Истинският обрат на „пост-истината“

В разгара на Студената война се смяташе, че съветските шпиони и диверсанти дебнат във всяко кътче и ъгълче. През последните години западните правителства и медиите отново се фокусираха върху опасностите от чуждестранната пропаганда. Още от двойния шок на Брекзит и избирането на Доналд Тръмп през 2016 г., почти всяка неудобна политическа новина се приписва – колкото и неправдоподобно да е – на машинациите на Владимир Путин, с неговите безкрайни армии от ботове и всемогъщ „дезинформационен апарат“. Това безпокойство достигна самопародийни нива, след като Камарата на общините на Канада аплодира Ярослав Хунка, украински ветеран от Waffen-SS. В отговор министър-председателят Джъстин Трюдо предупреди, че скандалът още веднъж изясни защо е „важно да се противопоставим на руската дезинформация“. Това изглежда като странна асоциация: Едва ли руснаците са принудили канадските законодатели да почитат Хунка. Ако те или някой друг съобщи, че Канада случайно е почела нацистки ветеран, това е просто истината за случилото се. Как ще се квалифицира като „дезинформация“?

Отговорът е, че има инверсия в официалното западно разбиране за това какво е истина, пропаганда и дезинформация. На фона на първоначалната паника относно онлайн дезинформацията често ни казваха, че сме навлезли в ерата на „постистината“. Това се оказва вярно, но не по начина, по който е замислено. Сега виждаме как изглежда „постистината“: ситуация, в която необходимостта да се защити официалният разказ изисква заличаване на реалността.

От възхода на web 2.0 до средата на 2010 г. социалните медии бяха широко разглеждани като инструмент на демокрацията. Ако хората имаха шанса да общуват помежду си свободно, обещаха технологичните евангелисти, те щяха да надминат пропагандата, насърчавана от корумпираните режими и държавните медии. Въоръжени с това знание, гражданите биха свалили тираничните системи, под които живеят. Арабската пролет сякаш предложи мощно доказателство за този разказ.

Емблематичен текст за епохата, филмът от 2006 г. V за вендета, разкрива по-старото разбиране за власт, пропаганда и комуникация, което формира ранния оптимизъм около социалните медии. Филмът описва антиутопична Великобритания, изпаднала в потисническо еднопартийно управление. V, маскираният главен герой анархист, е решен да разпространи истината за ситуацията сред сънената британска публика. До края на филма тази задача е изпълнена и масов народен бунт помита тираните от власт. В онези дни тираните на власт бяха тези, които се занимаваха с лъжи и които се опитваха да изопачат реалността, за да отговарят на тесните си интереси. Триумфиращите герои бяха обикновени хора, които използваха всякакви инструменти да разкрият истината.

През следващите години този разказ е обърнат. Разбира се, манихейската рамка остава, а призракът на чуждата тирания, въплътен преди всичко във Владимир Путин, все още играе ключова роля. Но днес предполагаемите агенти на „дезинформация“ не са тиранични правителства, а обикновени потребители на социални медии. Свободата на словото вече не е средство за преследване на истината, а опасна заплаха и инструмент на врага: ако на хората бъде позволено да говорят свободно и без надзор, кой знае какво ще измислят? Нещо повече, обвиненията в дезинформация се използват не за да атакуват спонсорираните от държавата лъжи, а за да хвърлят подозрение върху мотивите на тези, които посочват неудобни истини за операциите на държавната власт – например относно субсидиите на правителството на САЩ за Ухан Институт по вирусология или лаптопът на Хънтър Байдън.

Подривното действие на говоренето на истината едва ли е нещо ново: през голяма част от човешката история, в зависимост от изречената истина, това често е било така. Новото тук е, че западните правителства — подобно на партията Norsefire, управляваща Великобритания в V for Vendetta — явно разбират мисията си като борба срещу подривници, които просто като използват речта си, за да посочат неудобни реалности, заплашват да подкопаят социалния ред.

Когато Трюдо намеква, че простото заявяване на случилото се в парламента е равносилно на пропаганда от името на Путин, той не работи на ниво истина или лъжа. Той просто посочва факта, че има официален разказ, който се очаква обществеността да приеме. Няма значение дали е вярно или не, нито дали вярвате, че е вярно или не. „Истината“ е, че наистина има само едно правило, което има значение: Не разклащайте лодката.