Нули с нула доверие

Народа вече няма на кого да се довери.
За него политиката отдавна е далавера – грозна и неприкрита, нищо повече от това, омръзнало му е от самодоволни мутри, които говорят нелепици.

За кратко може да се забавлява с някои нови гастрольори в тукашното театро – но и тогава не става дума за доверие, а по-скоро за любопитство към някоя пеперуда, която се е прочула с измамнически трик.
Нашенецът обича да се звери по такива типове.

Случайници му мляскат нещо от екрана – колкото да го убедят за сетен път, че държавата е предоставена на хора без всякакъв опит, за идеи да не говорим.
Телевизиите обаче ги оставят свободно да се упражняват от екрана – безделници в едно чуждо за тях поприще, невнятни клисари в една църква, служеща на неизвестен Бог.

От години тук всичко е извадено за продан – и най-стръвно се продава лъжата.
Нашите продавачи се оказаха и позорно некадърни – всичко, което имаше значение за някакво приближение/опознаване на Българската Съдба, бе безпардонно претупано.

Като се започне още от криминалната приватизация и се стигне до европейското ни партньорство, в което имаме безсрамната роля на винаги съгласните с всичко.
Такива Мърлячи не заслужават доверието на Народа.

Държавата е абдикирала отвсякъде – освен от задълженията, които й вменяват чиновниците от Брюксел – номинални хорица, от които лидерите на Европа от преди трийсетина години биха се срамували.

Те пък бяха подменени с женици като Урсула, която не смее да спомене чия бомба изпепели Хирошима.
Европа скоро няма да има отново първенци като Кол, Митеран или Тачър.

За какво доверие да говорим, когато всеки ден някой обругава поредната ценност – напълно безнаказано при това.
И политиците не са сами в това позорно занимание.

Сега един направил чалга версия на химна ни.
Преди това друг бе поругал една от най-проникновените песни, изпети от Емил Димитров – това мина и замина по българската река на забравата.

Точно докато се случваше неподчинението на енергетиците, по телевизиите се залезиха за чалгализирания химн – ей тъй, между другото.

Момчето, което се е подиграло с него, вероятно усеща, че тук всичко може да се обругае.

Право е – нали онзи Соломон и още неколцина отцеругатели искат в националния ни герб да се вмести и знамето на Европейския съюз.
Което също е чалга.

И това го премълчаха. Докога ще ги търпят тия никаквици?
Пак се оказа верен онзи лаф: „Срещнахме врага – и това сме ние“.

И откъде-накъде пришълци в политиката като Денков си въобразяват, че могат да събудят някакво доверие в обикновените хора.
Та Денков не може да се справи с недостига на инсулин – дори само с това.

Е, изстрадалите диабетици, обхванати от страх за живота си, не са опасни за Властта.
Ако остане на политиците, те ще предпочитат да си имат работа с едно население от болнави и недъгави хорица, те са желания от тях противник.

За тях Народа е някакво мазало, безволево и неуко, на което можеш да подхвърлиш всичко – и най-вече лъжи.
Да обещаваш, да обещаваш – и сетне да се изнижеш като мокра връв.

Тук най-важните решения се вземат от временни квартиранти във Властта, те разговарят и с Европа – обидно е дори да си представим как го правят.

Тия дни Габриел отвори вратите на Външно министерство за простолюдието – ей по такива фасони си падат тия хорица, безвкусни фасони и глезотии, които погнусяват нормалния човек.

Децата, допуснати в това нелепо представление, трябваше да запомнят, че най-важният български дипломат е Габриел – и с това ще си останат.
Няма кой да им подшушне, че по начало нашата дипломация се практикува със свалени гащи.

Само си представете, какъв домакин щеше да бъде на нейно място покойният Иван Станчов – макар че той никога не би съгласил да участва в подобно идиотско мероприятие.

Сегашните хлапета няма да имат късмета да видят хора като него, за да се доберат поне донейде до Истината, това беше човек, който носеше на гърба си част от българската История.

Не само вече няма да имаме такива хора, ами ще направим и всичко възможно да бъде затрита паметта за тях.
Габриелщината е пагубна, но все някак ще се разбере това.

Обаче няма разумно обяснение за срамния факт, че упорито се опитваме сами да смаляваме ръста си, да окарикатуряваме образа си под диктата на днешните фанфарони.
Тяхната кройка трябва да стане задължителна – всичко по-едро, по-нестандартно и самобитно няма да може да оцелее.
„
Циркът на маломерщината няма да изгори скоро, както изгоря преди години новопостроеният държавен цирк – политическите циркаджии са заели здраво укрепените си позиции и няма да ги предадат лесно.

