Проф. Чавдар Добрев за Никола Вапцаров: Уникално явление в световната поезия, мъченик на човешката свобода

Днес, от дистанцията на времето, Вапцаровата идея за свободата, самата мисия на бунтуващия се в името на свободата човек изпъкват още по-силно. В определен смисъл може да се каже, че свободата представлява купола на вселената, наречена Вапцаров. Оттук тръгват нишките на влюбването и разделите, на борбата и съпротивата, на сливането на индивидуална съдба със съдбата на народа и човечеството. Ето защо ще засегна по-подробно проблема за свободата и свободния човек, проблем, който има изключително значение за философията и поетиката на Вапцаров, за жизнената му линия на поведение.

Отличителното качество на Вапцаров в историята на българската поезия през ХХ век е начинът, по който той възприема свободата

като вроден, органически предпоставен белег на човешката индивидуалност. Свободата е семката в зачатието на човека. Първият вик на лирическия герой на Вапцаров е вик за свобода, посягане към другите, към света, но и към собствената легитимация. Свободата не е просто осъзнаване на необходимости, труден процес на проглеждане, вдъхновение от небесните повели, а е и най-първичен импулс, знак на индивида. В подобен план Вапцаров се оказва типичен персоналист – преди да направи избора си, личността се представя като такава именно защото на подсъзнателно равнище таи пориви към свободата.

В представите на поета цялата природа е създадена за свобода – птиците и камъните, фабриките и машините, моретата и планините. Само човекът е в състояние да оцени степените на свободата във външния свят, в собствената си същина и обкръжение.

Вапцаров вижда вселенския конфликт в това, че човекът, роден за свобода, е принуден да съществува лишен от нея. Показателно е как поетът преживява дълбоко това противоречие и се наема да го преодолява. Антитезата, според него, е между скапания живот и откраднатата свобода. Дилемата се концентрира в следното: Как да бъде възвърната на човека отнетата му свобода! Основната част от стихотворенията разнищва такава антитеза и такова противопоставяне! Животът „без маска и без грим“ и стремежът: „Ще снемем ние/ слънцето при нас.“

Поетът, който възприема свободата като вродено качество, е убеден, че тя може да се осъществява отвъд насилието и притесненията на буржоазното отчуждение. Той извежда обществото от личността, но и личността от обществото. Човекът е заробен, защото обществото е несвободно. Но и обществото не би могло да постигне свободата си, ако човекът бъде поставен на колене от социалните му надзиратели.

При Вапцаров наблюдаваме непримиримо противопоставяне между Аза и не-Аза: целта е личността от пасивен съзерцател да се превърне в субект, който преобразува историята на нацията и човечеството. Твърде неуместни са репликите на Вапцаровите съдници, които откриват в „Предсмъртно“ едно обезсилване на личността пред сляпата историческа воля. Същевременно няма никакви основания опоетизирането на човешкия акт (на индивидуалното възкресение) в поезията на Вапцаров да се разглежда като антипод на колективните усилия. Важно е да се разбере: през целия си живот Вапцаров търси диалектиката и взаимопроникването между тези две начала – на личностното и общото, при него взаимопреплитането на индивидуално и колективно представлява изход от ситуацията на отчуждения човек в капитализма, а и въобще от ситуацията на обременения с изпитания живот на хората.

В отличие от привържениците на „органичния подход“, във Вапцаровото творчество кристализира визията за творчески (действащия) човек, който променя нещата в действителността, не се успокоява в лоното на общественото статукво, намесва се решително в историческото развитие. Тук моралът е зримо конкретен и не преповтаря вкоренени догми за непроменяемостта на света и личността, за божествената природа на несправедливите (несвободни) отношения в социума. Бунтът срещу установените и осветени свише порядки въплъщава самочувствието на писателя като човек на съпротивата, който, вдъхновен от ренесансовата идея за централната роля на човека, работи на практика, за да се ликвидира обезправянето на големите човешки маси (според идеологията на Вапцаров – на потиснатите трудови маси). По израза на Монтескьо би могло да се каже и така: Вапцаров воюва за свободата и правата на бедните, които продължават да бъдат лишавани от властови позиции.

Целият въпрос е, че Вапцаров показва с необичайна интензивност, острота и правдивост връзките и антагонизмите между личността и обществото, че разгъва многостранно и внушително формирането на светогледа и мирогледа у индивида, че в неговите стихове не отделната дума и фраза, уличен сленг и сравнение, аналогия и метафора сами по себе си изграждат художествената цялост, а тяхното нагледно изобразяване, драматично противопоставяне и конфликтуване, ненадейното им и вълшебно синхронизиране, новото им синтезиране обосновават погледа на поета към перспективите на човека и възможностите му да преобразува себе си, обществото и природата. Твърде наивно е обрисуваните в творбите състояния да се категоризират като оптимистични или песимистични, като бодро или мрачно звучащи. Неслучайно у Вапцаров е толкова раздвижена границата между значенията „високо“ и „ниско“, „близко“ и „далечно“, „конкретно“ и „абстрактно“, „социално изобличаващо“ и „човешки обнадежващо“.

