Сергей Лавров: Спазването на принципите на Устава на ООН в тяхната цялост и взаимосвързаност е ключът към международния мир и стабилност

Завършилата неотдавна обща политическа дискусия на 78-ата сесия на Общото събрание на ООН убедително потвърди, че светът претърпява кардинални, тектонични промени.

Пред очите ни се изковава нов, по-справедлив многополюсен световен ред, отразяващ културното и цивилизационно многообразие на света. Контурите на бъдещето се раждат в борбата. Глобалното мнозинство, представляващо 85% от населението на света, се стреми към по-справедливо разпределение на глобалните блага и зачитане на цивилизационното разнообразие, както и за последователна демократизация на международния живот. От друга страна, тясна група западни държави, водени от САЩ, се опитват да използват неоколониални методи, за да спрат естествения ход на нещата и да запазят изплъзващото им се господство.

Отличителен белег на “колективния Запад” отдавна стана отхвърлянето на принципа на равенство и тоталната му неспособност за преговори. Свикнали да гледат отвисоко на останалия свят, в съответствие с логиката на “лидер” и “последовател”, американците и техните европейски сателити често поемат задължения, включително писмени и правно обвързващи. А след това те просто не ги изпълняват. Както отбеляза президентът Владимир Путин, Западът е истинска “империя на лъжата”. Ние, както и много други държави, знаем това от първа ръка. Достатъчно е да припомним, че още преди капитулацията на хитлеристка Германия нашите съюзници във Втората световна война – Вашингтон и Лондон – вече подготвяха планове за военната операция “Немислимо” срещу СССР, а през 1949 г. САЩ разработваха планове за ядрени удари срещу СССР, които бяха осуетени единствено благодарение на създаденото в Москва собствено оръжие за възмездие.

След края на Студената война, когато СССР изигра решаваща роля за обединението на Германия и за параметрите на новата европейска архитектура за сигурност, съветските, а след това и руските лидери получиха конкретни уверения по отношение на неразширяването на НАТО на изток. Съответните записи от преговорите са в нашите и западните архиви. Но тези уверения на западните лидери се оказаха измама, те изобщо нямаха намерение да ги изпълняват. Западът никога не се е смущавал от факта, че с приближаването на НАТО до границите на Русия грубо се нарушаваха официалните ангажименти на ОССЕ, поети на най-високо ниво през 1999 – 2010 г., да не укрепват собствената си сигурност за сметка на сигурността на другите и да не допускат военно и политическо господство на която и да е страна, група държави или организации в Европа: НАТО упорито правеше – и прави – точно това, което обеща да не прави.

В края на 2021 г. и началото на 2022 г. нашите предложения за сключване на договори със САЩ и НАТО за взаимни гаранции за сигурността в Европа, без да се променя необвързаният статут на Украйна, бяха арогантно отхвърлени. Западът продължи систематично да милитаризира киевския режим, който беше доведен на власт в резултат на кървав преврат и използван като трамплин за създаване на преки военни заплахи за страната ни и за унищожаване на историческото й наследство в земите на изконните руски интереси.

Безпрецедентни след края на Студената война бяха поредицата от неотдавнашни съвместни учения между САЩ и европейските съюзници от НАТО, включително разработването на сценарии за използване на ядрено оръжие на територията на Руската федерация. Обявената задача за нанасяне на “стратегическо поражение” на Русия окончателно заслепи безотговорните политици, които, обсебени от собствената си безнаказаност, са загубили елементарното чувство за самосъхранение.

Нова опасна проява на експанзионизма на НАТО е опитът да се разшири зоната на отговорност на блока върху цялото Източно полукълбо под лукавия лозунг “неделимост на сигурността в евро-атлантическия и Индо-тихоокеанския регион”. За тази цел Вашингтон създава военно-политически мини съюзи под свой контрол, като AUCUS, тройката САЩ – Япония – Република Корея и квартета Токио – Сеул – Канбера – Уелингтън. Той привлича участниците им към практическо сътрудничество с НАТО, която създава своя инфраструктура в Тихоокеанския регион. Неприкритият фокус на подобни усилия срещу Русия и Китай с разпадането на приобщаващата и основана на консенсус регионална архитектура, която се разви около АСЕАН, създава рискове от появата на ново взривоопасно огнище на геополитическо напрежение, в допълнение към европейското, което вече е нажежено до краен предел.

