10 ноември – пробивът и разрухата “Никаква отсрочка”

През изминалите вече 34 години от 10 ноември 1989 г. в обществото все по-дълбоко се втълпи убеждението, че на тази дата група заговорници свалили от власт Тодор Живков чрез „дворцов преврат“, довел до съсипването на страната. Така например, в една типична публикация в „Дума“ от 10.11.2021 г., озаглавена „Десети ни върна в интензивното на историята“ се заявява, че до тази дата българинът е бил и нахранен, и облечен, и с професия, и с покрив над главата си, с живот без сътресения и с редовни почивки, след която настъпва тотална разруха и демографска катастрофа.

Самите констатации като моментни „портрети“ са видимото отражение на съответните периоди. Само че подобни „снимки“ изобщо не разкриват нито  остро кризисното състояние на страната преди Десети, нито истинските причини за последвалата разруха.  Както отбелязва проф. Васил Проданов в „Дума“ от 3.09.1996 г., „в продължение на повече от десет години преди 10 ноември милиони живееха на вересия, което след 1985 година се изрази в стремително нарастване на външния дълг на страната. Живков обаче се страхуваше да спре да взема заеми и да стегне коланите, защото това неминуемо щеше да предизвика сериозен спад на жизненото равнище, за което нямаше да получи съгласие от народа.“ А че той е бил напълно наясно с валутния срив личи от отчетите на БНБ и „острите информации“, представяни му от неговия помощник  Костадин Чакъров с помощта на тогавашния председател на БНБ,  „но той като че ли и не искаше да знае истината“. /Чакъров, 85/.

По свидетелствата на проф. Иван Илиев, през 80-те години на миналия век икономиката и обществото бяха изпаднали във всеобхватна криза, отчуждението на трудещите се от държавната собственост бе достигнало критично състояние. Формира се всеобщ дефицит на стоки и услуги за населението, на суровини и материали, на високопроизводителни машини, при постоянен ръст на цените на всички продукти и услуги. Държаният бюджет приключваше с дефицит при нарастващи задължения към БНБ и населението. /Илиев, 49/

Живков прекрасно е съзнавал корена на проблема – истината, че  самата система на „държавния социализъм“ по думите му „се оказа едно недоносче както в материално, така и в духовно отношение, /която/ се изроди в казармен тип социализъм. Това народите, прегърнали идеята на социализма, осъзнаха едва след смъртта на Сталин. Но натоварен с атрибутите на тоталитарния модел, този тип социализъм не можа да се отърве от своите недъзи.“ /“Дело № 4“, 362/.

С принципите на функциониране на тоталитарната система „бяха циментирани основите на крепостта, която дълги години бе непоклатим бастион срещу всеки интелектуален или политически щурм“ /Чакъров, 53; добавен болд – б.а./.  А „органите за сигурност и репресивният апарат всъщност са в основите на цялата постройка на властта при една тоталитарна система… Така именно една диктатура започва да произвежда масов страх, който лежи във фундамента на системата и прониква в ежечасното поведение на населението. … У нас този страх започна да се преодолява едва към 1987 г. под влиянието на събитията в Съветския съюз.“  Като през целия 35-годишен период, плътно до 10.11.1989 г., „Тодор Живков работеше еднолично и на никого не позволяваше да надникне в работата на армията и на органите на сигурността.“ /Чакъров, 71-72/.

Ето защо на Десети ноември 1989 година бе извършен не някакъв „преврат“, а именно исторически пробив в „крепостната стена“, в „бастиона“ на тоталитарната власт. Както подчертава проф. Иван Илиев, именно Пленумът на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г. и последвалите го през ноември и декември същата година пленуми създадоха условия да се разкрие и каже истината за действителното състояние на страната, обществото, икономиката. Външният дълг в свободно конвертируема валута бе достигнал огромната сума 10,5 милиарда долара – далеч над критичния минимум, неколкократно надвишаваща годишните постъпления в такава валута; производството, външнотърговският стокообмен и особено износът бяха изпаднали в стагнация. /Илиев, 49/.