Вапцаров реформира съвременната му поезия и в този контекст, засилвайки нейната активност, внушението, че хората създават себе си и историята. Звучи като парадокс, но е така: с действеното си отношение към човешкото битие и историята Вапцаров успява да спои активизма и реалността на конкретните факти и обстоятелства. В „История“ поетът изтласква на предно място философията на практиката, характеризираща новото поколение на България, но в унисон с разкриване на преживените наследства и необходимости, на историята като небе, което виси над индивида и неговата участ.

Свободата е незаменим фактор в самото структуриране на Вапцаровото поетично пространство. Тя изразява безпределността на индивидуалния дух, дори и най-тънките извивки на емоцията и мисълта. Всичко се подчинява на вътрешните сетива, на онези прояви на натурата, които разкриват същността на автентичната личност. Известно е, че и най-значимите реформатори се придържат сравнително по-последователно към определени тенденции и естетически школи. В творчеството на големи съвременни поети можем да регистрираме спецификите на романтизма, реализма, символизма, експресионизма, футуризма, неопозитивизма, подчертаната интелектуалност и пр. и пр. Вапцаров обаче е движен изключително от своята душа и идеите, които я вълнуват. Така той разчупва и преодолява границите на отделните естетически движения. Според състоянието и настроенията в неговите стихотворения доминират или се преливат вариантността на импресиониста, възвишеността на мечтателя романтик, трезвият анализ на интелектуалеца, строгият реалистичен почерк, увлечението по предметността и натурата, драматичната ожесточеност като своеобразие на експресионизма и др. Ето тази духовна мобилност, прераснала в художествени кулминации, възприемам като освободеност на поетичните пориви, съгласно конституцията на конкретния творящ индивид.

Ерго, Вапцаров не се чувства обвързан към стиловите определености, поради което свободно избира между високите и ниските пластове на думите, постига многообразните отношения между тях, позволява си да избягва абстрактните образи и да насища големите теми на живота с плътно и пластически раздвижено съдържание. Езикът на улицата се съединява естествено с изящно нюансираните положения, дълбоката интимност с плакатната откритост и публицистиката. Поразителен е контрастът между разговорната, „плебейска“ реч и самочувствие, и между грандиозните видения на една нова човешка действителност, която обединява живота и революцията. Знаменателни са връзките между личността и присъщите на поезията изображения с любовни, семейно-интимни, местноодухотворени мотиви. У Бодлер, както заявява Лидия Гинсбург, „красивата вещ се сблъсква със страшната вещ“, докато при Вапцаров сблъсъкът е между грозния и красивия свят (не толкова между великолепието и уродството на субекта).

Вапцаров възприема редица от борческите смисли и интонации на Ботев, но ги изразява в логиката на своето индивидуално виждане и кредо. И това се отнася както до енергията на емоцията и протеста, така и до предизвикателното отдръпване от гръмогласното оповестяване на истината. От Яворов възприема драматичната напрегнатост на недоволника, оставайки сякаш безразличен спрямо виртуозната игра на музикалните и изобразителните елементи, вложени в лексикалните единици. Като Дебелянов е нежен и изповеден, но всичко туй придружено от внезапни втурвания в делничния бит или в конфликтно пулсиращите преживявания.

Това е форма на естетическа освободеност. Както е форма на освободеност и способът, по който диалогизира с етапните явления в съвременната поезия: разпадащите се „канонични форми“ на символизма, които Вапцаров подлага на тотална критика (доколкото срещаме символизация в творчеството на поета, тя олицетворява значимото в живота); предметността и нейното философско обобщаване, които големият поет интимизира, но и актуализира като разговор с днешното време; политическият динамизъм на пролетарската поезия от 30-те години, чиято същност претърпява коренна промяна в стиховете на Вапцаров; новият урбанизъм и скепсис на левите поети от 40-те години, чиято естетика се модифицира под въздействието на самопожертвователното поведение и безкористното човеколюбие.

При организацията на Вапцаровата поетична вселена водеща роля играе ритъмът като отпечатък от диханието на конкретната личност. На ритъма са подчинени римата, сравнението и метафората: никога банални, въпреки нефрапантния си изказ; никога самоцелни, въпреки дръзките образи и образни системи; никога делнично бледи, въпреки бликащите гласове от обикновения живот; никога тържествено поднесени, въпреки наличието на празнична атмосфера. В една посока обаче съществува подчертана закономерност! Като идеал и състояние на личността и обществото, като поведение, копнеж и отговорности свободата постоянно озонира климата на стихотворните сезони у поета. Свободата обуславя архитектониката на произведенията, за да се отрази върху избора на темите и проблемите, на героите и техните борби. Свободата повлиява върху обединяването на впечатленията и мисловните конструкти. Тя диктува стиловите особености и строежа на стихотворенията като разгърната метафора (а не като символно построение или алегория, не и като текст, който се конфронтира с подтекстовата основа). Свободата дава простор за думите и лексикалните съединения, откроява връзките между нещата и словесните им еквиваленти, драматизма като напрежение, протест, патос и пределна конфликтност.

