Петър Волгин: Кириак Стефчов като вдъхновител на външната ни политика
Колко хубаво щеше да бъде, ако в международните си контакти нашите управляващи се държаха с достойнство и поставяха на първо място интересите на България. Ако успяваха да съчетаят съюзническите задължения със свободата да имат различно мнение от това на партньорите, когато се налага. Ако се държаха независимо и не съгласуваха всяка своя реплика с третия помощник на втория секретар на някоя амбасада. За жалост, като гледаме поведението и най-вече начина на мислене на управляващите в момента, веднага разбираме, че да искаме подобно нормално поведение от тяхна страна е проява на тежък наивизъм от наша страна. На международната сцена представителите на българския управляващ елит се държат така сякаш са поканени там по милост и съответно са длъжни да изпълняват и най-малкия каприз на чуждестранните партньори. Както гласи старата, но вечно актуална фраза, ако чужденецът кихне, ние бързаме да се разболеем от грип. Явно така разбира нашата власт съюзническите си задължения.
Последният пример за подобно поведение е съвсем скорошен. Отишла нашата ротационна външна министърка в Скопие. Така и не се разбра какво точно е правила на форума на ОССЕ, защото цялото ѝ посещение беше засенчено от новината, че скоропостижно си е тръгнала. А си е тръгнала, защото така направил американският държавен секретар Антъни Блинкен. Той пък си отишъл, за да не би случайно да се засече там с руския си колега Сергей Лавров. И нашата министърка, гледайки какво прави Блинкен, побързала да приложи тактиката copy-paste. Вероятно се е притеснила, че из коридорите може да срещне Лавров и да ѝ се наложи да му кимне. А пък ако направи това или, не дай Боже!, каже “Добър ден” на руския си колега, веднага тукашните евроатлантици ще я обявят за агент на Путин. Предполагам, че е само въпрос на време някой евроатлантически политик да заяви, че хаосът от последните дни с почистването на падналия сняг и липсата на ток е активно мероприятие на руските специални служби. Няма как вездесъщите Петров и Боширов да не са замесени и в българските проблеми с почистването!
А сега да се откъснем за малко от политическото злободневие и да си припомним литературната класика и по-конкретно сцената с годишния изпит на ученичките на Рада Госпожина във Вазовия роман “Под игото”. По време на препитването малката Събка казва, че цар Александър от Русия ще освободи България от турско робство. Веднага след тази реплика Кириак Стефчов става и заявява: “Тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям”. Не ви ли се струва, че нашите управляващи се държат по същия начин? Във всеки един момент, в който не просто чуят, ами дори усетят, че може да бъде казано нещо “срещу султана”, те напускат. За да не ги обвинят в симпатия към революционните идеи. Представителите на властта винаги “излазят”, щом им замирише на бунт срещу статуквото. Дори “излазят” не е точният глагол. При най-малката проява на съпротива срещу установения ред те напускат помещението с 200.
Някой сигурно ще каже, че сме малка държава и затова нашите управляващи са принудени да се съобразяват с желанията и дори с капризите на големите. Разбира се, че нищо вярно няма в подобно твърдение. Унгария е по-малка от България, но унгарският премиер Виктор Орбан не се държи като треперлив заек, когато се среща с партньорите. А какво да кажем за Словакия? Тя е разположена на площ два пъти по-малка от българската, а жителите на Словакия са само пет милиона и половина. Но независимо от тези обективни факти новият-стар словашки премиер Робърт Фицо не изпитва никакво притеснение от възможността да се противопостави на брюкселските началници, когато сметне, че интересите на страната му са накърнени. А я сега се опитайте да си представите как българският ротационен премеир влиза в спор дори не с Урсула, с някой подчинен на Урсула. Бас държа, че не можете да си представите подобно геройство. Формалният ни министър-председател Делян Пеевски не смее да се противопостави, какво остава да прояви смелост при общуването с брюкселските чиновници.
Не е важна големината на държавата. Единственото, което има значение, е самочувствието и достойнството /или тяхната липса/ на нейните управляващи. Ако те сами възприемат себе си като подчинени на великите сили, ако нямат смелостта да се противопоставят на указанията от чуждите центрове на власт в случаите, когато е необходимо да направят това, никой партньор няма да ги приема сериозно. Шефовете в Брюксел и Вашингтон може гласно да роптаят срещу поведението на лидери като Виктор Орбан и Робърт Фицо, но със сигурност ги уважават много повече, отколкото уважават другите, които винаги кимат в знак съгласие и послушно въртят опашки. И наистина, няма как да те приемат като пълноценен партньор, когато моделът ти за подражание е Кириак Стефчов.
