Девети септември 1944 г. – Ден на националното спасение

В дадения материал няма да анализираме и да говорим за 9 септември 1994 г. от партийна, класова, геополитическа или цивилизационна позиция. Ще се съсредоточим върху тази дата от национална гледна точка.

Днес управляващите и следващите властта средства за масова информация, а въобще цялата текуща обществена конюнктура разглеждат 9 септември 1944 г. като най-мрачна дата в българската история. Едва ли не равносилна на падането на България под властта на османлиите. Но даже още по-страшна от османското робство, тъй като след 9-ти септември 1944 г., според горните, следва „тоталитаризъм“. А съгласно новия прочит на българската история османско робство не е имало, а е било „османско владичество“, „османско управление“ или даже „съжителство“ и „комшулук“.

Докато „тоталитаризмът“ е нещо зловещо. Например, по време на тоталитаризма искали „всички да бъдат равни по бедност“. Не е като сега да сме различни по богатство. И представете си карали всички да работят. Който не работи, хайде в тухларната да „бачка тухли“. А сега има свобода. Ако искаш работиш, ако искаш не работиш… Може да просиш, може да проституираш, може да крадеш, каквото си пожелаеш… Да не говорим, че по време на тоталитаризма нямало банани…Ужас!!! А сега има и може да сме каже, че сме бананова република.

Но да се върнем към същината на темата–какво за нас е 9-ти септември 1944 г. ?

Девети септември 1944 г. като следствие от 5-ти септември 1944 г., а 5-ти като следствие от 1 март 1941 година

Когато противниците на 9-ти септември 1944 г. твърдят, че без 5-ти септември 1944 г., т.е. без обявяването на война на България от страна на СССР и навлизането на части на Червената армия на територията на нашата Родина, този ден 9.9.1944 не би се случил, определено логиката им е вярна. Но след това започват лъжите и манипулациите. А именно, че видите ли „неутрална и независима“ България е „вероломно нападната“ от Съветския съюз и окупирана от Червената армия. За да разберем какво и защо се лъже трябва да се припомни за една друга логическа и фактическа връзка, която кой знае защо се „забравя“. А именно логическата връзка с 1 март 1941 г.

Нека да си освежим паметта за това, какво представлява 1 март 1941 г. и последвалите след тази дата събития за Отечеството ни, които логически и най-вече „de facto“/де факто/ и „de jure“/де юре/ свързват 1.03.1941 г. с 5.09.1944 г., а съответно и с 9.9.1944 г. и с ролята на тази сублимна дата в националната съдба на България.

Тристранният пакт е израз на военно-политическия съюз между трите основни агресора във Втората световна война – Хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристка Япония. Подписан е на 27 септември 1940 г. в Берлин от министрите на външните работи на горните три страни, като продължение на Антикоминтерновския пакт. Целта на Пакта е създаването на “NeueWeltordnung”/Нов Световен ред/, т.е. нов фашистки ред. Към него във времето се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия.

България се присъединява на 1 март 1941 г. Нека да погледнем съвсем накратко каква роля играе нашата страна като член на Тристранния пакт? И как трябва да се разглежда и оцени политиката на управляващите кръгове на Царство България, начело с Борис Сакскобурготски?

България като член на фашисткото семейство. И имало ли е в страната ни фашизъм?

От есента на 1940 г. борбата между страните от Оста и Антихитлеристката коалиция за Балканите достига ново, по-остро равнище.Управляващите кръгове на Великобритания разглеждат Балканския полуостров като прикритие за британските владения в Близкия и Средния изток, както и като ценен източник на човешки ресурси и плацдарм за отваряне на един от фронтовете на войната с Германия.