Естествено пътят на модерната поезия на ХХ век не е еднопосочен. През съвременния период от историята световната поезия (и българската в голяма степен) прави пробиви в нови сфери на вътрешния личностен свят, тя разкрива непознати области на психологията, което дава предимства на аналитичния подход. Прониква в зони на подсъзнателното битие, дава примери за дълбочинен анализ на кризисните състояния на индивида, завладява ни с интровертния си поглед към човека. Нарастват безрадостните констатации, увлеченията по езотеричното и непознатото, дискусиите за смъртта като самореализация и свобода, а не толкова като удостоверяване на инстинкта за живот и възкресение. По нов начин се съчетават случайните наблюдения с архетиповете на човешкото съществуване. За първи път толкова детайлно се разкриват обективните дадености, както и тяхната, стигаща до абстракции, символизация. Постигат се същностни промени в езика на поезията като общуване, съобщаване на информация и диалог с високо образования читател. Върху тази основа се появиха редица големи творци на модерната поезия.

В това отношение Вапцаров, който съумява да постигне синтез между обективното и субективното значение на лириката, е новатор в създаването на поетичен език, който съединява мощното дихание и ритъм на променящия се живот със значимите идеи и трагичните ситуации на епохата. Той споява напрегнатото изображение на личността и обществото с патос, който при него е пределно искрен, емоционален и непреднамерен. Съкращава разстоянието между социална драма и екзистенция. Думите и изразите в стихотворенията на Вапцаров не са подложени на екстремни деформации. Напротив, те са изковани във всекидневието, но като „на мига“ сътворявани, а не като готови автоматизирани дадености, пред очите ни се извършва тяхното ново функциониране като литературен текст. Формата при Вапцаров е динамична, ненадейните аналогии и смелите асоциации не въздействат като парадокси, а без насилие осигуряват обективна жизнена информация, но и връзки между делничните наблюдения и необичайните, нерядко далечни понятия.

Трудно бихме се добрали до екзотични метафори във Вапцаровото творчество, в замяна на това твърде често цялото стихотворение представлява една метафора, пронизана от чувства и идеи. Поетичните правила при Вапцаров по принцип се нарушават, но това в никакъв случай не означава произвол, тъй като съюзът между идея, усет за ритъм, познание за реална действителност, в това число и активната позиция на твореца провокират нормата, без да унищожават опита и традицията. Унгарският естетик Тамаш Унгвари твърди: „Историческият дял на поетиката прилича на митологията. В една част от формите вече не вярваме, както не вярваме в боговете. Но както митът балсамира в себе си образите на въображението, така и поетиката съхранява поезията на формите, благодарение на поетическите форми.“

Вапцаров е един от идеолозите на свободния стих, където емоцията диша свободно, необременена от традиционните мерки за строги метрически ограничители и „правилен ритъм“, където поетът слуша гласа на вътрешните си настроения, а стихотворението е „свободно дихание по време на разговор“ (Арагон), или по Брехт — подчинено е на „ритъма на геста“, свързано е с логиката на изказа, със строежа на стихотворните редове, с акцентите на мисълта и чувствата, които характеризират света на автора (неговия интимен опит и идейни ангажименти).

Казах вече, че в пътешествието си към свободата героят на Вапцаров е подложен на тежки проверки, унижения, трансформации от едно в друго социално или психологическо положение, че него го въздигат и експлоатират диво, славословят и обругават, че всичко това протича като трезв самоанализ и извираща от душевните недра изповед, като насмешка или драматичен диалог, но и като императив. Това поставя същия герой в ситуацията на избор — върховен избор, когато се налага да избира между световното зло и световното добро, между върховната справедливост и върховната несправедливост, между робството и свободата. С този естетически феномен поетът предхожда френските екзистенциалисти, които по време на Втората световна война (и непосредствено след нея) установяват, че личният избор, направен в крайните ситуации на живота, оформя и изразява в решителна степен поведението и участта на човека. Изборът се превръща в квинтесенция на човешката свобода – той фиксира прехода от самодостатъчност на индивида към историческите му отговорности.

Последното може да се тълкува като обогатяване на екзистенциализма с аргументи на лявата идеология, тъй като се хвърля мост между историята на човека и вътрешните му възможности да определя себе си. Близостта на Вапцаров до екзистенциалистите не е във възприемането на света като самозадоволяващо се напрежение, което извежда до нищото, няма да я открием и в изолираното самопознание и самоусъвършенстване. Тя е в спояването на социално и нравствено, в идеята за активна промяна на обществото, която обуславя свързаността на свободата и човешкия избор. Тази близост у Вапцаров пулсира и като болка (огромно страдание) заради унижението на индивида, и като тъга, причинена от усещането за проказата, която „разяждаше душата“ и „сплиташе жестоките си мрежи на пустота и мрачна безнадеждност…“. Въпросът е, че Вапцаров не остава в пристана на болката и страданието — той извършва скок от констатирането на печалното състояние до намирането на отговора, на решението.