Създава се устойчиво впечатление, че САЩ и подчиненият им  “западен колектив”, са решили да придадат на доктрината “Монро” глобална проекция. Плановете са колкото илюзорни, толкова и изключително опасни, но това не спира идеолозите на новото издание на Pax Americana.

Стигна се дотам, че западните управляващи елити, нарушавайки Хартата на ООН, казват на другите страни с кой и как да развиват междудържавни връзки. Всъщност те им отказват правото на национални интереси и на независима външна политика. Във Вилнюската декларация на Северноатлантическия алианс “нарастващото партньорство между Русия и Китай” е описано като “заплаха за НАТО”. Говорейки наскоро пред френските посланици, Еманюел Макрон изрази искрена загриженост от разширяването на БРИКС, определяйки това събитие като доказателство за “усложняването на ситуацията на международната арена, което заплашва да рискува да отслаби Запада и по-специално Европа… Налице е ревизия на световния ред, на неговите принципи, различни форми на неговата организация, където Западът е заемал и продължава да заема господстващо положение”. Колко откровено казано: ако някой, някъде, се събере без нас, сприятелява без нас или без наше разрешение, то това се разглежда като заплаха за нашето господство. Настъплението на НАТО в Азиатско-тихоокеанския регион е хубаво нещо, но разширяването на БРИКС е опасно.

“Колективният Запад”, воден от Съединените щати, произволно си присвои ранга на арбитър на съдбата на цялото човечество и завладян от комплекс за изключителност, започна все по-често да пренебрегва наследството на бащите основатели на ООН. И възнамерява да замени ориентираната към ООН архитектура на световния ред с някакъв “ред, основан на правила”. Никой не е виждал тези правила (или по-скоро те не са показвани на никого), но наблюдавайки двуличните и лицемерни действия на англосаксонските и други геополитически инженери, може да се получи ясно разбиране как тази авантюра се прилага на практика. На думи, без да отрича необходимостта от спазване на нормите и принципите на Хартата на ООН, Западът винаги се обръща към тях избирателно, от време на време, изваждайки само това, което обслужва егоистичните му геополитически нужди в даден момент. В същото време всички принципи на Хартата трябва да се спазват не избирателно, а в тяхната цялостност и взаимосвързаност в интерес на справедливото регулиране на международните отношения: суверенното равенство на държавите, ненамесата във вътрешните им работи, зачитането на териториалната цялост, равните права и самоопределението на народите, зачитането на основните свободи за всички, задължението за изпълнение на решенията на Съвета за сигурност на ООН и укрепването на ООН като център за координация на световните дела.

Показателно е, че Вашингтон, Лондон и техните съюзници никога не само не използват, но дори не споменават основния принцип на Хартата: “ООН се основава на суверенното равенство на държавите”.

Този принцип е предназначен да гарантира, че всички страни имат достойно място в света, независимо от размера, формата на управление, политическата или социално-икономическата структура. Западът, от друга страна, се опитва да раздели света на “демокрации”, на които е позволено да правят всичко, и други, които са длъжни да служат на интересите на “златния милиард”. Квинтесенцията на западния “комплекс на изключителността” беше публичното изявление на върховния представител на ЕС по външната политика Жозеп Борел, че “Европа е райска градина, а останалият свят е джунгла”. Това вече не е “суверенно равенство”, а чист колониализъм.

“Колективният Запад” постоянно потъпква фундаменталния принцип за ненамеса във вътрешните работи на други страни. Има много примери, от Централна Америка, през Югославия до Ирак и Либия. Сега специално внимание се отделя на експанзията в постсъветското пространство.

