Луканов и КАСТАТА

Обществената памет е къса, политическата – кратка.  И двете са избирателни, пристрастни и някак гузни. Чувстват се уютно в своята безпаметност. Те не обичат да бъдат смущавани. Всяко напомняне за Андрей Луканов предизвиква тяхната защитна реакция. Лицемерие се нарича тя. И самооправдание. Защото има една доминанта, която е незаобиколима, непреодолима.
Тази доминанта си има дата, ден и час.

2 октомври 1996 г., сряда, 9 часа и 13 минути.

Според църковния календар това е денят на свети Андрей, юродив заради Христа.
След 40 дни е 10 ноември.
След 100 дни – 10 януари.
Утрото е хладно. Слънцето – ослепително. Небето – искрящо. Циганките събират на купчинки жълтите листа, запалват ги и от малките есенни клади се извива тръпчив дим, смесва се с мириса на кафе, бензин, печени чушки, ябълки, гергини, хризантеми и този ароматен, сладостно горчив коктейл придава на въздуха упоителен домашен вкус, топъл и уютен, и го кара да трепти в една почти невидима мараня.
В този ден.
От българската политика изчезнаха мащабните критерии. Изчезна българското лоби на Изток и на Запад. Изчезна културата. Изчезна интелектът
Изчезна необяснимото (и поради това – нетърпимо) съчетание между аристократичен дух и гражданска позиция; неистова любов към България и откритост към света; национално достолепие и самочувствието да бъдем граждани на времето.
Изчезна разбирането, че политиката е изкуство на диалога, не на крясъка. На взаимното зачитане, не на унижението. На убеждението, не на улицата. На аргументите, не на насилието. Че политиката е талантът да строиш мостове, а не бункери. Да задаваш времето, а не да го заприщваш.
Изчезна разбирането, че политическият опонент не е личен враг, определен за унищожаване. Че политиката не е да надхитряш, да се подгавряш, да издевателстваш, да отмъщаваш, да подчиняваш, да покоряваш, да покваряваш, да корумпираш, да грабителстваш, да богатееш, да властваш.
Изчезна убеждението, че политиката е занимание интелектуално, гражданско и себеотрицателно.
Изчезна цяла една философия – философията на разума, на съгласието и на достойнството – човешко и национално.
В един миг.

Беше сряда. 2 октомври. 9 часа и 13 минути.
„Аз ще издържа, те няма да издържат. И ще ме убият някой ден”

Това не можеше да не се случи.
Тази е най-жестоката констатация.

България беше зашеметена. Обществото издържа 7 дни. Медиите  – 24 часа. Те получиха малък антракт – възможността да похленчат, да изпонапишат сълзливи репортажи и така да демонстрират съчувствие, безпристрастност и невинност. На втория ден „Нощен труд” просна на първа страница снимка на простреляния Андрей. Някои още се гордеят с този позор.
В един жълт плик семейството получи часовник, ключове, 540 лева и едно копче.
Четирите изстрела в гръб сбъднаха толкова много и разнолики мечти. Удовлетвори всички, за които убийството е политически инструмент, а пролятата кръв – политически фактор, стига кръвта да не е тяхната.

Сбъдна се стародавната мечта на Живков „явлението Луканов да бъде унищожено”. Сбъдна се въжделението на СДС да види сразен „силния човек с бялата коса”. Сбъдна се желанието на побеснелите и дирижирани сини площади, които първо пееха „Луканов е престъпник!”, после викаха „Убий кучето!”, а след 100 дни крещяха „Всички при Луканов!” и громяха Народното събрание.
Сбъдна се мечтата на режисирани червени агитки, които ревяха „Луканов е предател!”, после в гневни писма призоваваха „др. Сталин да го разстреля като куче”, а след разстрела изригнаха в редакционния телефон на ДУМА: „Само така ще се прочистим от цялото социалдемократическо котило!”.  Сбъдна се мечтата на онези, които казваха, че „перестройкаджиите и реформаторите трябва да изтекат в канализацията”. На 2 октомври към два следобед водоноските измиха плочника на ул. „Латинка” и кръвта на Андрей изтече в канализацията. Сигурно са били щастливи…

Сбъдна се въжделението на кастата. На онази „тъмна и блестящо организирана сила” в сянка. Невидима. Безцветна. Алчна. С лични интереси, маскирани като общи възгледи и национални идеали. Едно съдружие между скрита и явна власт, между тайни служби, подземен свят, разноцветни политици, овластени лумпени и куртизанки на всички режими. Една амалгама между публични и извънпублични фактори и структури. Едно чудовище, родено в обществените подмоли, в гнилата утроба на властта, подгизнало от кръв и пари. Чудовище, което има много имена – задкулисие, олигархия, мафия. Кастата е самата власт, тя пише законите, по които ние живеем, тя се разпорежда с нашия живот и живота на държавата. Защото тя е държавата.

