Краят на капиталистическия реализъм
Нивото на бедност в САЩ отбеляза най-голямото си годишно увеличение в историята. Според новите данни от преброяването на населението през 2022 г. 12,4% от американците вече живеят в бедност – увеличение от 7,4% спрямо 2021 г. Детската бедност е скочила повече от два пъти през миналата година и е достигнала 12,4% от 5,2% година по-рано. През 2022 г. 37,9 млн. души са живели в бедност. Стотици нуждаещи се се редят на опашка за безплатна храна пред офиса на Градския съвет на 14-и район на Лос Анджелис, 21 септември 2023 г.
Днес в американските икономически доклади се наблюдава странно разминаване. От една страна, непрекъснато се появяват новини, които ни казват, че нещата изглеждат доста оптимистично; наскоро бе съобщено, че икономическият растеж за третото тримесечие на 2023 г. ще бъде 4,9% – какъвто дълго време се смяташе, че е недостижим за развитите страни в нашата епоха на светска стагнация. В същото време проучванията на общественото мнение рисуват мрачен портрет на отношението на американците към състоянието на икономиката. Едва 19% от анкетираните в неотдавнашно проучване на New York Times заявяват, че икономиката на САЩ е „добра“ или „отлична“, в сравнение с 81%, които смятат, че тя е в „незавидно“ или „лошо“ състояние.
Тези резултати не са само неприятна новина за кампанията за преизбиране на Байдън. Те подсказват една зловеща динамика в американския (и европейския) политически живот: почти пълното разминаване между света на официалните съобщения – консенсусната реалност, изградена от създаващия смисли апарат в политиката и медиите – и възприеманата от обикновените граждани реалност.
Според някои, като носителя на Нобелова награда за икономика и колумнист на „Таймс“ Пол Кругман, това нарастващо разделение между официалните данни и все по-отрицателното или възмутително отношение на масите в крайна сметка се свежда до обикновено невежество от страна на последните. Преди месец Кругман се включи в социалните мрежи, за да обяви войната с инфлацията за „приключила“, заключавайки, че Америка е „спечелила на много ниска цена“. Това обаче отприщи поток от подигравки, тъй като графиката, използвана, за да покаже, че инфлацията е останала в миналото, не включваше храна, енергия, подслон и употребявани автомобили – с други думи, много от нещата, за които обикновените американци се тревожат.
Икономическото разминаване е по-дълбоко от подбраните данни. Вторичните показатели, като например дейността на товарните превози и разходите за транспорт в чужбина, са сигнал за рецесия. Дългът по американските кредитни карти също достигна рекордни нива, а правителството сега е в още по-тежко положение от гражданите: разходите за обслужване на федералния дълг нарастват експоненциално. Всъщност сега федералните власти харчат значително повече за обслужване на дълговете на Чичо Сам, отколкото за поддържане на най-скъпата армия в света.
Освен финансовите показатели, създаването на семейство е още един признак за силен стрес. Създаването на двойки в целия Запад се срива, а раждаемостта намалява с тревожни темпове. Средният брой раждания на жена в Съединените щати е намалял до около 1,6, в сравнение с 2,0 преди десетилетие и половина; ситуацията в Европа е още по-лоша. Междувременно смъртните случаи от отчаяние продължават да се увеличават, а продължителността на живота на американците от работническата и средната класа шокиращо намалява.
Най-интересният аспект на сегашния ни социален и политически момент не е, че нещата са лоши. В края на краищата те са били лоши и преди в човешката история: например по време на петролната криза през 70-те години на миналия век и бяха лоши за руснаците след разпадането на Съветския съюз. Това, което ни отличава от тези предишни кризи, е, че сме загубили всякакъв начин да формулираме какво се е объркало и – което е още по-важно – накъде вървим.
Когато Съветският съюз се разпадна, бившите му жители можеха поне да потърсят на Запад модел за по-добро бъдеще – пазарна икономика, либерална демокрация. Когато френската монархия рухна под собствената си икономическа и социална дисфункция, това отприщи поток от революционна интелектуална дейност: Хората мечтаеха за ново общество, което щеше да бъде създадено; мнозина виждаха зад ъгъла нова ера на просветено управление.
„Накъде се движи Западът?“
За разлика от тях днес на Запад се наблюдава очевидна липса на алтернативи. Идеите, с които някога търгувахме – свободата на словото, политическите права, икономическият растеж и възможностите – се изхабяват и няма с какво да ги заменим. Когато британският културен критик Марк Фишър пише влиятелния си труд „Капиталистически реализъм“ след финансовата криза от 2008 г., той се отчайва от факта, че никой не може да си представи алтернатива на либерално-демократичния капиталистически ред. Днес това оплакване е почти причудливо: През 2009 г. се предлагаше само една предполагаемо успешна политическа и икономическа визия, а през 2023 г. не се предлага нищо.
Днешните западни новинарски бюлетини, в които се говори за процъфтяваща икономика, твърде много напомнят на съветската пропаганда за последния петгодишен план, който ще бъде изпълнен за три години. Но дори и такива сравнения пропускат нещо доста важно: Съветският съюз, при всичките си недостатъци, винаги е вървял нанякъде. Отначало това „някъде“ беше безкласовото общество и реално съществуващият социализъм; по-късно, през последните години на Горбачов, целта се измести към някаква форма на реформирана социалдемокрация. Днес трябва да си зададем един прост въпрос: Накъде се е запътил Западът?
За разлика от Съветския съюз никой от нас вече не е в състояние да отговори убедително на този въпрос.