Италия смята Гърция за своя бъдеща колония, благодарение на която ще бъде възможно да контролира Егейско и Йонийско море. За италианските фашисти Гърция трябва да стане част от новата “Римска империя” – територии, граничещи със Средиземно море, които италианските фашисти наричат на латински «Mare Nostrum» или «Нашето море».На 28 октомври 1940 г. италианските войски нахлуват в Гърция. Но въпреки всячески очаквания гръцката армия печели първата голяма победа сред страните от антихитлеристката коалиция. Тя принуждава италианските войски да отстъпят към Албания.

И тогава, минавайки през Унгария и България на 6 април 1941 г. хитлеристките войски навлизат едновременно в Гърция и Югославия, и започват да смазват антихитлеристката съпротива в тези страни. На този етап български войски не участват в бойни действия. Но на 18 април след среща с Хитлер Борис III договаря споразумение България да контролира:

• Поморавие /днешна Източна Сърбия/ и територията на Вардарска Македония до река Вардар. По-късно Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г.
• Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица. Следва да се отбележи, че след излизането на Италия от войната през лятото на 1943 г., български части заемат и централните части на Егейска Македония със Солунско без самия град, както и Халкидическия полуостров.;

На 19 април 1941 г. българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април в Гърция без да водят активни бойни действия. На 24 април е сключено тайно споразумение, т.нар. спогодба „Доктор Клодиус – Попов“. Иван Попов е министър на външните работи. С него се регламентират правата на Третия Райх в дадените за контрол от царството територии на Вардарска Македония и Беломорието, в частност неограничено право на Райха да експлоатира природните суровини в тези територии. Поема се също ангажимент да се заменят германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като се създаде българска администрация в тези райони. Тези територии са т.нар. „ДКВ“, т.е. „до края на войната“ – фактически дадени „под временно българско управление“. Окончателното прокарване на границите е оставено за след войната. В този смисъл величаенето даже и днес на Борис Сакс-Кобурготски като „Цар Обединител“ нито «de jure», нито «de facto» е вярно.

Както и не е вярно, че Хитлер е искал изпращането на български войски на Източния фронт. Българската армия в контролираните от нея територии на практика освобождава най-малко 10 немски дивизии. И това за германското ръководство е било повече от достатъчно. Така че Царска България, макар че не обявява война на СССР, фактически е участник във войната срещу Съветския съюз не само с изпращането на 1 млн кожухчета, храни и медицински екип на Източния фронт, но преди всичко със замяната на германските войски на Балканите.

Не бива да се забравя, че по-късно освен в пряко контролираните към България райони на Пиротско и Вранско, германците изискват от България да дислоцира войски във вътрешността на Сърбия. Още веднъж причината е да се освободят балканските сили на Вермахта, за да се хвърлят на Източния фронт. Съответно задачата за борба със сръбските националистически четници и югославските партизани на Тито да се поемат от България. Така през януари 1942 г. българските войски проникват дълбоко в сръбска територия, включително в Шумадия. Окупираната територия обхваща пространството северно от Голак планина, източно от река Ибър, гр. Кралево и Крагуевац, южно от гр. Лапово, които се намират на запад от българската граница.

Като пример за действията на царската армия може да бъде посочена операция «Копаоник». На 11 октомври 1942 г. части от 7-ма доброволческа планинска дивизия на СС «Принц Ойген», съставена основно от «фолксдойче» – дунавски шваби, /на Нюрнбергския процес тази дивизия получава печална известност във връзка с проявяваната от нейните войници и офицери изключителна жестокост към гражданското население. Между впрочем същата тази дивизия в периода 8-14 октомври 1944 г. получава силен удар от 2-ра Българска армия, воюваща вече на страната на Антихилеристката коалиция/заедно с войници 9-я българска пехотна дивизия на царската армия обкръжават сръбското село Крива-Река на източния склон на планината Копаоник. В следващите дни – 12 и 13 октомври унищожават почти цялото гражданско население на селата Крива-Река, Мачковац, Бачевци и Мрамор. От техните ръце загиват 320 жители на Крива-Река – мъже, жени и деца, както и няколко десетки жители на Мачковац, Бачевци и Мрамор. По данни на югославската държавна комисия по разследване на военни престъпления, от 320 убити в Крива-Река 15 са деца под 5 години. 45 жители на Крива-Река са затворени в църквата, която след това е минирана и взривена от есесовците. Оцелелите от това клане разказват, че много жители са затваряни в собствените им домове, след които те са били запалвани и хората са изгаряни живи.