Беше съвършено очевидно, че без ден отлагане трябваше да се предприемат дълго отлаганите драстични мерки за прекратяване на валутния срив и за незабавно стабилизиране на валутните и финансови баланси на държавата.  Извършилите пробива на Десети бяха напълно наясно с необходимостта от такива мерки, както и че стабилизацията чрез тях е възможна единствено въз основа на широко съгласие в обществото.

***

За мен необходимостта за час по-скорошното прекратяване на затъването във валутният трап бе болезнено очевидна. В периода 1987-1989 година като заместник-министър на външната търговия бях изготвил и представил няколко подробни анализа за застрашителното нарастване на валутния дефицит и за напълно откъснатите от реалността ежегодни планове за износа и вноса в конвертируема валута. В тях предлагах комплекс от краткосрочни мерки за ускорено стабилизиране на валутните баланси в съчетание със системни преобразувания за трансформиране на  държавните обединения в конкурентоспособни участници на свободния пазар.

Още в първите дни след Десети – на 24 ноември, по Българската национална телевизия бе организирана „кръгла маса“ на тема „Състояние и проблеми на българската икономика“. В хода на дискусията се постарах да обоснова неотложната необходимост от незабавното осъществяване на стабилизационна програма, която да овладее пагубния валутен срив и да се постарае да ограничи до възможния минимум неизбежния спад на жизненото равнище на хората – теза, която получи подкрепа сред участниците в обсъждането. .

Но ето че като пряка реакция на дискусията по БНТ, седмица по-късно в печата се появи остро критична статия, озаглавена „НИКАКВА ОТСРОЧКА“. В нея Иван Костов, тогава кандидат на икономическите науки, категорично отхвърля всякаква идея за каквато и да било стабилизация, тъй като според него в момента въпросът е „стабилизационна програма или радикални реформи?“, който сега концентрира в себе си непосредствените и дългосрочните интереси на нацията.“ /Костов, 28/ Заявявайки, че „радикалната политическа и икономическа мисъл „вижда причините за всеобхватната криза не в отделни грешки, а в „системата на днешния социализъм“, авторът заявява, че стабилизационна програма  означавала не промяна на системата, а нейната реставрация!

След като изрежда характеристиките на системната криза на „днешния социализъм“, Костов заключава, че „от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това, да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока.“ И по-нататък: „Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място … ще иска от нас отказ от досегашното „равенство …“ /Костов, 32-33/

Разбира се, че извършилите пробива на Десети бяха далеч по-наясно за необходимостта от коренна трансформация на тоталитарната командно-административна система на държавния социализъм. Само че си даваха ясна сметка, че без базисна стабилизация на икономически баланси, изцяло разстроени поради най-безотговорно отлаганите с години антикризисни мерки именно поради отказа на Живков „да знае истината“,  ще последва катастрофален срив на жизнения стандарт, заетостта и  стопанския живот, който ще изправи страната пред фалит и ще обрече на провал неизбежните реформи. Но още от първите дни и седмици след 10.11.1989 г. Младенов и Луканов попаднаха под яростен „кръстосания огън“ – както отдясно от все по-разрушителното реставраторско СДС, така и от два фронта  отляво: единият – на „здравите сили“, че водели откровено дясна политика, а другият – на различните пост-БКП реформаторски образувания, че авторите на Десети са за преобразувания, но недостатъчно радикални.

Що се отнася до прогласената на времето безапелационна постановка за „никаква отсрочка“, заслужава си да споменем едно твърде любопитно развитие от преди само една година. Става дума за една лекция на нейния автор Иван Костов на 17 ноември 2022 г. на тема „Политическа икономия на реформите“ пред студенти и преподаватели в Университета за национално и световно стопанство от цикъла „Срещи с историята“. Всеки, пожелал да се запознае с това събитие /свободно достъпно в мрежата на  https://www.youtube.com/watch?v=Z0wPW9ygElo/ не може да не остане силно удивен. Ето защо.

