Глобалното първенство на САЩ е интелектуално и морално корумпирано в основата си

Президентът Байдън използва тази фраза, за да оправдае намесата на Съединените щати в Украйна и в Газа, но в действителност това е просто кодиран израз за „първенство“.

В последното си обръщение във връзка с войните в Газа и Украйна и участието на Съединените щати и в двете, президентът Байдън цитира известната реплика на бившия Държавен секретар Мадлин Олбрайт, че Америка е „незаменима държава“. Това наистина е убеждението, с което официалните представители на американската външна политика и сигурността живеят и работят.

Както се вижда от речта на Байдън, това е начинът, по който институцията оправдава жертвата, която американският народ е призован да направи в името на първенството на Съединените щати. Това е и начинът, по който членовете на властта извиняват себе си за участието си в американските престъпления и грешки. Защото колкото и ужасни да са техните действия и грешки, те могат да бъдат оправдани, ако са част от „незаменимата“ мисия на Америка да води света към „свобода“ и „демокрация“.

Следователно е нужно да попитаме: Незаменима за какво? Празните твърдения за „основан на правила ред“ не могат да отговорят на този въпрос. В Големия Близък Изток отговорът би трябвало да е очевиден. Предполагам, че друг хегемон би могъл да забърка още по-голяма каша в региона на още по-висока цена за себе си, отколкото Съединените щати успяха да постигнат през последните 30 години, но той би трябвало да положи наистина големи усилия за тази задача. Не е ясно също така и дали отсъствието на супер силен хегемон би могло да направи нещата по-лоши.

През това време нито едно полезно усилие на Съединените щати за постигане на мир в региона не се е увенчало с успех. Съвсем малко такива бяха сериозно предприети. Нещо повече, Съединените щати дори не успяха да изпълнят най-съществената положителна роля на всеки хегемон – осигуряването на стабилност.

Вместо това, те твърде често действаха като сила на безредието: С това, че нахлуха в Ирак и така направиха възможно избухването на сунитски ислямистки екстремизъм, който впоследствие изигра ужасяваща роля и в Сирия; с това, че продължение на 20 години преследваха мегаломанската си стратегия за изграждане на държава отвън в Афганистан, отричайки всички уроци на афганската история; с това, че унищожиха либийската държава и по този начин потопиха страната в нескончаема гражданска война, дестабилизираха голяма част от Северна Африка и предизвикаха потоп от мигранти към Европа; с това, че многократно проваляха или изоставяха възможностите за разумно споразумение с Иран; и най-тежкото от всичко е това, че отказаха да възприемат дори далечно справедлив подход към конфликта между Израел и Палестина и през по-голямата част от последните 30 години не положиха никакви сериозни усилия да насърчат неговото разрешаване. През последното поколение администрациите на САЩ една след друга си затваряха очите, не само когато правителствата на Ликуд бавно убиваха „решението за двете държави“ и подклаждаха гнева на палестинците и арабите със заселническата си политика, но и докато премиер-министърът Нетаняху целенасочено помагаше за изграждането на Хамас като сила срещу Организацията за освобождение на Палестина, за да не му се налага да води сериозни преговори с нея.
Тази стратегия сега се оказа катастрофална за самия Израел. Тя беше също така проведена без оглед на интересите на Съединените щати или техните европейски съюзници пред лицето на ислямския тероризъм.

А какво спечели самият американски народ от това? Абсолютно нищо, е отговорът. Докато загубите могат да бъдат точно калкулирани: повече от 15 000 войници и наемници, убити в Афганистан и Ирак; повече от 50 000 ранени и често осакатени за цял живот; повече от 30 000 самоубили се ветерани; 2 996 цивилни жертви на 9/11 – атака, обявена от Ал-Кайда за отговор на американската близкоизточна политика; около 8 трилиона долара, похарчени впоследствие за „Глобалната война срещу тероризма“. В други места по света постиженията на Съединените щати не са така трагични, но пък и не оправдават претенциите за необходимо американско превъзходство. Единственият регион, в който това е вярно като цяло, е Европа. По време на Втората световна война и на Студената война Съединените щати освободиха Западна Европа и защитиха демокрацията там, докато в останалата част на света твърде често те влизаха в обувките на колониализма.

След Студената война народите в Източна Европа истински приветстваха протекцията на Съединените щати, но въпреки това твърдението на Байдън, че ако не бъде спрян в Украйна, Путин ще нахлуе в Полша, е неоснователно. Русия няма нито волята, нито капацитета да го направи. Във всеки случай, ако членството в НАТО не е достатъчно възпиращ фактор, какъв е смисълът да се предлага на Украйна членство в НАТО?

