Тагариада…

Нещо безпрецедентно се случи в телевизионния ефир тези дни. Без да е 6 май, Ден на храбростта и Българската армия, 3 март или друг празник, в две национални телевизии се появиха командващите на два от родовете войски. В БНТ генерал-майор Деян Дешков, командващ на Сухопътни войски, оправдаваше решението на правителството да закупи американски бронирани машини Stryker, модел Dragoon, а по “Нова телевизия” бригаден генерал Петьо Мирчев, заместник-командир на Военновъздушните сили, успокояваше, че предоставянето на ракети С-300 на Украйна не представлява заплаха за България.
Коренът на това явление е ясен. Доверието в цивилното ръководство на отбраната – военен министър, заместник-министри, съветници и парламентарна комисия по отбрана – е нулево и трябва генералите да защитават решенията на политиците, когато обществото е притеснено. И може би по-добре. Представете си, ако ген. Атанасов или Иво Мирчев се бяха изтъпанили да ни казват колко е хубаво решението на парламента, макар че е взето със скрито гласуване.
Много интересен обаче е завършекът на изявата на Петьо Мирчев пред “Нова телевизия”:
Водещ: Има ли норма не само за ракетите, но в случая говорим за ракети, има ли норматив какъв брой трябва да се поддържа от Българската армия?

Генерал Мирчев: Има и тази норма се казва боекомплект. За всеки тип бойна техника се определя съответният необходим боекомплект

Водещ: Притежаваме ли го?

Генерал Мирчев: Ммм…

Водещ: В контекст на това, за което говорихме, поставяме ли под риск националната сигурност и способността на Българската армия откъм количество въоръжение необходимо?

Генерал Мирчев: Боекомплектът се определя в зависимост от задачите. Бойното дежурство не е нарушено в никакъв случай.
Интерпретацията на отговорите също е ясна. Ако България ползва ракетите да ни пазят от заплаха с нисък интензитет – еднократен инцидент или въздушна атака, бройката, с която разполагаме, е достатъчна. Ако България стане част от конфликт с риск от продължителни въздушни удари, това, което имаме, далеч няма да бъде достатъчно.
Още преди Мустафа Емин да покаже какви недоразумения е събрал около себе си военният министър Тагарев, в голяма част от обществото съществуваха притеснения, че Министерството на отбраната се държи повече като украинско министерство, а не като българско. Съвпадането във времето на избора на бронирана машина за пехотата и предоставянето на ракети за Украйна изостри страховете на тази част от обществото. Осъзнавайки ниския си авторитет и нулевото доверие пред голяма част от обществото, политиците, които именно взимат решенията, се изпокриха и пуснаха на медиите генерали, които в голяма част от отговорите си заявяваха, че въпросите трябва да се насочват към тяхното политическо ръководство.

За да се стигне дотук в последните няколко месеца, управляващите направиха всичко по силите си да ни убедят, че националният интерес вече се потъпква системно, а за да се избегне персонифициране на отговорността, всяко решение се прехвърля за утвърждаване в Народното събрание. Там военната експертиза е сравнима с нулата, щом Ивайло Мирчев и ген. Атанасов са парламентарни говорители по темата.
От самото начало на войната в Украйна, управляващите, които и да са те, се опитват да ни успокоят, че каквото и да пращаме в Украйна, то е нещо, което не отнема от собствения ни отбранителен капацитет. Е, от вчера вече никой не вярва на това. Обяснението, че ракетите, които сега пращаме в Украйна, били с неизправности, какво означава? Че украинците ще ги нарежат за скрап и претопят, за да си направят калашници, или че ще ги използват въпреки неизправностите. Защото явно може!
Това безобразие идва само седмици след като стана ясно, че правителството се отказва от пазарни проучвания за инвестиционния разход по придобиване на бойни машини за пехотата. Вместо това отива на пряко договаряне със САЩ за придобиване на бронетранспортьори Stryker Dragoon. Хитростта, с която политиците обвиват военните сделки в мистерия, е, че затрудняват привеждането на офертите до общ знаменател. Въпреки това налице са протоколите от последния напън на Народното събрание да се придобие машина през 2019 година. Тогава държавата беше готова да задели 1.2 милиарда лева и получи оферта за 150 машини Stryker, но модел Piranha. Разликата е, че Dragоon се произвеждат в Канада от местното подразделение на General Dynamics, а Piranha също са на GD, но от европейското подразделение, опериращо в Швейцария. Отхвърлените през 2019 г. машини са с четвърто ниво на защита, докато американските са с трето. Мощността на двигателите на Piranha e 500 конски сили, докато тези на Dragoon са с 360 конски сили.
През 2019 г. офертите са отхвърлени до една, под предлог че надхвърлят планирания бюджет. Именно заради ограничените средства едни от най-добрите производители в Европа се отказват от участие. Френските AFVs с Nexter и германският Rheinmetall с Boxer просто не наддават. Днес, когато България е склонна да похарчи два пъти повече, не търси оферти, а минава на договаряне със САЩ. 
Не е за пренебрегване и фактът, че през 2019 г. Народното събрание искаше 20% от стойността на поръчката на машини да се върне в българската икономика под формата на индустриално сътрудничество (офсет). Това означаваше български фирми да получат поръчки за части или боеприпаси. В момента идеята за Stryker Dragoon e у нас те да пристигат като обикновени машини и в „ТЕРЕМ“ да им се монтират куполите и това е далеч от 20-те процента, на които държахме някога.

Нека си го кажем – до момента Съединените щати не са се доказали като коректни доставчици към България. Забавата в доставката на изтребители F-16 може да се поставя и оправдава в по-глобален контекст. Например, че сигурността ни се постига и на ниво договорки, или изпращане на послания от по-мощни държави, без да се налага да притежаваме конкретно въоръжение. Самото членство в системата за колективна сигурност НАТО е подобна гаранция. Но ако е ясно, че украинският конфликт изсмуква все по-голяма част от капацитета на натовските страни членки, все повече ще става неясно доколко решимостта и способността на блока и неговия стожер САЩ са на нивото отпреди руско-украинската война. И провокациите може да зачестят. Ако не в Европа, то в страни, където бившите колониални сили са свикнали да доминират, но напоследък им се получава все по-малко. Например в Африка.
Опасенията, че парадигмата за геостратегическа сигурност се променя и България изостава неимоверно спрямо променящия се свят, се подхранват допълнително от управниците, които в очите на обществото не просто пасуват, но дори съзнателно взимат решения, които ни отклоняват от потенциала на отбранителните ни способности. И ако все още генералите се ползват с някакъв авторитет, което кара политиците да ги тикат напред, продължим ли в същия дух, хората ще спрат да вярват и на тях.
Междувременно някои от водещите световни производители на оръжие и електроника за отбраната, които не са базирани в САЩ, се отказаха да предлагат продукцията си в България, уморени да поддържат търговско представителство и в същото време да се залъгват, че ще има конкурси. Същите намират клиенти в Гърция, натовски страни членки от бившия социалистически блок и дори Германия. България обаче за тях вече е безразлична страна, на чиито управници не вярват.

(Заглавието е на ЗЕМЯ)