От дистанцията на времето г-н Костов констатира, че в онзи първоначален период на реформите той всъщност не е знаел много неща, не е знаел онова, което знае днес. По-специално споделя, че не е имал представа за необходимостта от политическа икономия на реформите, не е знаел, че без всеобхватен политикономически анализ, успешни реформи са невъзможни. Причината? Имало огромен дефицит на политикономическо знание и на рецепти за реформите. Всичко това той разбрал след това, в хода на реформите, при сблъсъка с много тежките съпротивителни сили, с хаоса, за които не си давал сметка. Всичко това – от магистър по политическа икономия?

Странното е, че г-н Костов описва осъществените след 1990 година реформи от позициите по-скоро на наблюдател, отколкото на основен автор и проводник. В лекцията си той констатира, че българските реформи са се основавали на неолибералната концепция чрез модела на Вашингтонския консенсус. Едва далеч по-късно осъзнал, че този консенсус не включвал политикономически анализ на съществуващата система и преобразуването й, както и че съдържал големи дефицити, защото не бил адаптиран към условията на бившите социалистически страни.  По нататък следват цяла поредица оплаквания, че нямало механизми за баланси, липсвали съветници да кажат как да се пропагандират постиженията, как да се води борба с корупцията и престъпността т.н.

Не по-малко любопитни са и съжденията на г-н Костов по време на въпросите и отговорите след изложението му. По повод на един въпрос той отсъжда, че създателите на Конституцията от Великото Народно събрание не осъзнавали, че трябвало трайно да фиксират публичните политики, които да не допуснат да стане това, което след това станало. А причината била, че   народните представители тогава били с крайно ниска политическа култура…

И накрая, още по-куриозен е отговорът на г-н Костов на последния зададен въпрос, който визира именно статията „Никаква отсрочка“. Въпросът е защо в последващи издания на статията от текста е отпаднал последния абзац, който в оригинала гласи: „В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити.“ /Костов, 33/.

За коя партия става дума е пределно ясно, имайки предвид, че статията бе публикувана в органа на Българската комунистическа партия вестник „Работническо дело“, брой 334 от 30 ноември 1989 г. А отговорът на г-н Костов на зададения му въпрос е повече от куриозен – „такива бяха времената“ и „не си спомням“. Последното е трудно за вярване поради пространното му позоваване на въпросната статия 30 години по-късно в неговата книга „Свидетелства за прехода 1989 1999“; София, 2019 г, стр. 26-27/.

***

Накрая си заслужава да обърнем внимание на едно заключение на следователя, редактирал сборника „Дело № 4“. В заключителния раздел той прави следната констатация: „независимо, че Живков до последно разполагаше с пълно влияние и контрол върху репресивния апарат … той умело го насочи в съвсем друга посока. … Той се зае да подготви условията при които – след като сдаде властта – тя да запази същността си, но вече изменена, приела демократичните принципи. … Този свой ход той изигра блестящо и изпревари с десетилетия събитията, които предстояха да се развият …“ /“Дело № 4“, стр. 387/. Дали тук не прозира онова образувание, което впоследствие бе назовавано като  „паралелната“ или „дълбоката“ държава?

Основания за подобни наблюдения изобилстват и в последвалите етапи на онова, което получи не особено съдържателното название „преход“. Но за тях – в следващите ретроспекции.

Източници
Чакъров, К., „Вторият етаж“; София, 1990 ;
„Дело № 4: Икономическата катастрофа на социализма“;
Т. Живков, „Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.“, София, 2011;
Илиев, Ив., „Демократичният социализъм – цел на преустройството“, в:  „Икономиката на кръстопът“, София, 1990 ;
Костов, Ив., „Стопанският упадък и реформаторските идеи“, София, 1993.

7 ноември 2023 г.