Извън Европа единственият регион, в който може наистина да се каже, че Съединените щати са изиграли силно положителна роля до момента, е Източна Азия (с очевидното изключение на войната във Виетнам), по същата причина – Япония и Южна Корея приветстваха алианса със Съединените щати. И докато други държави, като Филипините, желаят да балансират между Америка и Китай, те не искат Америка да напуска. Тази роля обаче изисква американско присъствие, а не американско първенство. Тъй като Китай не може да нападне Япония и Южна Корея, да не говорим за Австралия, Съединените щати могат съвсем спокойно да стоят в отбранителна позиция зад съществуващите си съюзнически системи, като същевременно споделят с Пекин влиянието си на други места.

Колкото до Африка, страните там нямат помежду си конфликти, които Америка да трябва да контролира или да урежда. Проблемите на Африка са вътрешни, а Съединените щати не направиха почти нищо след 9/11 и Глобалната война срещу тероризма, за да помогнат за разрешаването им. Нарасналият в последно време американски интерес към Африка е най-вече реакция срещу растящите търговски залози на Русия и Китай там.

Най-странна и поразителна от всичко е ролята на Съединените щати в собствения им заден двор – Мексико, Централна Америка и Карибите, чиито проблеми наистина засягат американското население. Както и в Африка, Съединените щати няма нужда да потушават локални конфликти между държавите, тъй като те отдавна са преустановени. Нека повторим, заплахите са вътрешни, но също така са до голяма степен продени от търсенето на нелегална дрога в Съединените щати. Един резултат от вътрешния упадък на тези страни е огромният поток от мигранти към Съединените щати, който предизвиква отзвук и политически разногласия в самата Америка.

Изправен пред тези заплахи и загрижен за интересите на американските граждани, може да се очаква, че местният хегемон ще приоритизира региона и ще посвети сериозни ресурси на развитието му. Това би било в тон и с „външната политика за средната класа“, която Байдън обеща в предизборната си кампания.

Но на практика сравнителните цифри за помощта от САЩ са направо гротескни. Общата американска помощ за развитие на Мексико и на цяла Централна Америка от 2001 г. възлиза на 12,21 милиарда. Можем да направим сравнение с 64,8 милиарда долара за Израел и 32,8 милиарда долара за Еипет. Дори Грузия е получила почти двойно по-голяма помощ от Мексико (3,9 милиарда спрямо 2,1 милиарда), а Грузия е на 6 000 мили разстояние от бреговете на Съединените щати, с население по-малко от една тринайсета от това на Мексико.

Изправени пред проблемите от Мексико, които преливат на територията на Съединените щати, някои от водещите републикански политици сега призовават не за още помощ, а за разполагане на американски военни в Мексико, които да се борят с трафикантите на дрога – налудничава идея, която разкрива моралния и политически банкрут на американското първенство на собствения им континент.

Неглижирането на южните съседи на Америка разкрива и нещо друго за американското първенство – при всякакви регионални проблеми Съединените щати се ангажират, единствено ако виждат реална или нарочена опасност друга съперничеща сила да има интерес в тях. Това може да се нарече подход на кучето на хранилката, издигнат до основен стратегически принцип. Той е добре обобщен в статията на Сюзан Малоун от Института „Брукингс“ във връзка с предишните – и катастрофални – опити на администрацията на Байдън да се изтегли частично от Близкия Изток, без да решава основните проблеми там:

„Белият дом разработи креативна стратегия за излизане, опитвайки се да постигне нов баланс на силите в Близкия Изток, който да позволи на Вашингтон да намали присъствието и вниманието си, като същевременно си гарантира, че Пекин няма да запълни празнината.“

Ако Съединените щати наистина искат да се изтеглят от Близкия Изток, те би трябвало да приветстват други страни, които се опитват да играят положителна роля, каквато имаше Китай, насърчавайки разведряването между Иран и Саудитска Арабия.

Преследването на глобално първенство също така е интелектуално и морално корумпиращо за самите американци. За да бъдат оправдани цената и жертвите на обикновените американци, са нужни от една страна твърде раздутите твърдения за насърчаване на демокрацията, а от друга – колосалното преувеличаване както на заплахата, така и на злината на другите държави. Резултатът е публичен дискурс, който твърде често напомня на бебешка храна, поръсена с цианид – кашата са претенциите за разпространяващата свобода Америка, а отровата е недоверието към другите страни и техните народи.

Дори и да е възможно успешно – макар и не „незаменимо“ – глобално първенство на САЩ, то не би могло да се основава на толкова корумпирана основа като тази.

*Анатол Ливен е директор на програмата за Евразия в Института за отговорно държавно управление „Куинси“. Бил е професор в университета Джорджтаун в Катар и в департамента по Военни науки на Кингс Колидж, Лондон.

Източник: responsiblestatecraft.org

Превод за “Гласове”: Екатерина Грънчарова