Всеизвестен факт е, че след разпадането на Съветския съюз САЩ открито възнамеряваха да подчинят Украйна. Както публично и дори гордо призна изпълняващият длъжността заместник държавен секретар Виктория Нюланд в края на 2013 г., Вашингтон похарчи 5 милиарда долара за подхранване на послушни политици в Киев. През 2004 – 2005 г. Западът, за да доведе на власт проамерикански кандидат, санкционира първия държавен преврат в Киев, принуждавайки Конституционния съд на Украйна да вземе незаконно решение за провеждане на трети тур на изборите, което не беше предвидено в основния закон на страната. Още по-безцеремонна намеса във вътрешните работи се прояви по време на втория Майдан през 2013 – 2014 г., когато цяла поредица западни пътешественици директно насърчи участниците към антиправителствени демонстрации и насилствени действия.

Същата Виктория Нюланд обсъждаше с посланика на САЩ в Киев състава на бъдещото правителство, което да бъде сформирано от превратаджиите. В същото време тя посочи на Европейския съюз реалното му място,  на опашката в световната политика. През февруари 2014 г. подбраните от американците актьори, станаха ключови участници в кървавото превземане на властта, което беше организирано, нека ви напомня, ден след като беше постигнато споразумение между легитимно избрания президент на Украйна Виктор Янукович и опозиционните лидери, с посредничеството на Германия, Полша и Франция. Принципът за ненамеса във вътрешните работи на Устава на ООН беше потъпкван многократно.

Веднага след това превратаджиите обявиха, че техен абсолютен приоритет е орязването на правата на рускоезичните граждани в Украйна. А жителите на Крим и югоизточната част на страната, които отказаха да приемат резултатите от противоконституционното завземане на властта, бяха обявени за терористи и срещу тях започна наказателна операция. В отговор Крим и Донбас проведоха референдуми в пълно съответствие с принципа за равни права и самоопределение на народите, залегнал в параграф 2 на член 1 от Устава на ООН.

По отношение на Украйна западните дипломати и политици старателно избягват тази най-важна норма на международното право в опит да сведат целия фон и същност на случващото се до недопустимостта на нарушаването на териториалната цялост.

В тази връзка е важно да се подчертае, че Декларацията на ООН за принципите на международното право относно приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Устава на ООН, приета единодушно през 1970 г., утвърждава, че принципът на зачитане на териториалната цялост е приложим за “държави, които спазват в своите действия принципа на равни права и самоопределение на народите (…) и като следствие, да има правителство, представляващо (…) всички хора, живеещи на територията”. Фактът, че украинските неонацисти, които завзеха властта в Киев в резултат на държавен преврат, не представляваха населението на Крим и Донбас, не изисква доказателства. А безусловната подкрепа на западните столици за действията на престъпния киевски режим не е нищо повече от нарушение на принципа на самоопределение след груба намеса във вътрешните работи.

След държавния преврат по време на управлението на Порошенко и след това на Владимир Зеленски, приемането на расистки закони, забраняващи всичко руско – образование, медии, култура, унищожаване на книги и паметници, забрана на Украинската православна църква и изземване на нейната собственост – беше грубо нарушение на член 1 от Хартата на ООН за зачитане на правата на човека и основните свободи за всички без разлика на раса, пол, език или религия. Да не говорим за факта, че тези действия пряко противоречат на Конституцията на Украйна, която утвърждава задължението на държавата да зачита правата на руснаците и другите национални малцинства.

Киев беше задължен да изпълни международните си задължения по “Пакета от мерки за изпълнение на Минските споразумения” от 12 февруари 2015 г., одобрен със Специална резолюция 2202 на Съвета за сигурност на ООН – в пълно съответствие с член 36 от Хартата, който подкрепя “всяка процедура за уреждане на спор, приета от страните”. В случая Киев, ДНР и ЛНР. Въпреки това миналата година всички подписали Минските споразумения, с изключение на Владимир Путин (Ангела Меркел, Франсоа Оланд и Петр Порошенко), публично и дори с удовлетворение признаха, че са имали намерение да спазват този документ, когато са го подписали. Искали са само да спечелят време, за да укрепят военния потенциал на Украйна и да го напомпват с оръжие срещу Русия. През всичките тези години ЕС и НАТО пряко саботираха Минските споразумения, натискайки режима в Киев да разреши “проблема с Донбас” със сила. Това бе направено в нарушение на член 25 от Хартата, според който всички членове на ООН са длъжни да “се подчиняват на решенията на Съвета за сигурност и да ги изпълняват”.