Отговорът на поета го откриваме в неговите стихотворения, но и в жизнения му подвиг на революционер-антифашист. Няколко години по-късно Жан Пол Сартър, в характерния си афористичен стил, ще заяви същото или почти същото: „Човекът е осъден на свобода“. Той е отговорен за всяка своя постъпка — действията му са мотивирани от виждане (проект) за бъдещето, не са обречени да остават празна илюзия. Това разбиране на френския философ е симптоматично като еволюция на европейския екзистенциализъм (Киркегор, Ясперс, Хайдегер), но и като разширяване на обемите на индивида до реални отговорности и контакти с другия, с останалите хора.

Поезията на Вапцаров е наситена с нови аспекти на индивидуалната човешка трагедия в съзвучие с перспективите пред обществото. Тя уравновесява субективните пориви чрез волеви актове за постигането на общочовешка свобода и справедливост. В този контекст — в движението от индивидуална към социална съдба – се очертава още една особеност на Вапцаровото светоразбиране и естетика. Тук изборът се извършва в конкретна историческа ситуация (а не на ниво съзнание), налага се определеният избор. Нещо повече – субективният избор е сякаш предопределен, възпроизвежда се като първична даденост (с цялата неповторимост на психологическите реакции и моралните доводи). Отново проличава, че източниците на подобно предразположение се крият в марксическия мироглед, според който дългът да се жертваш в името на останалите хора е нравствена норма. Така се обосновава непоклатимата („неклиширана“, както пише Вапцаров в рецензията си за „Повратки на село“ от Н. Марангозов) вяра, която бива проверявана в остра полемика и в суров човешки двубой, отколкото да бъде подлагана на горчиво съмнение. Вярата на Вапцаров, която полемизира с „героическата безнадеждност“ в абсурдния свят, оповестена от Камю в неговия „Митът за Сизиф“.

Да обобщим. Вапцаров смята, че отнемането на човешката свобода започва с материалното поробване на личността и народа. Затова свързва идеала си за свобода с отвоюването на социалната справедливост, което изостря социалната му чувствителност, натрупва в него силите за борба. Нерядко възмущението му от условията за живот съчетава в себе си яростта на Иван Карамазов от несправедливото устройство на обществото с яростта на богобоязливия Альоша Карамазов, който иначе приканва за послушание пред небесното могъщество.

По естествен път става преминаването на Вапцаров от спонтанен противник на социалната дисхармония към позицията на съзнателен неприятел на класовото буржоазно общество. Вапцаров е убеден: ако буржоазното общество бъде премахнато, изгледите за хармонично развитие на индивида ще пораснат в геометрични пропорции. Заради свободата се изисква от човека да прояви волева непоколебимост – вяра в бъдещето! Мнозина се учудват на неимоверната защита на вярата от страна на Вапцаров, а не искат да проумеят, че за него тя е особен израз на свободата.

Свободата при Вапцаров много често обозначава отдалечени величини – безкрая на морето, величествеността на планината, пространствата на небето. В съзвучие с тези природни сили изпъкват онези човешки свойства, които са нужни за свободата – честността и биологическата, всъщност, духовната потребност от хляба. В „Моторни песни“ Вапцаров употребява по-системно словото: свобода. В стихотворенията, написани след това, за свободата се говори по-рядко (вероятно защото и решетките на затвора стават по-яки и по-непроницаеми). Свободата се асоциира нерядко със „слънцето“, с летежа на небесните машини, с революционния бой, със смъртта като венец пред олтара на свободното човешко творчество.

Невинаги прякото назоваване на свободата е с по-голям заряд от подтекстовото изразяване на същата духовна величина. Свободата може да бъде „пролет“, която разпръсква мрака на „легналата проза“. Може да бъде съюз на „труд и свобода“, тя кара издъхващото момче от Парижката барикада да отрони: „Liberté chérie“, или както в „Хайдушка“ да повтаря Ботевата саможертва: „В къщите протекоха стрехите,/ бурен нивите души, войводо!/ Стреляй горе, стреляй към звездите!/ Нека паднем честни и свободни.“ В цикъла „Песни за една страна“ свободата е ключова дума: в „Испания“ борбата се води за свобода, а в „Песен на жената“ свободата е онази магия, която „те увлече тъй безумно“.

Това че над всеки блян на поета стои знакът на свободата е факт, неоспорим за лириката на Вапцаров. Навсякъде, където има разбуждане в творбите, зов за битка и съпротива, там изпъква и символът на свободата. Специално за Вапцаров е характерно, че свободата се обозначава като звук, тон от песен, свободата във Вапцаровите стихове най-често „пее“. Примерите са много и те удостоверяват, че поетът свързва свободата с волността в природата и човешкото съществуване, с просторния ехтеж на непоробеното битие. Като синоними на свободата с названието „Песен“ Вапцаров определя редица от циклите си: „Песен за човека“, „Песни за родината“, „Песни“, „Песни за една страна“, а самата стихосбирка носи името „Моторни песни“. В „Пролет в завода“ „изведнъж запя една машина“. В „Писмо“ възкресението на милионите е „песен“. Творбата, в която поетът спори с въпросната дама, така се и нарича: „Песен за човека“. В „Родина“ свободният живот превръща родината в „песен“. В „Пролет“ една от метаморфозите на свободата са птиците, които „пеят“ в житата. В Русия (поетът я разкрива като въплъщение на свободата) има достатъчно причини, за да се види откъде „извира песента“.