Подобни действия се предприемат и в контролираните от Царска България земи в Беломорска Тракия. Спрямо населението с българско самосъзнание по тези земи са упражнявани жестоки репресии по времето, когато начело на Гърция е Йоанис Метаксас. Същият е гръцки генерал, служебен министър-председател на Гърция между април – август 1936 и диктатор от 4 август 1936 до смъртта си през 1941 г. Но това не оправдава кървавите жестококости на българската царска армия. По време на Драмското въстание в края на септември 1941 г. при неговото потушаване от царските войски 3000 въстаници, от които 1000 невъоръжени са убити. В следващите седмици българската армия избива 15 000 гърци, като в някои области са разстрелвани цели села със старците, жените и децата. Някои жители за да се спасят са бягали на териториите, контолирани от германските войски. Българската окупация е най-смъртоносна за гръцкото население – българската армия избива общо 40 000 гърци, докато Германия екзекутира 21 000, а Италия – 9000 /вж. Knopp, Guido. Die Wehrmacht – Eine Bilanz. Goldmann, 2009. ISBN 978-3-442-15561-3/.

Но нима Царство България е било по-милостиво към собственото си българско население. Тук също ще споменем само някои най-зловещи факти. На 21 юли 1943 г. 25-то Народно събрание приема на първо и второ четене без никакво разискване срамно допълнение към Закона за защита на държавата. Това допълнение узаконява екзекуцията на непълнолетни и по това допълнение в закона са съдени, осъдени и екзекутирани над 60 непълнолетни, като половината от тях са под 16-годишна възраст.

Отделно при депортацията на евреите от Тракия и Македония са установени 2900 загинали деца. Те са от 0 до 15 години. Някои от тях загиват по време на самата депортация, други се раждат в самите тези ледени вагони и естествено загиват. Голяма част, разбира се, стигат до “Треблинка“, за да излетят от комините на крематориума /Пак там/.

Даже забележете, правителството на Иван Багрянов /назначено с Указ № 6 от 1 юни 1944 г. и управлявало страната до 2 септември 1944 г., след което е наследено от правителството на Константин Муравиев/ уж трябва да балансира външната и вътрешна политика на Царство България в момент, когато е ясно на всички, че Хитлеристка Германия губи войната. Та това правителство в своите разпореждания по отношение на антифашистката въоръжена съпротива «смекчава» действията си със следното – «да не се палят къщите и заловените да не се разстрелват публично». Колко милостиво и благородно!!!

И след всичко това някои имат наглостта да твърдят, че в България не имало фашизъм?!!!. И то на фона на приказките на някои днешни «влъхви» на неофашизма, които публично призовават към «Български Майдан», към «кръв и насилие»!

Но има и още няколко «дребни факта», толкова дребни, че ни струват доста скъпо. Става дума за това, че на 13 декември 1941 г. българският парламент с овации и ръкопляскания приема декларация за обявяване на война на САЩ и Великобритания – СИМВОЛИЧНА ВОЙНА. Която води до англо-американските бомбардировки на България предимно над цивилни обекти и гражданско население в Дупница, София, Скопие, Стара Загора, Казанлък, Враца, Горна Оряховица, Ниш, Карлово и други. 4208 души са убити, починали от рани и безследно изчезнали. 4744 са ранените. Множество сгради са унищожени и увредени, включително сградата на Народното събрание.

За 5 септември 1944 г. и последвалите след него спасителни за България събития, чийто оптимистичен водораздел е Девети септември 1944 г.

