Атаката срещу “Лукойл“ цели принуда за продажба
Политическата ни власт много скоро ще постави България в пълна зависимост от доставките на газ, на бензин и дизел, а след затварянето на въглищните централи и на електроенергия от Турция
Въпросът защо “Лукойл“ не плаща данъци в България не е необичаен. Всяка компания от мащаба на “Лукойл“ има право да си прави т. нар. данъчна оптимизация. Всички правителства по света се опитват да принуждават транснационалните корпорации да плащат колкото се може повече данъци. Но корпорациите са могъщи, а глобалистката доктрина минимизира възможностите на националната власт да има въздействие върху наднационалните бизнес мрежи. По същество глобализацията е доктрина на свръхбогатството.
Но нека отбележим и фактите от гледна точка на самата компания “Лукойл-Нефтохим“. Трябва да признаем, че имаше и някои лоши периоди за нефтопреработката и тогава в Европа 25 рафинерии фалираха и затвориха. Към 2015 г. например пред “Лукойл-Нефтохим“ също стои въпросът дали да инвестира, или да затвори рафинерията и да се фокусира само върху търговията. Компанията обаче решава да инвестира 3 млрд. и половина долара в оборудване, което в момента й дава технологично предимство. Включително е инсталирано и оборудване за преработване на тежките отпадъци, които по-рано са били изхвърляни, например т. нар. гудрон. Дълбочина на обработката – това е колко процента от нефта се превръща в някакъв търговски продукт. Преди дълбочината е била около 78%, в момента е между 92% и 97% в зависимост от нефта, който се преработва. Има един индекс, който е като звездите на ресторантите, казва се Технологичен индекс Соломон (Solomon Energy Intensity Index), който представлява показател за енергийна ефективност на рафинерия. Средният европейски индекс е 10,4, а когато „Лукойл“ купува рафинерията в Бургас индексът й е около 6,5 – 7. В момента индексът за ефективност на „Лукойл-Нефтохим“ е 14,5. Което поставя компанията в топ 3 на най-добрите в Европа.
Защо обаче ви разказвам това? Защото напоследък натискът върху “Лукойл-Нефтохим“ е особено силен. Той върви по две линии, които отлично се сливат зад декора на европейските санкции срещу руския нефт. Едната е използването на “Лукойл-Нефтохим“ за нанасяне на яростни политически удари срещу Асен Василев и ПП. Трябва ПП обезсърчително да признаят, че в това отношение ГЕРБ и ДПС ги превъзхождат в капаните, които им залагат ежедневно. Втората линия обаче е по-сериозна. Неотдавна компанията “Литаско“, 100% дъщерно дружество на „Лукойл“, беше принудена да продаде ISAB, третата по големина рафинерия в Европа, която се намира в Сицилия, на един кипърски фонд за капиталови инвестиции GOI Еnergy с мениджър Майкъл Бобров, който преди това е ръководил някои дейности в Израел на гиганта Trafigura. Интересно, че управляващото дружество на фонда на Бобров е получило лиценз от кипърските власти за дейност в областта на енергийна инфраструктура едва през юли миналата година. Така че втората линия на натиск, паралелно с политическите удари срещу ПП, е желанието на определена бизнес група да придобие “Лукойл-Нефтохим“, принуждавайки “Лукойл“ да продава. Точно както се случи в Италия.
Интересно е, че покрай войната в Украйна всъщност има един бум на търсене на нефтопродукти и през 2022 – 2023 година всички рафинерии в Европа са на голяма печалба. Заради тези свръхпечалби ЕС наложи временна солидарна вноска върху всички енергийни фирми и в момента “Лукойл-Нефтохим“ плаща 50% солидарна вноска, плюс 10% стандартния данък върху печалбата. Но да се върнем на това, че рафинерията “Лукойл-Нефтохим“ е изключително апетитна за придобиване и най-активните играчи срещу „Лукойл-Нефтохим“ изобщо не търсят някаква измислена икономическа справедливост. А осъзнават принудителната промяна на енергийните транспортни коридори за Европа и настояват да се възползват от формалната истерия срещу руския нефт, като опитат да придобият рафинерията. Използват класическия похват, който се използва в такива случаи – системен тормоз от страна на държавата, медийно очерняне и непрестанно възпрепятстване на нормалната дейност на компанията.
Вече сме виждали това и при други външни собственици на бизнеси тук, които са буквално изгонвани от нашите вътрешни хищници. Нека междувременно не забравяме, че икономическата мощ създава съвсем пряка политическа мощ. А концентрацията на икономическа мощ в България е на път да създаде някакъв вид абсолютизъм, което е твърде сложно да се обясни на драгия избирател, защото е добре прикрито зад фасадата на хиляди фирми, движени обаче от един и същи център.
Повече от половината акционери на “Лукойл“ са чуждестранни физически и юридически лица, те не са руснаци. И по-голямата част от тези физически и юридически лица са от САЩ. Компанията не е включена директно в санкциите. Включен е само топмениджмънта, но нито “Лукойл“-България, нито “Литаско“, нито “Лукойл“-Бенелюкс, нито “Лукойл“-US са включени в санкциите. “Лукойл“ има над 250 бензиностанции в САЩ. Също така “Лукойл“ и френската “Тотал“ имат съвместна рафинерия в Холандия. Подчертавам тези факти, за да не се злоупотребява с антируската истерия. И на тази основа да се обосновава изгонването на компанията, за да може определена фирма да се сдобие с този златен актив.
Опитът на всички нас от последните 30 години сочи, че българският бизнес не управлява своите активи според принципа на меритокрацията, за да развива една наистина пазарна среда с блага за социалната тъкан в държавата. Българският бизнес не обича наистина да развива бизнес. Тъкмо обратното. Българският бизнес в голямата си част е компетентен само в извличане и грабителство. Унищожаването на пазарната среда, използването на институциите като бухалка за изземване на бизнеси произвежда в милата ни родина забележителни форми на политически и икономически упадък. Вече сключихме договор с Турция, с който искаме да получаваме руски газ през турската система. По отношение на рафинерията в Бургас се движим по пътя на Италия, където преди да бъде продадена рафинерията, държавата беше поела управлението.
Ако в „Лукойл-Нефтохим“ бъде въведен държавен управител, за което толкова много настояват някои партии, е твърде възможно инфраструктурата на рафинерията да бъде ползвана само за складове и претоварване на нефтопродукти. И откъде ще дойдат тези нефтопродукти? Отговорът е: от Турция. Кой е най-големият вносител на нефт в Турция?! Русия, разбира се. Тоест политическата ни власт много скоро ще постави България в пълна зависимост от доставките на газ, на бензин и дизел, а след затварянето на въглищните централи и на електроенергия от Турция. И ще го направи с ясното съзнание, че участва някъде по веригата с лични и частни икономически ползи. Така че основно този е казусът с “Лукойл“. Другото е захарен памук и забавна русофобия за отвличане на вниманието от истинските цели.