И така, свободата у Вапцаров има фази на развитие в човека.

Първо, тя се появява като вродено качество, като неотменна същност на индивида.

Второ, изплува като далечен идеал (бъдеще), тъй като човекът, вместо да принадлежи на най-естественото си качество, бива поробен, отчужден, изолиран.

Трето, противопоставянето между реалности и свобода поставя личността пред избор. Този избор е от социален характер, но е и морална проверка. Според Вапцаров индивидът в един момент от развитието си разбира, че сам не би могъл да възвърне свободата си и затова се сдружава с останалите хора („милионите“), които също са лишени от свобода, ограбени и експлоатирани от поробителите на обществото.

Четвърто, изборът като връхна точка се концентрира в посвещаването на революцията и антифашизма, на борбата против буржоазния ред. Така носещото начало на Вапцаровата поезия – идеята за свободния човек – се споява с идеята за социалната справедливост като подстъп към свободата. Това различава съществено възгледа на поета от практиката на социализма през ХХ век. При този социализъм се акцентуваше върху социалната справедливост, като свободата се поставяше в подчинено положение. Вапцаров мисли другояче. За него върховната ценност е свободата, а средство – най-важно! – за нейното постигане е борбата за социална справедливост. Свободата се превръща в самоцел и в крайна перспектива на развитието. И това е така, благодарение на изначалната й принадлежност към закона на природата и човешкия род. В този план свободата е вроден инстинкт за живот без пранги и за вярност към вътрешния усет за морал. Не е възможно, според Вапцаров, безнравственият човек да осъществява идеала на свободата!

Оказва се: нелепо е грешките на зрелия социализъм (реализиран след смъртта на поета) да се свързват и обясняват с етиката и идеалите, които живеят у Вапцаров. Копнежът на големия ни творец по страната на Съветите би трябвало да се възприема като преклонение пред държавата на бедните, поставила си за задача да преодолее нищетата на духа и да направи сносен живота на бедните хора, да отхвърли масивите на буржоазното отчуждение. Вапцаров, така както е роден и възпитан, каквито са неговите душевни тръпки и нравствени летежи, не би могъл да е поддръжник на масовото Сталиново насилие, на преобразуването на народната трудова партия в тоталитарна (Грамши твърди, че всяка партия, възприела облика на тоталитарна, се подчинява прекалено на центъра, човешката маса „тук служи, всъщност, за „маневрена сила“, тя бива занимавана с морални наставления, сантиментални внушения, месиански митове за настъпването на легендарната епоха, през времето на която ще бъдат решени всички бедствия, ще бъдат отстранени всички противоречия на съвременността“. Вапцаров не би могъл да приветства и бюрократизирането на пролетарската държава, постепенното възстановяване на пирамидалното устройство на обществото.

Но Вапцаров е в състояние да кипи от радост, че довчерашните роби на труда узнават „химна вдъхновен“, че волята им за прогрес е „желязна“, че вече се ползват от безплатното здравеопазване и образование, че променят облика на страната си, че техните ръце и ум строят заводите, електроцентралите, транспортните комуникации, че „с антени замрежват небето“, че освобождават жертвите на капитализма от обреченост. Крайно преднамерено е Вапцаров да се превръща във виновник за етапите на общественото развитие у нас след 1944 г., както е абсурдно да бъде отчуждаван от икономическите, социалните, хуманистичните постижения на социалистическия период.

Би трябвало да се помни още, че настроенията, които владеят нашия поет, не са нещо изключително за Европа през онова време на 30-те и 40-те години. Напротив, европейската интелигенция в голямото си мнозинство тогава е ляво настроена, немалко творци членуват в родните си компартии, включват се дейно в антифашистката съпротива, изразяват позитивно отношение към СССР и социалния прогрес.

Обречени са опитите на днешното вапцарознание да използва наследството на Вапцаров за собственото си адаптиране към буржоазния ред. По-скоро Вапцаров –с разбирането си за човека като център на вселената, за органичната връзка между личността и обществото, за историческите антагонизми на капитализма, за свободата като ядро в ценностната система на социализма и лявото движение – се явява предтеча на новите леви социалистически движения, партии и общества през XXI век. Предтеча не само върху морална основа, а и като философско, но и политическо възприемане на историческия процес.

Такъв е фундаментът на Вапцаровата актуалност, такава е неговата философия на практиката, духовната му безкомпромисност и алтруизъм (те нерядко тласкат въображението към паралели с християнската религиозност). Такова е разбирането му и за социалистическата революция, която не би могла да обслужва неблагородни, антихуманни задачи.

В битката за свободния и справедлив свят Вапцаров още в пиесата си „Вълната, която бучи“ допуска използването на насилието като средство за решаване на историческите противоречия. Но факт е също, че самият той като личност се ангажира с теорията и практиката на насилието не в предходния етап на класовото конфликтуване, а в периода на антифашистката съпротива. Насилието на фашизма в Европа и света подтиква големия ни поет да оглави въоръжената съпротивителна борба и да стане изкупителна жертва, заплащайки със собствения си живот.

