За Димитър Стоянов държавността бе свещена, а България – най-важна
ЗЕМЯ продължава публикуването на спомени за големия патриот, държавник и дългогодишен ръководител на МВР ген. Димитър Стоянов
С годините разбрах Великата цена на Мъжкото Мълчание!
Автор: Професор Димитър Иванов, д.н. (1951). Роден в София, завършил е Висшата специална школа на МВР и журналистика в СУ „Климент Охридски”. Работил е в управление Шесто на Държавна сигурност, след 1989 г. е бил вицепрезидент на „Мултигруп”, предприемач, журналист, издател. Доктор по история, доктор на икономическите науки, преподавател в УниБИТ. Занимава се с обществено-политическа дейност. Автор на множество книги с исторически и политологически характер.
Цялата ми служба в Държавна сигурност премина под негово ръководство – дали като министър, дали като втори човек в ръководството на партията през последната година преди Десети ноември 1989 г. Не съм му бил приближен, защото работех с първия му заместник Григор Шопов, пък и разликата в служебната йерархия между нас беше голяма. Понякога не съм приемал радушно негови решения, но той запази принципно отношение към моите „новаторски идеи”, които невинаги одобряваше. Дотолкова принципно, че не само не ме ограничаваше, но ме произведе предсрочно в по-горно звание и ме назначи за началник на отдела за антидържавна и антипартийна дейност.
Целият живот на генерал-полковник Димитър Стоянов протича като по учебник за държавник и офицер: без шум и самоизтъкване. Макар да е бил 16 години министър на вътрешните работи и още толкова е ръководил структури на партията – държава, той остава почти непознат за обществото днес. Но е истинска легенда за няколко поколения служители на МВР заради принципите си и изключителното спокойствие и толерантност към офицерите и генералите, които ръководеше.
Димитър Стоянов беше справедлив в рамките на идеологията и законите, които господстваха в държавата. Макар и лоялен към управлението на Тодор Живков, той запази критичното си отношение към деформации на партийната система на управление. Израз на лидерство и на професионалната му същност бе подкрепата и отговорността, която той поемаше в борбата на спецслужбите срещу корупцията и моралното разложение във висшия властови ешелон, срещу шпионажа, национализма и тероризма.
Димитър Стоянов си отиде от живота, без да злоупотреби с огромната информация, с която разполагаше. Той не злепостави никого, не си позволи да атакува дори най-злостните си политически противници. Президентът дисидент Желю Желев отчете по достойнство това поведение.
За него държавността бе свещена, а съдбата на България – най-важна. Каквото и друго да се каже, не би било вярно.
* * *
В десетилетието след 1989 г. си отидоха от живота повечето ръководители на органите за сигурност на социалистическа България. На тези органи, които бяха едно от признатите в Европа достижения на българската държавност. Преселиха се в отвъдното, за да плащат минали грехове или пък да получат опрощение за един живот, изживян осъзнато, за своя сметка.
Дошлите след тях в държавното управление не успяха да ги заместят пълноценно дали защото бяха млади и неопитни – този занаят се учи с десетилетия, или защото нямаха идейна мотивация. Разрушаването на една ценностна система, без да се предложи по-добра, отваря вакуум в душата и волята на човека. Но като че ли причината за понижената ефективност и обществена полезност на спецслужбите е, че държавата ги остави на произвола на съдбата, третирайки ги като политически, а не професионални структури. Редуващите се в управлението на държавата партийни олигархии ги използваха за лична и групова употреба, а не за да пазят обществото от злини и беди. И затова единици сред ръководещите спецслужбите набързо произведени генерали вярват в професионалния дълг и пазят честта на пагона. Нещо, което беше съдба и верую за предшествениците им, противно на презумпцията, че са били изверги.
Димитър Стоянов беше твърд и непоколебим комунист, но честен и дълбоко хуманен човек, патриот на родината си!
Виталността, верността и твърдостта имаха своята ярка проява в характера и в поведението на хора като него. Дори вестта за смъртта им предизвиква обикновено само краткото: „Сбогом, другарю!”. Лежали по затвори, били в нелегалност у нас или в чужди държави, приживе те не показваха страх от смъртта.
Последните демократични години старите ръководители на България изживяха, говорейки мъдро: „Времето ни е изтекло, оценката ни зависи от други. Каквато е, ще я приемем, защото животът не спира с нас.”
Затова и не си позволиха изкушението да изневерят на себе си, да използват срещу обругалите ги нови колеги опита си на нелегални функционери или информацията си на ръководители на сигурността, дори когато ги разследваха и затваряха в ареста. Защото знаеха, че съществуването на управленски органи от нов тип е нужно на държавата и че „честта на пагона” не е куха фраза.
Оспорвани или хвалени, отивайки в небитието, Димитър Стоянов и неговите другари ни оставят дълбоко замислени да ги помним като част от себе си.
Но ни дават и помощта си да осмислим диалектиката на времето, като отсеем и запазим само онова, което е неподвластно на лъжата, заблудата и користта. А то е, че служиш на Родината, че си част от народа си.
Юни 2021 г.