Нека ви напомня, че в пакета с Минските споразумения лидерите на Русия, Германия, Франция и Украйна подписаха декларация, в която Берлин и Париж обещаха да направят много, включително да помогнат за възстановяването на банковата система в Донбас. Но не си мръднаха пръста. Само наблюдаваха как Порошенко, противно на обещанията си, обяви търговска, икономическа и транспортна блокада на Донбас. В същата декларация Берлин и Париж обявиха, че ще насърчават укрепването на тристранното сътрудничество във формат Русия – Украйна – ЕС за практическо решаване на въпроси, които касаят Русия в областта на търговията, както и за насърчаване на “създаването на общо хуманитарно и икономическо пространство от Атлантическия до Тихия океан”. Тази декларация беше одобрена и от Съвета за сигурност и трябваше да бъде изпълнена в съответствие с гореспоменатия член 25 от Устава на ООН. Но дори и този ангажимент на лидерите на Германия и Франция се оказа “фалшив” и поредното нарушение на принципите на Хартата.

Легендарният министър на външните работи на СССР А. А. Громико нееднократно отбелязваше: “Десет години преговори са по-добре от един ден война”. Следвайки това предписание, ние преговаряме много години, търсейки сключване на споразумения в областта на европейската сигурност, одобрявайки Основополагащия акт Русия – НАТО през 1997 г., приемайки декларации на ОССЕ за неделимост на сигурността на най-високо ниво, а от 2015 г. настояваме за безусловно изпълнение на споразуменията от Минск, които също бяха резултат на преговори. Всичко това в пълно съответствие с Устава на ООН, който изисква “осигуряване на условия за справедливост и зачитане на задълженията, произтичащи от договори и други източници на международното право”. Нашите западни колеги потъпкаха този принцип, когато подписаха документите, знаейки предварително, че няма да се съобразят с тях.

Днес в реториката на нашите опоненти чуваме само лозунги: “инвазия, агресия, анексия”. Нито дума за първопричините за проблема, за това как в продължение на много години те подхранваха открито нацисткия режим в Киев, който открито пренаписваше резултатите от Втората световна война и историята на собствения си народ. Западът избягва разговор по същество, основан на факти и зачитане на всички изисквания на Хартата на ООН. Той няма аргументи за честен диалог.

Създава се устойчиво впечатление, че западните представители се страхуват от професионални дискусии, които излагат на показ тяхната демагогия. Произнасяйки заклинания за териториалната цялост на Украйна, бившите колониални метрополии мълчат за решенията на ООН за необходимостта Париж да върне “френския” Майот в Съюза на Коморските острови, а Лондон да се оттегли от архипелага Чагос и да започне преговори с Буенос Айрес за Малвинските острови. Тези “поборници” на териториалната цялост на Украйна се преструват, че не помнят същността на Минските споразумения, които се състояха в обединението на Донбас с Украйна с гаранции за зачитане на основните човешки права и преди всичко правото на родния език. Западът, който осуети изпълнението им, пряко е отговорен за разпадането на Украйна и разпалването на гражданска война там.

Наред с другите принципи на Устава на ООН, чието спазване би могло да предотврати кризи в сферата на сигурност в Европа и да спомогне за изграждане на доверие въз основа на баланс на интересите, бих искал да спомена член 52 от глава VIII от Хартата. В него е заложена необходимостта от развитие на практиката за мирно уреждане на спорове с помощта на регионални организации.

В съответствие с този принцип Русия, заедно със своите съюзници, последователно се застъпва за установяването на контакти между ОДКС и НАТО, за да се улесни практическото изпълнение на решенията от срещите на върха на ОССЕ относно неделимостта на сигурността в Европа. Многобройните призиви на върховните органи на ОДКС към Северноатлантическия алианс обаче бяха пренебрегнати. Ако НАТО не беше отхвърлил предложенията на ОДКС за сътрудничество, можеха да бъдат избегнати редица негативни процеси, довели до днешната европейска криза, поради факта, че Русия от десетилетия отказваха да я слушат или се опитваха да я  измамят.