Както се вижда от горенаписаното обявяването на война на Царска България от страна на Съветския съюз е напълно закономерен и логичен край на действията на монархо-фашистката власт у нас, а именно:

• България се явява съвоюваща страна на Германия и Италия на Балканите;
• Тя е обявила война на другите два основни държави в Антифашистката коалиция – САЩ и Великобритания, които са съюзници на СССР;
• Царство България оказва пряка материална и непряка военна поддръжка/чрез освобождаване на германски войски да воюват на Източния фронт/ във войната на хитлеристите срещу СССР;
• Целите, които си поставят страните от Антифашистката коалиция е да бъде разгромен фашизмът по целия свят. А Царска България с цялата своя вътрешна и външна политика демонстрира, че е част от «фашисткото семейство».

Нека да погледнем, обаче, разгърналите се събития от 5.09. до 9.09. 1944 г. от позицията на това каква бе вероятната алтернатива на същите. Известно е, че на 8 август 1944 година Стойчо Мошанов е изпратен от министър-председателя Иван Багрянов с дипломатическа мисия в Турция, където се среща с британския посланик Хюгесън, проучвайки възможностите за излизане на България от Втората световна война. Там се обсъжда и вероятността, тъй като няма англо-американски войски в региона в този момент, евентуално турска армия да окупира България. Едва ли има нужда да коментираме каква трагедия би очаквала страната ни ако по някакъв начин такъв вариант би се осъществил?

Става, обаче, ясно, че даже ако бе реализирана някаква окупация от войски на САЩ и Великобритания, България я чака тежката участ да изпита на гърба си повторение на Ньойския договор, т.е. Втората национална катастрофа. При която Отечеството ни загуби 1/3 от населението и над ¼ от етническото си землище.

Тезата, че България я чака трета национална катастрофа става кристално ясна на Парижката мирна конференция, започнала на 29 юли 1946 г. Тогава след речта на бившия британски премиер У. Чърчил, произнесена на 5 март 1946 г. между бившите основни съюзници в Антифашистката коалиция започва т.нар. «Студена война».

Парижката конференцията не признава на България правото на съвоюваща държава, въпреки участието на българската армия във войната срещу Хитлеристка Германия, което участие «изми» лицето на Родината ни заради срамния съюз с Хитлер. Да бъде признато Отечеството ни за съвоюваща страна са делегациите на СССР, Беларуската ССР, Чехословакия, Украинската ССР и Югославия. „Против“ са делегациите на САЩ, Великобритания, Франция, Гърция и други.

В същото време статут на съвоюваща страна е признат за Италия, която воюва на Източния фронт срещу Съветския съюз, както и срещу британските части в Северна Африка и американците на Апенините.

Великобритания заедно с Гърция настояват заради престъпленията извършени срещу последната от армията на Царство България от нашата страна да бъде отнета значителна територия. При което границата да минава на 30 км от Пловдив и 90 км от София. Само благодарение на застъпничеството на Съветския съюз Родината ни е спасена от поредната трета национална катастофа за по малко от половин век. На 10.02.1947 г. e подписан мирен договор, според който границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт.

И нека сега да помислим защо се осъществи този максимално оптимален вариант в тези изключително неблагоприятни и немилостиви условия, в които бе вкарано милото ни Отечество в резултат на политиката на монархо-фашизма у нас? Трябва откровено да признаем, че този оптимален вариант не би бил възможен без Девети септември 1944 г., когато властта премина в ръцете на антифашистките сили. Те се ползваха с доверието на Съветското ръководство. Този вариант не би бил възможен и без БРП/к/ и нейният лидер Георги Димитров. Последният има пълната подкрепа на Й.В.Сталин – един от тримата големи на Антифашистката коалиция.

Така 9-ти септември 1944 година стана Деня на националното спасение от връхлитащата Трета национална катастрофа. Въпреки днешните лъжи, фалшификации, оплювания и омрази това е истината. А всичко друго е от Лукавия!