и отиде на концерта, после ни разказа, че през цялото време се е страхувала, че музикантите може да припаднат, дрехите им висели като на закачалка, толкова били слаби. Обаче царял всеобщ ентусиазъм, всичките полилеи светели парадно. Това тогава беше много впечатляващо за всички, понеже, за да не ни забележат немските бомбардировачи, ние постоянно стояхме на тъмно или пък покривахме прозорците с одеяла, за да не се вижда светлината и да не ги насочва. Мисля си, че много ленинградци оцеляха именно заради този концерт – той на всички ни вдъхна нови сили, нов дух, нова вяра, ние вече знаехме, че немците няма да ни победят.“

Докато разказваше това, Маря Ивановна попи лекичко влагата в края на очите си с крайчеца на бялата покривка. Спомних си думите на ленинградската поетеса Олга Берголц: „Ние отдавна не плачем, защото нашата мъка е по-голяма от сълзите.“ И от този стон, и от тъй непосредствения жест на Маря Ивановна почувствах за пръв път какво всъщност означава „радост със сълзи на очи“, макар че преди това бях чувала много пъти знаменитата песен „День победы“.

Когато й гостувах – в комуналната стаичка в сградата срещу театъра на Ленсъвета в центъра на Ленинград (и тогава го наричаха Питер, днес е Санкт Петербург), тя винаги слагаше нещо за хапване на масата, преди да направи силен ухаещ чай. Започнах да забелязвам, че някак особено се отнася към хляба. Никога не оставяше недояден къшей, трохите обираше в шепа и ги лапваше. Хляба държеше увит в бродирана платнена кърпа, а ако някое парче бе завъдило плесен, не го хвърляше, а го пускаше в един трилитров стъклен буркан с особена гъба вътре, която от хляба „правеше“ домашен квас.

Маря Ивановна беше добра и грижлива към всички. А беше преживяла най-страшното, което днес човек не може и да си представи. Била е млада, когато немците отсичат града от света. Цялото й семейство – родителите, братът и сестра й, двете й невръстни деца, умират от глад в началото на 1942 г. Мъжът й загива на Ленинградския фронт. Остава съвсем сама. И при други блокадници съм забелязала – у тези хора няма гняв, няма омраза; има състрадание. Само гласът им звучи по-глухо, когато разказват за онези месеци. Човешката памет не забравя нанесените тежки травми, но явно е способна да ги превърне в мъдрост…

***

Сега в нашия пореден злополучен парламент и в престъпното правителство на сглобката десните бесни хулят Русия по повод и без повод, но искам да ги попитам – кога ще споменат поне, че блокадата на Ленинград е геноцид? Няма да го споменат, напротив – ще пренаписват още историята, понеже им е заповядано българските ученици  да не чуват в училище нищо добро за Русия. Проблемът е, че завзелите властта се гърбослагат пред менторите си с удоволствие и хъс. Та още  през 1996 г. в българския парламент и съд  бе допуснато да бъдат оправдани топтан престъпниците, вкарали страната ни в Тристранния пакт на Хитлер, осъдени от Народния съд по искане на САЩ, Великобритания и СССР. В учебниците по история бе премахната думата фашизъм, а антифашистите управниците ни анатемосват като терористи. Доброто е, че засега мнозинството българи още не са загубили човешкия си образ.

А ако питате мен, особено след последните изцепки на министъра на войната Тагарев и пълното мълчание на т.нар. правителство,  трите опозиционни партии в парламента трябваше да го напуснат незабавно и да се свърши това мракобесие,спуснато над всички ни.