Западноцентричният либерален световен ред е немислим без двойни стандарти. Когато принципът на самоопределение противоречи на геополитическите интереси на Запада – както например в случая със свободното изразяване на волята на жителите на Крим, Донецката и Луганската народна република, Запорожка и Херсонска област в полза на единението с Русия – Западът не само забравя за това, но и гневно осъжда избора на хората и ги наказва със санкции. Когато е от полза за Запада, самоопределението се признава за абсолютно “правило”. Достатъчно е да споменем анексирането на Косово от Сърбия без референдум.

Продължаващото влошаване на ситуацията в тази сръбска провинция е повод за дълбока загриженост. Доставките на оръжие от НАТО за косоварите и тяхната помощ в изграждането на армия грубо нарушават основната Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Целият свят е свидетел на повторение на Балканите на тъжната история на Минските споразумения за Украйна, които предвиждаха специалния статут на донбаските републики и които Киев открито саботира с подкрепата на Запада. Сега Европейският съюз не иска и не може да принуди косовските си протежета да прилагат споразуменията от 2013 г. между Белград и Прищина за създаването на Общността на сръбските общини в Косово, която има специални права върху собствения си език и традиции. И в двата случая ЕС действаше като гарант на споразуменията, а съдбата им изглежда една и съща. Какъвто е “поръчителят”, такъв е и резултатът.

Сега Брюксел, грижейки се за геополитическите си амбиции, налага своите “посреднически услуги” на Азербайджан и Армения, внасяйки дестабилизация в Южен Кавказ заедно с Вашингтон. Днес, когато лидерите на Ереван и Баку уредиха въпроса за взаимното признаване на суверенитета на двете страни, дойде време да се установи мирен живот и да се укрепи доверието. Руският мироопазващ контингент е готов да допринесе за това по всякакъв възможен начин.

В стремежа си да предотвратят демократизацията на междудържавните отношения, Съединените щати и техните съюзници все по-открито и безцеремонно приватизират секретариатите на международните организации и прокарват решения за създаване на подчинени механизми с мандати, които не са по взаимно съгласие, но с претенцията да обвиняват онези, които по някаква причина не се харесват на Вашингтон.

Трябва да се подчертае, че изискванията на Устава на ООН се прилагат и за Секретариата на Световната организация, който в съответствие с член 100 от Хартата трябва да действа безпристрастно, да не получава инструкции от никое правителство и разбира се, трябва да спазва принципа на суверенното равенство на държавите членки. В тази връзка възникват сериозни въпроси относно изявленията на генералния секретар на ООН Антониу Гутериш от 29 март, че “автократичното управление не гарантира стабилност, то е катализатор за хаос и конфликти”, но “силните демократични общества са способни на самокорекция и самоусъвършенстване. Те могат да предизвикат промяна, дори радикална промяна, без кръвопролития и насилие. Човек не може да не си припомни “промените”, предизвикани от агресивните авантюри на “силните демокрации” в Югославия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и много други страни.

Генералният секретар продължи: “Те (демокрациите) са центрове на широко сътрудничество, вкоренени в принципите на равенство, участие и солидарност”. Прави впечатление, че всичко това беше казано на “срещата на върха за демокрация”, свикана от президента на САЩ Джо Байдън извън ООН, участниците в която бяха избрани от американската администрация на принципа на лоялността, и то не толкова към Вашингтон, колкото към управляващата Демократическа партия в САЩ. Опитите да се използват такива форуми за обсъждане на въпроси от глобален характер пряко противоречат на член 1, параграф 4 от Устава на ООН, който предвижда необходимостта от “осигуряване на ролята на Организацията като център за координация на действията за постигане на общи цели”.

На същата “Среща на върха за демокрация” генералният секретар заяви: “Демокрацията произтича от Хартата на ООН. Първите думи на Хартата – “Ние, народите” – отразяват основен източник на легитимност: съгласието на тези, които са управлявани. Полезно е тази теза да се свърже с “историята” на режима в Киев, който отприщи война срещу огромна част от собствения си народ – срещу онези милиони хора, които не се съгласиха да се управляват, с неонацистите и русофобите, които незаконно завзеха властта в страната и погребаха Минските споразумения, одобрени от Съвета за сигурност на ООН, като по този начин подкопаха териториалната цялост на Украйна.