През тези времена на революционен подем Вапцаров е убеден, че насилието в държавата на пролетариата се появява като отговор на насилието, което упражняват обединените сили на вътрешната и международната класа на капиталистите. Той съпреживява опитите на първата общност на социално онеправданите да оцелее, да се противопостави на интервенцията и диверсиите, на подготвяната нова война от Хитлерова Германия. Не се и съмнява, че стремглавата индустриализация и коопериране в Страната на съветите представляват укрепване на необходима мощ пред настъпващите исторически изпитания. По примера на западните социалисти и комунисти, и Вапцаров призовава за солидарност със съветските братя, за подкрепа на свободния работник, който „твори една епоха“. Това мислене на Вапцаров не означава, че той поначало възприема човека като непригоден за свободата, нито пък че за свободата са готови само малцината избрани (в Легендата за Великия инквизитор в „Братя Карамазови“ – „от всяко коляно по 12 хиляди“). Напротив, Вапцаров твърди, че важното е да спасиш човека от робство, да го освободиш от скотската му участ под напора на огромната си влюбеност в него и неговия духовен потенциал. Насилието като противодействие на другото, вече упражнено насилие, като способ за съществуване на едно справедливо общество, макар и да се допуска от Вапцаров, не е ядро на светоразбирането му, на етическото му поведение. Не представлява максима, според която човекът не е достоен за свободата си.

Вапцаров е уникално явление в българската и световна поезия като мъченик и певец на човешката свобода. Толкова отвътре, толкова ангажирано и толкова беззаветно отстояване на свободата е по силите на поетите от ранга на Вапцаров. Вапцаров, който със съдбовна решимост възприема и оповестява проблемите на свободното човешко съществуване, на свободния човешки избор, на свободата като крайна станция на прогреса.

Възможно е да се потърси и по-непосредствена връзка между Вапцаровия идеал за свободата и социалната справедливост. По подобие на други големи революционни поети Вапцаров намира синтеза в категорията „щастие“, която обединява интимните с обществените, социалните с моралните въжделения на човека. Далечният идеал не просто се снема на земята, но и заживява като екзистенция на личността. Обикновено революционните творци създават две главни проекции на щастието: представата за щастието като прииждащи вълни на човешкото благоденствие и хармония (нов Ханаан за досега поробваните хора) и представата за щастието като пожелана смърт в революционната битка. Тези две проекции на щастието ги намираме в творчеството на Вапцаров. И той чертае картините на всеобщата обич и подем, и той строи кристалните дворци на бъдещето, и той обещава, че „ще строим завод на живота“, че „животът ще дойде по-хубав от песен“, че настъпва новото, „което ме възпира да не пробия своя слепоочник“. А ето как Шандор Петьофи още в средата на XIX век създава сходен образ на човешкото щастие:

Когато всеки пълен дял

от щастие човешко има

и пред закона възсиял

човекът гостенин любим е,

и слънцето на мисълта

над всеки дом когато блесне,

ще кажем: ето Ханаан,

дошли са времена чудесни!

(„Към поетите на XIX век“)

За втората проекция на щастието – тази на пожеланата смърт – вече стана дума. Типично за Вапцаров е, че докато за общочовешкото добруване говори с висок глас (с усет за мащабност), за смъртта си на борческа личност споделя с покъртителни интимни тонове, но и с убеденост, която потриса. Конфуцианците казват: „Целеустременият човек и човеколюбивият човек отиват на смърт, ако на човеколюбието се нанася ущърб; те жертват своя живот, но не се отказват от човеколюбието“.

Днес у нас доминира друга естетическа и философска интерпретация на свободата. Главното съждение е, че свободата или е привнесена в човека, или е окончателно обсебена от отчуждените сили. И затова на съвременника не му остава нищо друго, освен да обсъжда отстрани проблема, да го иронизира или да страда безутешно поради изчезването на свободния индивид. По такъв начин Вапцаровата вяра се подлага на осмиване и дисекция, лишава се от основание и духовни валенции.

Вапцаров живее в конкретно време и той ангажира идеята на свободата със съпротивата против фашизма и капитализма. Не си е поставял за цел да узнае какви препятствия могат да възникват пред култа му към свободата, какви превратности и деформации може да претърпи светостта на идеала му, до каква степен човешката природа би могла да бъде завладяна от сили, които конфликтуват със свободата – робския нагон, конформизма, израждането на природните достойнства, наличието на „животинска алчност“ в личността, на социални катаклизми и контрапродуктивни процеси. Да се вини за това поета, е излишно и подло! Научно казано – антиисторично е! Пък и ясно е: Вапцаров залага на божествената искра, а не на животинската природа у човека. Предпочита да съпреживее участта на бедния Лазар, без да очаква за отплата собствено възкресение.

Въпросите, които биха могли да бъдат зададени на Вапцаров, се делят в две групи: въпроси, повдигани от недоброжелатели и социални противници на поета, от приспособенци и врагове на неговата етика, и въпроси, отправяни към него от хората, които продължават да вярват в пътеводната звезда на поета, във фундамента на човеколюбивата му идея.