Кастата отдавна искаше реванш. Кастата ненавиждаше Луканов. И се страхуваше от него. Луканов я презираше. И я предизвикваше.
Кастата, с перфидността на хищник, опита всичко – да го купи, да го подчини, да го изолира, да го неутрализира, да го сплаши, да го уплаши, да го унижи, да го прекърши, да го смаже, да го размаже. Приписа му всичките свои грехове, прикачи му всичките свои престъпления, поиска да го превърне в самата себе си. Криминализира го, демонизира го, разчовечи го. Ненавистта на кастата изригна върху Луканов един гноен гейзер, един вулкан отровен, един потоп от бяс.
„Агент на КГБ”, „безродник”, „престъпник”, „мафиот”, „кръстник”, „тоталитарен велможа”, „глава на червения октопод”, „циник”, „злодей”, „безсрамник”, „грабител”, „болшевик”,  „убиец”, ще викат сините.
„Агент на ЦРУ”, „съглашател”, „предател”, „задкулисен политик”, „интригант”, „корумпиран”, „въжеиграч”, „баща на мафията и бухалките”, „провален политик”, „жидомасон”, „по-страшен от Хитлер”, „враг”, „социалдемократ”, „егоцентричен”, „властолюбец”, „йезуит”, „самовлюбен”, „хлевоуст самохвалко”, „галеник на мафията”, „куче, което препикава олтара на истината”, ще градират червените.
И над всичко това един познат, ехиден смях: „Нема качества! Умен, начетен, образован, езици знае! Нема качества! Ха-ха-ха!”…
Напомням тези думи защото техните автори силно желаят ако може някак да се забрави, че са ги писали, произнасяли и крещели от вестници, трибуни и площади.

Седем години кастата го убиваше. Морално. Всеки ден. Обяви го за зъл демон, злодей, обществен враг № 1. Разчовечи го. За да свикне обществото с мисълта, че убийството на този злодей ще бъде дело благородно и народолюбиво. За да приеме обществото това убийство. Да го поиска. Да го разреши. И да го приветства.
Кастата превърна обществото в свой съмишленик и съучастник в едно престъпление срещу самото общество и самата държава. Кастата отрови общественото съзнание, подчини го и го дари с чиста съвест, неподсъдност и безотговорност. И с убеждението, че който не се покори на кастата, който не служи на кастата, е опасен за обществото, негов враг, престъпник и нечовек.
Убийството на Луканов е обществено разрешено и никой не се чувства виновен.
Върху името на Андрей падна всеобщо, негласно табу. Обществената памет потъна в дълбока амнезия.
За насилието винаги има оправдания.
За разума оправдания няма… Даже памет няма.

„България вече не е същата” – помните това изречение…

Ще ви припомня думите на Андрей от сутринта на 9 юли 1992, малко преди да тръгнем към „Развигор”.

Първи цитат: „Ние сме антиподи на старата българска плутокрация с нейните наследени интереси, умствени предразсъдъци и ограниченост, с нейното самочувствие на богопомазани, каквито те не са. Ние сме антиподи и на онези, които не могат да виреят извън властта, те имат патологичен нагон към властта и те са готови да продадат и майка си само и само да се запазят в структурите на властта. Известни са и тези хора, и структурите, които създадоха като политически параван за своите лични интереси. Това е ренегатската компонента.
Има и една трета компонента – българският политически лумпен.Те са никакви. Тази компонента е най-многобройна. Тя е изразител на настроенията на едно блато – блатото на посредствеността, на хората без гръбнак, които днес са много кресливи, много смели. Те бяха един щурмови отряд. Сега искат да се окопаят във властта и разбират много добре, че окопаването означава трайно настаняване в обществените, държавните, стопанските структури. Към това ги тласка икономическият интерес, просто казано – алчността. Цялата законодателна база е предназначена да обслужи техните цели и интереси. Това е една от големите опасности за българското общество, защото тази политико-икономическа-стопанска каста, чувствайки се несигурна, се стреми бързо да се интегрира с международния капитал. Те така разбират приобщаването към Европа – като гаранция за личните си интереси… „

Втори цитат: „Когато говорим за масова психология, в нея преобладават като че ли най-лошите черти на индивидуалния характер – завистта, предателството, склонността много бързо да се променят позициите, конформизмът, грубият материализъм.
Това е най-характерното за политическия живот у нас – че политическата тактика, пропагандата, играят именно върху тези струни. Че повечето от политиците строят публичното си поведение върху най-ярките недостатъци на индивидуалната и масовата психология на българина. Именно за това в днешния парламент имаме такива гротескни фигури и те са най-активните.
Това са хора, от които всеки демократичен парламент би се срамувал. Те са невъзможни в една демократична държава. Те не могат да бъдат в един нормален парламент. Но тук те са звезди. Не може куртизанките на тоталитарния режим да ни преподават морал, да се правят на божи кравички и да си позволяват – при това с един монашески глас – да ни поучават. Те си позволяват да ми четат морал на мен и на други почтени хора – това е унизително. То е непоносимо! За почтения човек това е непоносимо. За демократична държава това е недопустимо. Това прекрачва всякакви граници на обществен морал и на нормалната човешка логика. Само у нас е възможно обществото да ги търпи, да не ги изхвърли досега! Само у нас е възможно психически болни хора, подлеци от всякаква гледна точка да бъдат отговорни политически фактори. Тези отклонения от нормалния човешки морал са приемливи по принцип у нас! Те са допустими в очите на едно общество. И това много ме плаши. Аз не виждам как можем да вървим към цивилизовано състояние на нашата държава по този начин”.

В този момент полицията позвъни на вратата и тръгнахме към „Развигор”…