Говорейки за принципите на Хартата, възниква въпросът за отношенията между Съвета за сигурност и Общото събрание. “Западният колектив” агресивно и дълго време експлоатираше темата за “злоупотреба с правото на вето” и постигна – чрез оказване на натиск върху членовете на ООН – решение за  разглеждане на съответната тема на Общото събрание след всяко използване на това право, което Западът все по-умишлено провокира. Това не представлява проблем за нас, защото Русия е отворена към всички въпроси от дневния ред, ние няма какво да крием и не ни е трудно отново да заявим позициите си. Освен това използването на ветото е абсолютно легитимен инструмент, предвиден в Хартата, за да се предотврати приемането на решения, които биха внесли разкол в Организацията.

Но след като процедурата за обсъждане на използването на вето в Общото събрание е одобрена, тогава защо да не помислим за онези резолюции на Съвета за сигурност, които бяха приети без никакво вето, включително преди много години, но не бяха изпълнени? Защо Общото събрание да не разгледа причините за това състояние на нещата например, за да изслуша онези, които нарушиха изпълнението на резолюциите на Съвета за сигурност за Палестина и целия спектър от проблеми в Близкия изток и Северна Африка, за уреждането на иранската ядрена програма, както и Резолюция 2202, която одобри Минските споразумения за Украйна?

Проблемът със санкционните режими също изисква повишено внимание. Тя вече се превърна в норма: Съветът за сигурност, след продължителни преговори – в строго съответствие с Хартата – одобрява санкции срещу определена страна, а след това САЩ и техните съюзници налагат “допълнителни” едностранни ограничения срещу същата държава, които не са одобрени от Съвета за сигурност и не са включени в неговата резолюция като част от договорения “пакет”. В същия дух Берлин, Вашингтон, Париж и Лондон решиха да “удължат” ограниченията за Иран, които изтичат през октомври тази година, които подлежат на правно прекратяване в съответствие с Резолюция 2231 на Съвета за сигурност на ООН, чрез своите национални законодателни норми. Тоест, решението на Съвета за сигурност е изтекло, но западняците не се интересуват от това. Те имат свои собствени “правила”.

Агресивната и користна политика на западното малцинство предизвика сериозна криза в международните отношения. Рисковете от глобален конфликт нарастват. В същото време има изход от сегашната ситуация. Като начало всеки трябва да осъзнае своята отговорност за съдбата на света – в исторически контекст, а не от гледна точка на конюнктурните сметки за следващите национални избори. Преди почти 80 години, с подписването на Хартата на ООН, световните лидери се съгласиха да зачитат равенството на всички държави, като по този начин признаха необходимостта от равен, полицентричен световен ред като гаранция за стабилността и сигурността на тяхното развитие.

Необходимо е да се гарантира, че духът на многополюсност, залегнал в Хартата на ООН, е реализиран. Все по-голям брой държави от световното мнозинство се стремят да укрепят суверенитета и да защитят националните интереси, традиции, култура и начин на живот. Те не искат да живеят под ничия диктовка, искат да бъдат приятели и да търгуват помежду си и с останалия свят – само че на равни начала и във взаимна изгода, в рамките на обективно зараждащата се многополюсна архитектура. Това беше преобладаващото настроение на неотдавнашните срещи на върха на БРИКС, Г-20 и Източна Азия.

Задачата за възможно най-скорошно реформиране на механизмите на глобалното управление излиза на преден план. САЩ и техните съюзници трябва да се откажат от изкуственото ограничаване на преразпределението на квотите за гласуване в МВФ и Световната банка, признавайки реалната икономическа и финансова тежест на страните от Глобалния юг. Работата на СТО като орган за регулиране на споровете също следва да бъде отблокирана незабавно.

Разширяването на Съвета за сигурност става все по-нужно, за да се премахне недостатъчното представителство на страните от Азия, Африка и Латинска Америка. Важно е новите членове на Съвета за сигурност – както постоянни, така и непостоянни – да се ползват с власт както в своите региони, така и в такива глобални организации като Движението на необвързаните държави, Групата на 77-те и Организацията за ислямско сътрудничество.