В края на 70-те години написах стихотворна творба, посветена на Вапцаров. Опитах се да сложа цветя пред нетленния паметник на великия поет, но и да изразя своите безпокойства от нравствения маразъм и от тежките катаклизми, които се задаваха в обществения развой. Струва ми се, че въпросите, които отправях към Вапцаров, и днес са актуални, ето защо ще допълня последните си съждения с текста на „Защото все пак знам…“:

Другарю Вапцаров,

стохиляднико на инквизиторското изкуство.

Интересува ме не Вашата смърт,

агонията – още по-малко,

защото все пак знам…

Кажете ми искрено —

колко вяра Ви беше нужна,

за да сломите атаките на стенещата си плът

и да останете верен…

Не ви ли е минавало през ум –

крадецът невсякога попада на хора;

пролетта, скована от студове, закъснява,

умората заразява дори оптимиста.

Защо отминавахте с небрежен жест

животинската алчност?

Тревожеше ли Ви неизвестността –

надеждата и познанието?

В това ли е Вашата мъдрост –

да храниш с кръвта си семената

на Вярата?

Сърце на дете и вопъл на гост неочакван –

защото все пак знам…

Истината е, че неведнъж съм търсил изход и подкрепа в личността и стиховете на Вапцаров. Редица тежки въпроси, оставяли душата ми на чужд бряг, са политали често към нетленната обител на поета от Банско. Искал съм да проумея защо големият ни писател толкова алтруистично – като същински Дон Кихот – отминава в стихотворенията си несъвършенствата (тъмните страни) на човека? Защо сравнително по-рядко се изповядва за преходността на битието ни? Защо ентусиазмът от предишния исторически период поиска да яхне светлата Вапцарова печал? Безпокоял съм се през десетилетията на социализма, че творбите на Вапцаров се възприемат като история, а не като настояще на социалните борби и се питах: коя е причината, за да изчезне „нашта мъка ненаписана“?

Тези мои диалози с великия творец на Отечеството нямат нищо общо с вече наложилата се тенденция за манипулиране на суверенния му свят! Вътрешните ми въпроси зачестиха, когато социализмът у нас започна да губи нравственото си покритие и почвата под него се подронваше. Иначе дълбоко преживяна е Вапцаровата мисъл за неотменимостта на социалната справедливост в модерното общество, което би трябвало да се крепи върху народовластието и свободата. Чист абсурд е – както вече посочих – името на Вапцаров да се свързва с атрофиите на насилието и произвола в историческия процес, с абсолютизираната воля на водача на народното множество, с генезиса на класовите привилегии, които разложиха отвътре социалистическата общност. И така: Вапцаров допуска насилието, но като форма на самоотбрана в антифашистката съпротива и в борбата за отвоюване на минимума от материалните блага. Няма поводи, за да се приписват на Вапцаров деформациите, които доведоха страната ни в края на 80-те години до дивия капитализъм и до тържеството на Великата криминална революция. Впрочем, поетът никога не е смятал, че буржоазната формация е решение на всечовешките проблеми и бъдеще. В противопоставянето на капиталисти и работници Вапцаров влага и своето гледище за живот, който ще снеме слънцето при „осаждени от черен труд лица“.

Като юноша, а и сега ме притегля надеждата на поета, която той така ожесточено отстоява в двубоя си с нейните отрицатели. Тогава и днес ме удивлява копнежът му по „бялата пролет“, наред с умората, от която „ставите болят“. Поразява ме готовността на Вапцаров да загине заради упованието си, че „утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър“, странното съчетаване на по-хубавия с по-мъдрия живот. В духа на тази проверка на Вярата възприемах и „Двубой“, но то ми въздействаше като разиграно на сцена.

След туй разбрах: не са това външни ефекти, а изповед — интимна и топла, проста и сърдечна като ръкостискане между приятели, изпълнена с тъга и носталгия като въздишка на обречен човек, наситена с понасяне на житейските несгоди, сравнимо с усмивката на римските трагици. Много по-късно от Атанас Далчев научих, че докато Яворов е театрално екзалтиран, когато разкрива човешката драма, Вапцаров е забележително искрен и овладян при срещата си с разтърсващите колизии на битието. Също през следващите десетилетия ми попадна една тънка забележка на Никола Георгиев за нещо, което вече бях споделил в свои публикации: простотата на Вапцаровия изказ не бива да ни подвежда — над простотата и делничната непреднамереност се издига релефът на крупни индивидуални и обществени дилеми, противоречия и борби, увенчали творческата философия и поведение на Вапцаров, както и на останалите големи поети-революционери в нашата литература.

Понеже говоря за ранни спомени, ще ми се да обърна внимание на тогавашното ми увлечение по вече цитираната от мен творба „Ще бъда стар…“. Това стихотворение през онези години ми допадаше с елегичния си ритъм и внезапността на поантата, с продължителността на състояние, което трудно може да бъде дефинирано, макар да е толкова трепетно, и в същото време облъхнато от несигурност и надмогване на мъката.