Всичко, буквално всичко ще бъде занулено, за да се започне уж на чисто – този лаф на шавливите булки става за девиз на държавата, блазе ни.

Тия дни честваха 15 годишнината от установяването на фондация „Америка за България“ тук – една несъмнено успешна специална операция за превземането на една територия, която на някои им е изглеждала дива и пуста до онзи момент.

Медиите разпространиха една многозначителна снимка: г-жа Нанси Шилър, президент на фондацията, и американския посланик Кенет Мертен, заедно с литературния ни исполин Георги Господинов и преводачката му, които са били лектори на събитието.

В словото си госпожата казва: „В началото помагахме с идеи и оптимизъм, сега се възхищаваме на българските успехи“.

Трябва да се досетим, че, независимо от усилията на Фондацията, ние, както е видно, продължаваме да се влачим от провал към провал, но пък сме препълнени с оптимизъм.
Сетих се за тази снимка, понеже тия дни Господинов казал нещо знаменателно: „На хората им писна да излъчваме непрекъснато провал, корупция, някакви ужасни новини оттук. Един човек ми каза на онази опашка пред НДК/ опашката от мераклиите да получат автограф от Г.Г./: „Простете ни, че така сме ви обкръжили, просто имахме нужда от нещо светло“.

Господинов може да повтори тези свои думи и пред миньорите, бъдещите жертви на поредния провал – все пак, той може да замени част от светлината, която те произвеждат.

Между другото, понеже и ирландецът Джон Банвил има „Букър“, препоръчвам ви романът му „Април в Испания“, наскоро появил се на тукашният книжовен пазар, както и по-раншните преводи на „Недосегаемият“ и „Дневна светлина“.
„Букър“ отличава и някои наистина великолепни творби.

Друг един писател, Едуард Лимонов, пък се подразнил – цитирам по книгата на Еманюел Карер – когато намира в едно магазинче шинел на войник от Червената армия, чиито месингови копчета са заменени с пластмасови, и казва: „Кому бе хрумнало да замени лъскавия месинг с лайнена пластмаса? Народ, чиито войници са облечени в евтини униформи, е народ, който си няма доверие и вече не вдъхва респект у съседите си. Такъв народ е вече победен“ /край на цитата/.

Ако се сетим за нашите политикани, спокойно можем да решим, че на тях не може да им се има доверие, дори да са навлекли маршалски мундири със златни копчета.
Народ с такива политици вече е победен.

Сякаш вече завинаги сме се лишили от умението да отделяме случайното от кадърното.
Дали Народа умишлено не заличава разликата между едното и другото?
Това ли е неговото отмъщение?

Ако е така, дали си дава сметка, че по този начин наказва най-напред себе си?
Да ви разведря за малко с една друга „случайност“.

Хитлер се оплаквал в тесен кръг, че веднъж в живота си бил в бардак – завели го, когато живеел във Виена, и проститутката в стаята, където го вкарали, била еврейка. „Няма нищо случайно“ – вайкал се горкият.

Търпението на Народа изглежда неизчерпаемо.

Към житейските несгоди то, все пак, има някакво оправдание – обикновените хора са надарени с честността и куража да търсят и в себе си някаква вина за нескончаемите провали.

Но търпението, което проявяват към политическите мошеници, направо е престъпно.
Повечето от тях са обикновени шушумиги, продукт на една или друга партийна фабрика за бройлери, от тях нищо не зависи.
И, впрочем, пет пари не дават дали им имате доверие.

Обаче в Паноптикума на Големите Измамници на Прехода се мъдрят неколцина, които са много опасни, те са безмилостни като Джак Изкормвача.

Един от тях е направо за връзване. Кирчо.
Преди година и нещо го изтърваха за малко и той, покровителстван от френския президент Макрон, забърка кашата с Македония.
На него трябва да му направят паметник скопяни.

Сега пък, както твърдят някои медии, изхулиганствал в Австрия, наговорил едни недомислици за Шенген – и австрийците отменили планираното за 4 октомври посещение на Денков при канцлера Нехамер.

Дали не го е направил нарочно?

Трябва да сме пълни наивници, за да си мислим, че някои европейци, които са по-европейци, наистина ни искат в „Общия дом”.