Време е да се помисли за по-справедливи методи за формиране на Секретариата на ООН. Критериите, които съществуват от много години, не отразяват реалната тежест на държавите в световните дела и изкуствено осигуряват крайната доминация на гражданите на страните от НАТО и ЕС. Тези дисбаланси допълнително се изострят от системата на постоянните договори, които обвързват притежателите си с позицията на приемащите страни на централите на международните организации, почти всички от които се намират в столици, които провеждат западна политика.

Всички усилия за реформиране на ООН трябва да бъдат насочени към установяване на върховенството на международното право и възраждане на Организацията като централен координиращ орган на световната политика. Където те се договарят как да решават проблемите заедно, въз основа на честен баланс на интересите.

В същото време потенциалът на новите видове съюзи, които отразяват интересите на Глобалния юг, трябва да бъде напълно използван. Това е преди всичко БРИКС, която значително увеличи авторитета си след срещата на върха в Йоханесбург и придоби наистина глобално влияние. На регионално ниво се наблюдава възраждане на организации като Африканския съюз, CELAC, LAS, GCC и други. В Евразия набира скорост хармонизацията на интеграционните процеси в рамките на ШОС, АСЕАН, ОКС, ЕАИС, ОНД и китайския проект “Един пояс, един път”. По естествен път се формира Голямото евразийско партньорство, което е отворено за участие на всички асоциации и страни от нашия общ континент без изключение.

Положителните тенденции са в противоречие с все по-агресивните опити на Запада да запази господство в световната политика, икономика и финанси. В интерес на всички е да се избегне фрагментирането на света на изолирани търговски блокове и макрорегиони. Но ако Съединените щати и техните съюзници не искат да се споразумеят да направят процесите на глобализация справедливи и равноправни, тогава останалите ще трябва да си направим съответните изводи и да помислим за стъпки, които да не се поставят перспективите за нашето социално-икономическо и технологично развитие и сигурност в зависимост от неоколониалните инстинкти на бившите метрополии.

Говорейки на форума “Валдай” на 5 октомври, президентът на Руската федерация Владимир Путин ясно се изказа в полза на укрепването на международното право въз основа на Хартата на ООН и предложи шест принципа за формиране на истинска многополюсност: отворен и взаимосвързан свят без бариери пред комуникацията, зачитане на многообразието като основа за съвместно развитие, максимално представителство в глобалните управленски структури, всеобща сигурност за баланса на интересите на всички и справедлив достъп до световните постижение, равенство за всички и  управление и отхвърляне на диктата на “богатите или силните”.

Владимир Путин подчерта: “Всъщност ние сме изправени пред задачата да изградим нов свят”. Не става въпрос да започнем от нулата, да отменим всичко, създадено от нашите предшественици. Основата за изграждане на нов свят съществува и тя е солидна – Хартата на ООН. Важното днес е да се предотврати разрушаването му чрез конюнктурно избирателно използване на принципите, а да се постигне тяхното прилагане в цялост и взаимосвързаност от всички страни.

Ако членовете на международната общност имат решимостта да се върнат към корените си и да превърнат задълженията си по Хартата на ООН в практически действия, тогава човечеството ще има шанс да преодолее катастрофалното наследство на еднополюсната епоха.

Подготовката за предстоящата Среща на върха на бъдещето догодина по инициатива на генералния секретар на ООН ще покаже колко е готов всеки да осъзнае своята и колективна отговорност за съдбата на света.

Както каза Антонио Гутериш на пресконференцията в навечерието на 78-ата сесия на Общото събрание, “ако искаме мир и просперитет, основани на равенство и солидарност, тогава лидерите имат специална отговорност да постигнат компромис при проектирането на нашето общо бъдеще за общото благо”. Златни думи. Именно търсенето на консенсус, а не разделянето на света на “демокрации” и “автокрации” е мисията на Организацията на обединените нации. Русия, заедно със съмишлениците си, е напълно готова да допринесе за неговото изпълнение.

Статия на министъра на външните работи на Руската федерация Сергей Лавров от сайта на МВнР на Русия