Още през ученическите си години изпитвах гордост, че Вапцаров е поет с кауза. Сравнявах го с други европейски автори, но това само усилваше убеждението ми, че Вапцаров е върхът на антифашистката лирика в Европа. От Втората Световна война бяха минали по-малко от десет години и ние, децата и юношите, все още не бяхме свикнали да гледаме на нея като на минало. Участниците в антифашистката борба – партизаните, политзатворниците и ятаците, в нашите очи бяха героите на времето. А убитият поет и неговите стихове се утаяваха в нас като потвърждение на мъжеството и достойнството. Нямахме таланта и прозорливостта на Салваторе Куазимодо, но като него долавяхме, че чрез „слизането си в ада на съвременния човек“ Вапцаров осигурява „безкрайна победа“, за да се вижда многостранно и дълбоко днешния свят, че тук дава показание „волята на един осъден на смърт“, при когото действителността се споява с фантазиите и символите, че делото му е отпечатък от реалното време и от реалната съдба, формирани в „най-дълбоката провинция на земята“.

В студията си „Престъпление–наказание–катарзис (Фьодор Достоевски)“ подробно изследвам проблемите на свободата върху базата на творчеството на великия руски писател. Спирам се по-конкретно върху отношението на Достоевски към социализма (перспективи и извращения), както и върху някои от аспектите на социализма през ХХI век. Струва ми се, че редица от моите наблюдения, свързани с Легендата за Великия инквизитор, с насилието, свободната воля и нихилистите, със свободата като божествен дар и нейните въпросителни биха били полезни при сегашния анализ на категорията „свобода“ в живота и творчеството на Вапцаров. Там пиша, че „новата теория на социалистическото движение, теория, освободила се от терора, но и от хитоните на социалното проституиране с вечната власт на несправедливостта, не може да остане чужда на апелите, които излъчват романите на Достоевски. да се размине с неговите „свети“ герои, със съкровената му съпротива срещу самозабравилите се господари на света, за които отделният човек, отделната детска сълза, отделното страдание на „коня“ не означават нищо“.

По повод на съвременното насилие, което се организира от антисоциалистическите сили, подчертавам следното (не без съотнасяне към Вапцаров):

Първо, свидетели сме на нова вълна от насилие, което този път се упражнява не от световната беднота, а от държавата (държавите) на световното богатство. Князете на новата вяра не идват със слово, а ни завладяват с мечове и терор. Те възприемат само една част от посланието на Великия инквизитор: милионите трябва да бъдат водени от предводител, който използва трите аргумента на изпитанието Исусово: тайната, чудото и авторитета. Отхвърлят обаче другата част от неговото послание: всичко се върши заради една благородна цел – хората да бъдат нахранени тук, на земята – за да вкусят от небесния хляб, би трябвало да са опитали земния. Създават се всеобхватни зони на привилегироваността и отчуждението: дележът не е само на социално, етическо и религиозно равнище, но преди всичко на междуконтинентално – разпределение и преразпределение на благата в полза на богатите.

Второ, откриваме особеностите на следващия етап от цивилизационния развой – този на информационната култура, на Интернет-епохата, на глобализацията, която действа по аналогия на природните закономерности. В същото време виждаме как се формира политика с нов тип сцепления: световните икономически, финансови, политически, военни и други ресурси и потоци се подчиняват на транснационалните монополи, които диктуват положението. Равенството се зачерква като наследство от социализма и се пропагандира и утвърждава единствено „свободата“ като ценност. Съзнателно се подминава фактът, че учението на Исус изхожда от единството на света и от идеята за равенството между хората. Що се отнася до свободата, която отстоява и Христос от Легендата за Великия инквизитор, тя се преиначава по един не толкова оригинален път: превръща се от „страшен“ в „приятен“ и „полезен“ дар за кастата на привилегированите.

Трето, осъзнаваме, че мнозинството от народа е прекалено безпомощно, предпочита да гледа отстрани упадъка на социалния си статус. В началото на ХХI век свободата на личността (въпреки пропагандните клишета) се стеснява не по-малко, отколкото през ХХ век. През новото столетие средствата за масова информация (масмедиите) по-мащабно и по-безпрепятствено обработват „човешкия материал“, обслужват по-ефикасно хората, които са собственици на световните богатства, включително и на телевизионната, печатната и радиомрежа.

Четвърто, държавата на бедните рухна и поради вътрешни, и поради външни причини. Тя не можа да избегне няколко от всеобщите злини, предречени от „великия епилептик“: насилието (и то грубото); цензурирането на мисълта; бюрократизмът, който задушава гражданското общество.

В такава историческа обстановка е обяснимо желанието на новото вапцарознание да ампутира от възгледа на Вапцаров идеята за земния хляб. Да изопачи неговата надежда и чувство за солидарност с безброя онеправдани. Да принизи вярата му, обозначавайки я като „утопия“. Да олекоти отношението му към бунта и революцията като противопоставяне срещу социалното неравенство и фашизма. И не на последно място, да ограничи Вапцаровото посвещаване на свободата само до вътрешни или само до външни (колективни) отговорности.

Обяснимо обаче е и нашето възприемане на свободата и свободния човек като фундамент, върху който израства съкровената кауза на Вапцаров.

Текстът е писан през 2008 година